Стотици милиони левове е предвидила да даде държавата за задържането или връщането на децата в училищната система. Изписаните мерки в новата стратегия са цял куп - безплатни учебници, допълнителни уроци, занимания по интереси, обучение на родители, занимания за над 16-годишни лица и т.н. и т.н. Причината - за съжаление България е на шеста позиция по отпаднали от училище деца. Данните са на Евростат от април т.г. По заръка на Брюксел делът на „изгубените“ трябва да стане не повече от 11 на сто. В момента са около и над 13%. Ние не сме единствените с този проблем. Най-много деца, които в момента не учат, не стажуват и не са ангажирани в продължаващо обучение, са регистрирани в Испания. След нея се нареждат Малта и Румъния, следвани от Португалия и Италия.

Средногодишно около 22 000 деца се отказват от обучение. Причините са най-различни. Две от тях вече са трайна и опасна тенденция: бедността и отказът от знанието като ценност. Те помитат не само децата от малцинствата и тези от бедни семейства, skypе поколението, както и не малкия процент от деца, които просто преминават от клас в клас, а знанията им са посредствени.

Стратегията за задържането на учениците с нейните милиони не може да реши проблема с бедността. Образователните мерки, ако се изпълняват добре, само могат да тушират или забавят проблема, в най-добрия случай да дадат някакъв по-различен шанс за определен процент ученици.

Много по-страшно е, че ние вече не признаваме знанието като ценност. Абсолютен нонсенс е, че учителят трябва да измисля, описва, отчита нови и нови забавления, за да държи учениците в класните стаи (не става дума за нови форми и методи на преподаване). През т.нар. години на прехода по различни причини загубихме вярата в образованието. Вместо това вярваме в дипломите и в обучението зад граница, но не вярваме, че знанието ни гарантира успех в живота. И имаме много, прекалено много основания за това. Във времето, в което знанието се обновява на всеки 5 години, ние смятаме, че дипломата е достатъчна. Имаме прекалено много вузове, които бълват висшисти, но те си намират работа като продавачки и монтьори. Най-желаните специалности продължават да са икономиката и правото, но какво е общественото доверие в тези две сфери? Знаем, че математиката, физиката, инженерството ще ни извадят от икономическото блато, но залагаме на зубренето, а не на мисленето.

В няколкото големи града на България езиковите и математическите гимназии са номер едно, но не заради топ обучението, което предлагат, а защото са „бързата“ писта към западен вуз.

Кой казва каква е цената на това образование? Не, не са сметките за учебни такси и за издръжка. А разделените семейства. Защото ние продължаваме да вярваме, че получилият диплома в чужд вуз и върнал се в България по каквато и да е причина нещо се е провалил. Считаме, че е по-добре да си чистачка в Испания и че това ще ти гарантира по-добър живот, отколкото да завършиш средно образование тук.

В този смисъл стотиците милиони левове от държавната хазна и европейските фондове, които ще отидат за намаляване на броя на отпадналите ученици, ще си останат просто едни похарчени пари, ако знанието не стане отново важно и ценно. А това е първо работа на образователната система и после - на всичко останало. Учителят трябва да получи отново правото първо да образова, а после да „забавлява“ (с всичките изисквания към неговия професионализъм). Училището не може непрекъснато да бъде подритвано в една или друга посока, това е институция, която гради бъдеще. И това не е въпрос на реформи, а на обществен договор. Трябва да има здрава основа. Едва след това идват стратегиите за отпадащите, за талантливите, за специалните.

Решение на хартия

Стратегията за намаляване на броя на отпадащите преждевременно от училище е със срок до 2020 г. Финансите в нея са разчетени за следващите 3 години. Мерките са описани точно, отговорните институции - също. Очакваният резултат е процентът на отпадналите деца да е по-малък от 11 на сто. Защото в момента ЕС е изправен пред проблема да отгледа огромна маса от неграмотни или слабо образовани хора.