Въпросът за финансирането хвърля сянка върху всеки нов десен проект още преди той да се е родил

След като умни специалисти в дясното пространство години наред изучаваха и описваха явлението „Бойко Борисов“, за да покажат колко грозно и недостойно е то, след като даже му се подиграваха от катедрите на академичната си начетеност, накрая се събраха в блок и се коалираха с него. После, когато явлението ги прецака, останаха крайно учудени, сякаш не го бяха изучавали и описвали, сякаш не знаеха какво представлява и какво може да се очаква от него.

В учудването си десните умни специалисти се разцепиха на две. Радан Кънев, от самото начало предвидливо отказал да заеме всякакви постове в изпълнителната власт, се отдръпна в героична поза и пое по нов път. Останалите не намериха сили да преборят съблазънта на министерски, вицепремиерски, пък и всякакви други къде по-дребни, къде по-едри чиновнически назначения и избраха да останат. Но за да не излезе че съвсем са си плюли на фасона, решиха да разиграват ултиматуми и нови (сурови и безпощадни) коалиционни споразумения. Така се надяват да излезе, че презреният от тях читател на „Винету“ не може да управлява без мъдрото им партньорство и ги иска до себе си, но те ще останат не на всяка цена. Ще останат с гордо развят в ръката документ – анекс към коалиционното споразумение, който впрочем с облите си приказки прилича повече на нескопосана предизборна програма на маргинална партия, писана от аматьори.

Всъщност медиите припомнят, че идеята за анекса е подета от ДБГ в същия момент, в който Радан Кънев обяви, че ДСБ ще излезе в опозиция. Единственото забележително в този документ е натякването за несъстоялата се „съдебна реформа“ и надеждата тя да се състои (защото иначе на какво отгоре ДБГ ще има дебелоочието да остава във властта!), както и обсесията на Меглена Кунева по антикорупционния закон, която тя се опитва да превърне в своя запазена марка и в единственото нещо, с което някой може да я запомни. Надеждата е ДБГ да бъде разпознато като ценен политически играч, който „да даде импулс на реформите“, както се изразява „моторът на РБ и коалиционното споразумение“ (според Борислав Великов) проф. Даниел Вълчев.

Толкоз за втората половина от разцепилия се по оста на явлението Борисов „реформаторски блок“. Що се отнася до първата, тя се оказа по-решителна и в лицето на Радан Кънев обяви, че ще гради нов политически проект.

Още от времето на тройната коалиция България действително се нуждае от адекватен политически субект в дясно. ГЕРБ със своя възхитителен, пламенен и по детски необуздан популизъм (пък и с други средства) се намести в тази ниша и увлече след себе си маси от инертни гласоподаватели, подкрепяли някога ОДС. Гъвкави бивши активисти на СДС и ДСБ обявиха необратимостта на историческите процеси, провъзгласиха ГЕРБ за „автентична десница“ и побързаха да я целунат. Но все пак някъде дълбоко в душите им остана угризението, че темата за раждането на нов десен проект е все още актуална, ако не и по-актуална от всякога.

За съжаление, идеята толкова се изтърка, че ако преди будеше присмех, сега вече предизвиква лека погнуса. На всеки няколко години се намира някой, който тръгва да гради „нов десен проект“. И неизбежно се препъва в няколко големи и непоклатими камъка.

Първо, това е фактът, че мнозинството българи (около 80%) са леви хора и това е доказано социологически. Дори онези, които се самоопределят като десни, често показват леви убеждения по теми като държавните регулации, преразпределението на националния доход, социалната политика, правата на човека и т.н. Демокрацията е власт на мнозинството, а българското ляво мнозинство не е узряло до убеждението, че ще се чувства по-добре, ако се остави да го управлява българското дясно малцинство. Това е огромен проблем за всеки „нов десен проект“.

Второ, персоналният въпрос. Любима сентенция в българската политическа мисъл е, че „нов бардак със стари к…ви не се прави“. Това довежда всеки политически проект до своеобразен §22 – ако извади нови лица, публиката ще каже: „К’ви са тия, бе! Откъде се взеха, кой ги е чувал, какъв опит имат, че да ни управляват те нас!“ И ще бъде права, защото ценното в политиката са отговорността и доверието, а не можеш да се довериш на непознати хора, нито да прецениш дали са отговорни. Обаче, ако политическият проект събере познати и доказани през годините политици, тогава всички ще скочат: „О-о-о, знаем ги ние тия! Как толкова години не слязоха от софрата! Оядоха се! Затвор за тях!“ И вероятно ще бъдат прави, защото от политическата работа виждат само идеологията и лозунгите, но не и техниката на властта, която не всеки владее. Не разбират, че политикът (с изключение на някои бравурни и харизматични лидери) е професионалист, упражняващ труден занаят, а не някой Данко, повел народа със собственото си сърце в ръка.

Трето, това е необходимостта от идеологически компромис. Проблемът на съвременния свят е, че всички партии говорят едно и също с незначителни оттенъци. Между модерните партии няма спор по въпросите за демокрацията, човешките права, пазарната икономика, разделението на властите, социалната държава и т.н. Така модерните партии губят своята идеологическа разпознаваемост и са принудени да се конкурират на полето на сенките и нюансите. Платформите на модерните партии са толкова трудно различими една от друга, че на лидерите им не остава друго, освен да се обвиняват помежду си кой от кого е преписал. В тези условия задачата пред всеки „нов десен проект“, който на всичкото отгоре най-сетне трябва да се окаже и автентичен, е изключително трудна. Разбира се, той може да рискува и да издигне атрактивни тези, да каже истини, които много хора отдавна искат да чуят, но рядко се осмелява. За да не докачи никого, за да получи „широка социална основа“, той губи физиономията си.

Четвърто, това е финансовият проблем. Всеки нов проект има съдбоносна нужда от публичност, за да запознае хората със себе си. В днешно време публичността минава през медиите и за нея се плаща скъпо. Честните и безкористни политически проекти нямат свои пари и откъде ще имат! И какво се получава? Ако искаш да провеждаш некорумпирана политика, нужен ти е нов проект; ако искаш този проект да успее, трябва да го оповестиш и да разпространиш идеите му; за да ги разпространиш, търсиш финансиране и вече те питат дали не изразяваш корпоративните интереси на онзи, от когото си го намерил. И тогава сянката на подозрението ляга върху новия проект още преди да се е родил.

Затова си мисля, че раждането на нов десен проект, такъв, който няма да защитава олигархичните интереси на своите инвеститори, е трудна работа. Но пък сме длъжни да пробваме отново и отново, докато най-сетне се получи и докато Картаген в крайна сметка бъде разрушен.