Нова срамна загуба за младежите

Ваня Стамболова се проваля във „Фермата“?

МВнР осъди оскверняването с надписи на мемориала в Япония

„Синя“ окупация в Разград

Почина режисьорът Димитър Петров Той е създал любими филми като "Таралежите се раждат без бодли", "С деца на море", "Куче в чекмедже"

Унищожиха над 8 000 фалшиви стоки, задържани на „Капитан Андреево“

Саудитският консул в Истанбул е напуснал Турция

Ангела Меркел: Преговорите за Брекзит са като изчисляването на квадратурата на кръга

Преля гаврата с българските строители От бранша настояват да се търси отговорност от онези, които създават и разпространяват лъжлива и невярна информация

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 17 октомври 2018

Майк Помпео призова за „прозрачно разследване“ на съдбата на журналиста Джамал Хашоги

Звезди на пътищата според безопасността Три пъти повече са смъртните случаи у нас спрямо Западна Европа

Искат да изхвърлят Кешеру от националния

Цвета Караянчева: Дебатите по вота на недоверие ще бъдат в петък, гласуването другата седмица Отразяването на убийството на Виктория Маринова в медиите беше атака срещу ГЕРБ и управлението, заяви председателят на НС

1800 учители са без квалификация (обзор) Не достигат преподаватели не само по определени дисциплини, но и по райони

Да напишеш 10 000 страници след опашките от пациенти

Проф. Златимир Коларов е ревматолог, писател, сценарист на филми
и роднина на Иларион Макариополски

Написал е над 10 000 страници. Научна и художествена литература. Такъв е обемът, върху който се разпростират всички му 495 научни труда, 10 книги с разкази, още 8 нови чакащи да видят бял свят, 24 научнопопулярни четива за пациенти и десетина сценария за филми…

Това е сбито казано творчеството на ревматолога проф. Златимир Коларов от столичната болница „Св. Иван Рилски“. Специалистът, пред чийто кабинет винаги има опашка от пациенти с болезнени страдания, е председател на дружеството по остеопороза и остеоартроза, членува в много наши и чужди научни асоциации, но също оглавява Съюза на лекарите писатели в България, в редиците е на съюза на българските писатели, на филмовите ни дейци и т.н. Поредният любопитен факт от живота на професора е, че има родствена връзка с един от водачите на нашата църковно-национална борба през XIX век – Иларион Макариополски. Негов братовчед се преместил да живее в Девня, откъдето е родът на майката на Коларов.

„Голямата ми мечта бе да стана писател. Тя ме завладя още когато бях на 11 години и определи много от стъпките в живота ми. Преди това исках да бъда археолог и социолог, но съдбата отреди да стана лекар. За което съм изключително благодарен. Медицината ми дава това, което литературата не може, и обратното. С изкуството те взаимно се допълват“, сподели пред „Труд“ проф. Коларов.

Той се захваща да пише първия си „роман“, когато е на… 11 години. Макар да претърпява крах. Баща му набрал на пишеща машина ръкописа, леко редактирал изреченията и така синът предал текста на учителката си. „Не съвсем педагогически тя ме попита дали зная какво е плагиат. Аз й отвърнах – „не“. А тя посочи, че това е човек, който твърди, че е написал творба, а тя е на друг автор“, върна се назад проф. Коларов. Тогава спира да пише за дълго.

Просто защото преподавателката не повярвала, че малко момче може да създаде подобен текст. Това го сепва чак до казармата, когато е поставен на служба в радиопост. „В него давах дежурства по 12 часа и чаках да получа сигнали. В това време нямах право да правя нищо – нито дори да слушам музика. Нищо. Точно тогава ми дойде вдъхновението. Докато четях „Мадам Бовари“ на Флобер, почувствах магията на литературата и поисках да я овладея“, разказа ревматологът.

Докато редактира първите си разкази обаче, усеща, че са натруфени и подредени без вкус. Затова ги късал, хвърлял ги в печката в радиопоста и пак пишел. Докато се получат.
Равносметката днес е 10 отпечатани книги – 9 са проза и една – публицистика. „Последната, която издадох през миналата година, е „Шантави истории, или грешката е неизбежна“. Става дума за фамилна фантастика, която включва 7 разказа, написани от мен, 7 – от жена ми, и един от сина ми, когато бе на 10 години, с една закачка към нас, родителите“, каза още ревматологът.

Как обаче се раждат късите разкази на Коларов? „Различно. Понякога е дума, израз, прелетяло чувство като вълнение, но в което има заряд. Разбира се, че пациентите ми често стават герои в творбите ми“, отвърна Коларов. Ето и един пример – неотдавна при професора отива мъж, болен от подагра, и то в напреднал стадий. „Попитах го защо идва толкова късно. А той отвърна: „Жена ми беше болна от рак. Грижех се за нея и нямаше как да дойда. Тя почина и ето ме при вас“, разказа професорът. Той записал пациента за прием в болница, а мъжът попитал колко ще му струва, тъй като покрай погребението бил останал без пари. „За да му излезе по-евтино, кремирал съпругата си.

Но пак заборчлял, защото със сина му взели 1000 лв. назаем. Заведох го до касата, върнах му парите за прегледа, а той ми стисна ръката. И побърза да добави: „Ще кажа и на сина ми какво направихте за мен.“ И за втори път ми стисна ръката. С това разказът бе готов. Написах го. Скоро ще бъде публикуван заедно с други“, изброи проф. Коларов.
Той е създал цял цикъл от разкази с автентични лекарски истории, който се казва „Сувенири от куфара“. Това е последната му нова книга. Но със сигурност много, много далеч от последната…

Из практиката на ревматолога

Коледен подарък

Един от разказите на проф. Златимир Коларов по истинска история, публикуван в книгата му „Приказните острови“.

Спомням си я… Десетинагодишна, ниска, слаба, с уморени очи на дете без детство. Всеки ден идваше в клиниката да види майка си. Гледах ги от прозореца на кабинета си – седнали на пейката в двора, прегърнати, притихнали.

Освен ревматологични проблеми майката имаше и захарен диабет с увреждане на бъбреците, появил се след развода с мъжа й. Три пъти в седмицата провеждаше хемодиализа. Връщаше се още по-изпита, бледа, слаба, изтощена и се оглеждаше за дъщеря си. През тези дни двете не стояха на пейката, а в болничната стая – една до друга, все така притихнали. И двете тръпнеха – майката бе включена в списъка на чакащите за донор за бъбречна трансплантация. Няколко пъти се обаждах на колегите в Александровска болница да ускорим процедурата. Нищо не можеше да се направи – чакаше се донор.

Един ден тя почука на вратата на кабинета и ме погледна с големите си, уморени очи. Попита ме дали може да даде единия си бъбрек да го присадят на майка й. Казах, че родител може да дари бъбрек на дете, но не и обратното. Погледът й бе тежък, изпитателен, напрегнат, втренчен. Аз се загледах настрани. Каза, че ще подпише всички документи, че дарява бъбрека си доброволно, че съзнава риска, че много иска да има майка, да я зарадва за Коледа, когато ще се уредят нещата… – гласът й потрепери. Казах, че това не е възможно. Тя се поколеба дали да настоява, или да си тръгне. После стана. Излезе от кабинета и се разплака. Чух хлиповете й през вратата – заглъхваха в дъното на коридора.
*Публикуваме разказа със съкращения.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.