Бащата на прегазения 6-годишен Петьо: Не вярвам в правосъдието, но има Господ

Общинска с ново ръководство Ангел Геков става изпълнителен директор

МВФ: Намалете лошите кредити

Десет души са загинали след рухване на жилищна сграда в Кайро

Руски депутат: Русия е изпитала 200 нови типове оръжия в Сирия

Лайпциг може да забрани дизеловите автомобили

Вучич и Лавров се обединиха около църковната и военна независимост на Сърбия

Холандските депутати гласуваха за признаване на арменския геноцид

Кръвта на подрастващите подмладява мозъка

Полицията в Русе проверява сигнал за общински съветник от ГЕРБ, участвал в побой

Чешката полиция издирва българин, обрал дете

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в петък, 23 февруари 2018

Сорос плаща за ромите да останат в гетата Фондации настояват за узаконяване на къщите в махалите

Оставиха Легионера за 72 часа зад решетките

Египетски полицаи спасиха дете, падащо от третия етаж

Д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция “Архиви“: Историята винаги е използвана за пропаганда

– Г-н Груев, през последните седмици станахме свидетели на множество политически скандали в парламента по повод на жертвите на комунизма, на скандала с „турското робство“…

– Нуждаем се от по-спокоен поглед към историята. Това се отнася както към жертвите на комунизма, така и към жертвите на така нареченото турско робство и към целия материал, който се преподава по история. Проблемът е, че обществото периодично се възпалява по темата в медийни скандали, което пречи на специалистите. Не само на изследователите, но и на тези, които се занимават с писане на учебници, да намерят верния тон. Понякога нещата се вадят от контекст, както беше с така нареченото съжителство, и се обявява шумно, че едва ли не се пренаписва историята, а става въпрос за нещо съвсем различно. Така е и по отношение на комунизма. В учебните програми за XI и за VI клас се изучава този период. Друг е въпросът как се изучава, тъй като до този момент общо взето акцентът се поставя върху фактологията, опитва се тя да бъде представена сравнително неутрално. На практика се премълчава и смита в ъгъла фактът, че става дума за един терористичен режим, който идва на власт с много кръв. Всъщност и до този момент периодът след 44-та година присъства в учебната програма. Тук има и „Параграф 22“, понеже материалът липсва в кандидатстудентските конспекти на висшите училища с мотивировката, че периодът е спорен, учителите не го преподават. Действително и времето е малко, особено в XI клас, когато учениците завършват, там пряко сили се стига до войните. В VI клас пък децата са прекалено малки, за да разберат тази сложна материя. Подкрепям усилията на Министерството на образованието този материал да се прехвърли в VII клас, когато учениците са малко по-съзнателни.

– По време на предишния режим историята беше използвана за пропаганда, успяхме ли да избягаме от това?

Тя винаги е използвана за пропаганда. И при по-предишния, и т.н. Този процес не е приключил, както виждате, периодично по различни поводи и с различни цели се възобновява някакъв исторически или квазиисторически дебат, който има и политически цели. Мисля, че скоро няма да се отървем, но тенденцията все пак е за постепенно отминаване на тази язва, особено що се отнася за темата с комунизма. Тя все повече вълнува историците, отколкото политиците, така и трябва да бъде. Но не сме застраховани и в бъдеще по конкретни поводи и с оглед на краткосрочни политически задачи историята да бъде използвана. Случаят с „турското робство“ в това отношение е много показателен.

– Патриотичния фронт и „Атака“ дори имат желание за приемане на декларация в парламента за обявяване на геноцид над българското население по време на „турското робство“. Явно периодът все още е много чувствителен…

– Дори и в международен мащаб все повече етноси, групи и държави разширяват смисъла на термина „геноцид“. Има си точна дефиниция. Не можем да говорим за геноцид, тъй като геноцидът е еднократен акт или концентриран във времето процес на физическо унищожение на един народ. Не може да има 5 века геноцид. Демографските сведения сочат тъкмо обратното. Ако изключим ранния период на османското завоевание, особено през XVIII-XIX век, имаме едно голямо нарастване на българското население. Да говорим за геноцид е нелепо.

– То е нелепо да говорим и за турско робство?

– Да.

– Колко години трябва да минат от историческите събития, за да можем да ги включим в историята, говоря за комунизма и „възродителния процес“?

– Няма рецепта. По-рано казваха – 100 години, след това и историците и обществото се убедиха, че 100 години са прекалено голям период. Започнаха да казват „50 години“, а другата версия беше: „да умрат последните живи свидетели.“ Истината е, че днес животът е много по-динамичен и ако през XIX век нещо се е превръщало в история за стотина година, през XX век – за петдесетина години, днес става много по-бързо. В момента и 20 години са достатъчно отдалечен във времето срок, който дава възможност на едно събитие да се превърне в история. Заради това историците на съвремието казваме: „приключил исторически цикъл“, той може да е много дълъг – като османския период, но може и да е кратък като прехода. Ако приемем, че последният е приключил.

– Защо според вас е толкова чувствителна темата за жертвите на терора през последния един век – на съпротивителното движение, на комунизма и „възродителния процес“? Защо има такова партизиране и неразбиране от другата част от обществото, чиито роднини не са пострадали?

– Точно заради политическата употреба на тези събития, заради конюнктурната употреба на историята. Мисля, че сме свидетели на един процес, в който възниква нещо като консенсус на базата на исторически осъзнатите демократични ценности, че насилието, от която и страна да е, трябва да бъде заклеймено. В този смисъл съм оптимист и сме свидетели на един процес на наместване на нещата и отиването им там, където им е мястото – в историята и изследователската сфера, а не в текущата политика. Разбира се, много далече сме от испанския модел на отношение към гражданската война, десетилетия след която в крайна сметка политиката на национално помирение казва, че няма значение от коя страна са жертвите, важното е, че всички са испанци.

– Какво е мнението ви за идеята за затваряне на Комисията по досиетата и прехвърлянето им в нов институт за национална памет?

– Мое убеждение е, че още известно време комисията трябва да продължи работата си, но що се отнася до нейния архив, смятам, че в бъдеще след приключване на работата на комисията мястото му е в системата на държавните архиви. При нас вече е архива на армията. Той е съвсем публичен и всеки може да работи свободно с него. По този начин трябва да се работи и с документите на бившата Държавна сигурност.

– Ако перефразираме Оруел от „1984“, че който владее миналото, владее и настоящето, следователно и бъдещето. За това ли е борбата на партиите за историята?

– Има нещо такова. Оруел се опитва да представи утопията на тоталитарната държава, но в едно плуралистично общество е най-нормално да има всякакви виждания. Не може да изолираме останалите прочити и да кажем, че само демократичният прочит на историята е валиден. Но е факт, че трябва да възпитаваме децата в ценности поне по отношение на базисните неща кое е добро и кое е зло. Трябва да има консенсус. Трябва да бъдат заклеймени както националсоциализмът, така и комунизмът, така и насилието във всичките му форми. В този смисъл борбата за миналото ще продължи да се води.

Нашият гост:

Д-р Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994). Доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). Доцент в Катедрата по история на България в Софийския университет. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Председател на Държавната агенция „Архиви“.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете