През 90-те години на ХХ век те бягаха от България „немили-недраги“ и малцина от тях погледнаха назад. 15 години по-късно терминал 2 не е единствено изход. За наследниците на „немили-недраги“ пътят обратно е възможен и осъзнат. Въпросът вече не е: „Защо България?“, а: „Защо не България?“ През очите на модерните номади животът тук е различен - предизвикателен и пълен с възможности, видими отвън, но не и отвътре. Успехът им е възможен, защото мислят глобално, но действат локално - със стартъп компании, работа по арт или иновативни проекти, като учители или доброволци. В тази поредица ви срещаме с българските граждани на света, които преоткриват възможностите, които страната ни има, за да постигнат световен пробив с логото „Made in България“.

„Огромен процент от моето поколение смятат за даденост възможността да пътуват, да работят и учат на други места, защото са го правили. Но не е норма да имаш достъп до такива знания и образование. Това, което не разбирам, e липсата на желание у хората да живеят по-добре, казва Траян Траянов, програмен директор на „Заедно в час“. Това е българска организация, част от международната мрежа „Тийч фор ол“, която подкрепя образованието чрез програми за насърчаване на учители да преподават в малки населени места. „Заедно в час“ изпраща млади учители в отдалечени места за две години и им доплаща скромните заплати със стипендии. Траян участва в набирането и мотивирането на учители за каузата децата и от по-отдалечените и полуизоставени места в страната да имат достъп до модерно образование.

Говорим си за децата - и двамата имаме хлапета, които са основната причина както да останем в България, така и да заминем, ако не сме убедени, че това е мястото те да растат и да се развиват. Но защо, Траяне? - питам, както вероятно са го правили и родителите му преди пет години. След бакалавърска степен в Харвард и магистратура в Кеймбридж, работа в Ню Йорк, Лондон и Прага, предложение за докторантура… Аз задавам същия въпрос, макар и да виждам, че той изглежда щастлив: като баща и в качеството си на програмен директор на „Заедно в час“.

Траян търси предизвикателството и го намира още докато е ученик. Учи в Американския колеж и цялото семейство се мести от Силистра в София благодарение на отпуснатата му финансова помощ. После заминава за Харвард и се ориентира към социалните науки, и по-точно към изследването на прехода на постсоциалистическите държави. „Имах дилема - повечето хора, с които бях учил, стартираха корпоративни кариери в Лондон, Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско и да се прибереш беше лузърско. До момента, в който не се появи „Заедно в час“ - тогава видях възможност да започна да действам, не само да мисля теоретично. Сeга имам семейство и искам синът ми да знае български“, усмихва се той.

Вероятно заради изборите, които е правил, а и поради получените знания не е нито прекален оптимист, нито песимист за страната си. Да, за петте години, откакто се е върнал, не са извършени значими реформи, особено в образованието. Нещата се случват с много бавни темпове, но, както отбелязва той, България е мирна страна. “Докато следвах, бях за малко във Филипините и осъзнах какво означава България да бъде европейска държава. Там е нормално по време на губернаторска предизборна кампания да застрелят единия кандидат и целия му антураж. Филипинските ми състуденти споделиха, че единственият начин да се придвижват там е с лична охрана, защото има високо ниво на отвличания. Това тук го няма и го оценявам“, казва той.

Траян гледа с широко отворени очи към предизвикателствата, които България и светът могат да му предложат. Засега куфарите му прашасват, но е готов да напусне България, ако не получи възможности за развитие. Нивото на образователната система, с която се занимава професионално, е втората причина да потърси път навън за сина си. „Силно притеснен съм какво реално може да му предложи училището в България. Със сигурност в дългосрочен план се виждам тук, но е възможно да поживеем другаде за известно време. Аз излязох от България за пръв път на 18 години, бях наивен, с много стереотипи в главата си и ми се ще детето ми по-отрано да има досег до останалия свят“, казва той.

През годините в чужбина кеймбриджският възпитаник се е научил на толерантност. Там вижда в действие основните ценности на университета - работа в полза на обществото (service) и стремеж към истината (мотото на университета: VERITAS). Силно конфликтната родна действителност често предизвиква добрите му маниери и търпение. Опитва се да остане любезен, приятелски настроен, но държи и на личното пространство, което си е завоювал. Не споделя мнението, че има типични български черти, а по-скоро стереотипи - неговите колеги в университета смятали, че ние сме „балканци, по-луди и диви“. Никого не го интересувало откъде си, а че всеки е отнякъде и има някаква особеност.

Траян се чувства гражданин на света и е уверен, че би могъл да се справи навсякъде. На 33 години осъзнава, че поколението му е силно поляризирано и „не е напълно сигурно, че всеки работи за промяна“. „Огромен процент от хората смятат за даденост възможността да пътуват, да работят и да учат на други места, защото са го правили. Почти всеки в близкия ми приятелски и професионален кръг е имал сходна житейска траектория с моята. Но не е норма да имаш достъп до такива знания и образование. България е една от водещите държави в Европа по брой на млади хора, които не работят и не учат.“

Траян познава свои съученици както с вдъхновяващи кариери, така и с пропилян потенциал. Според него средата е определяща за изборите, които правим - понякога хората, които не работят и не учат, са в тази ситуация не по своя вина, а по вина на други около тях - семейство, образователна система, социални служби, които на практика са ги предали. „За някои мои близки аз съм наивен, защото си мисля, че би могло да е различно. Аз вече съм виждал различното другаде, но някои хора тук, които не са имали възможност да пътуват или живеят в чужбина, имат малко по-циничен поглед върху нещата, който аз не споделям“, пояснява възпитаникът на Кеймбридж.

На сбогуване Траян казва с усмивка: “Истината е, че съм имал късмет да се родя в семейство, в което се цени образованието. Искам да намеря начин да впрегна знанията, уменията и енергията си по начин, който би довел до това деца с по-лош късмет от моя да имат същите възможности, на които и аз се радвам.” А за такива като него тук и сега има много работа за вършене.