На 23 октомври 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за сряда, 23.10.2019

Стрелба в училище в Калифорния, един човек е ранен (СНИМКИ и ВИДЕО)

Две жертви на поройни дъждове в Италия

Жертви и ранени след стрелба във ферма в Русия

Путин след срещата си с Ердоган: Постигнахме съдбоносни решения за Сирия

Еврокомисар: Влизането в Шенген на Хърватия, България и Румъния е още по-необходимо при сегашните предизвикателства

„Фолксваген“ не търси ново място за завода си, проектите са замразени

Осъдиха трима българи в Санкт Петербург за опит за продажба на 40 кг кокаин Ще лежат от 10 до 12 г. в изправителен лагер със строг режим

Ердоган: Турция и Русия ще извършват съвместни патрули в Сирия

Баде Ишчил си хвана младо гадже

Вебер за мониторинговия доклад на ЕК за България: Добра работа, Бойко Борисов!

Настояват за спиране на финансовото подпомагане на Тома Белев от държавата В писмо до премиера Бойко Борисов искат отстраняване от длъжността му в Министерския съвет

УЕФА ни предупреди за напускането на Боби

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 23 октомври 2019

Режисьорът Станимир Трифонов: Откак се помним, все в нещо прехождаме

Проблемът “власт – изкуство” почва още от пещерите с първобитните рисунки

– Направихте впечатляващ документален филм за емблематичния банкер от миналото Атанас Буров. Какъв според вас е образът на днешния наш банкер?

– Свържете се с българското посолство в Белград, не питайте мен! Не знам. Имам някакви впечатления отпреди 20 години, защото двусерийният филм „Човекът, който се казваше Буров” беше финансиран много мъчително. Обикаляне година и половина по тогавашните банки. В началото на 90-те на всеки ъгъл избуя банка и всякакви секретари на окръжни и градски комитети на партията станаха банкери – пишман банкери. Децата им пък, които се върнаха от странство образовани и калибрирани, с бели якички (Ай, юпи, юпи, ай!), са ми скучни. Още преди 90-а ние с тях обитавахме различни социални пластове. Но вижте, произходът, генезисът на този капитал е кървав.

– Няма как наличният банкер да е положителна личност, така ли?

– Не ми е симпатичен, най-малкото. Но и тях трябва да ги има. Макар че Христос ги изгони от храма. Има един епизод във филма „Иван Кондарев”, когато убиват Джупуна, прекрасна роля на Стефан Данаилов. И там майка му, старата, на погребението казва пред иконата: „Нашто имане върху кръв лежи, човек уби, парите взе. И сега това се връща”… Общо взето, тези хора не са ми интересни, честно. Вече съм във възрастта, в която гледам да си пестя отрязъка, отделен ми от Бога, и да не се пилея. Не успявам, естествено, но станах свидлив откъм време… Помните ли в началното училище по трудово обучение имаше една технология „папие маше”?

– Помня, как не. Формичка от глина се облепва с мокри вестници, оцветява се и като изсъхне, изхвърля се глината и остава ябълката, крушата, съответният предмет на „изкуството”.

– Който отвътре е кух, привиден, бутафорен. Такъв образ ми изплува, когато става дума за този мощен, свръхбогат пласт на българския стопански и социален живот. Щото тези хора са изключително богати. Ние с вас дори не подозираме колко много пари имат те. И никога няма да го разберем. Нито колко пари има извън България, свързани с тях. Защото 90-а година ни свари с 12 млрд. заем, доколкото си спомням. И къде са те сега? Ние с вас не сме ги изпапкали, нали? Не ми се разсъждава върху това. Питайте моя приятел Луджев къде му е Бялата книга и какво се случи с нея. Не знаем и няма да разберем.

– Е, все има някой, който знае…

– Не. Няма. Ние живеем с илюзията, че са имали мощен мозъчен тръст. Няма такова нещо според мен. Те са на малцинствения принцип – помежду си можем и да се ръфаме, но в момента, в който ни посегнат отвън се сплотяваме. Така правят и бездарниците в средите на изкуството, като усетят заплаха… Нищо не бива да се забравя, но и не трябва непрестанно да се говори за тях, защото ще ги героизираме. А те заслужават да бъдат наказани със забвение. Да бъдат забравени поотделно, но не и като явление…

– И социализмът трябвало да се забрави. Все пак и той, проклетият, ни е оставил по някой мил спомен.

– Във всички нас е заложено да извадим собствената си битност от социално-политическия контекст. И аз се улавям на моменти. Мразя комунизма, но обичам детството и младостта си в него. Моят феномен, който никога няма да се върне. Умирам за детството си, за баба и дядо, които ме отгледаха, за Елена, за прахоляците и пушиляците. За мотопеда „Балкан”. За него продължавам да твърдя, че е генетически боклук, гадно сбъркано произведение, което ме изпълва с умиление към собственото ми юношество. А иначе е уникален боклук… Впрочем чрез филмовите си занимания аз съм си разчистил взаимоотношенията с миналото. Нямам филми, от които да се срамувам в морален план, може иначе да са слаби…

– Е, сега да си просим комплименти ли? Май сегашните велможи, богаташи нямат пориви да се правят филми за тях, както едновремешните партийни величия.

– Ами, нямат. Знаете ли какво научих от един оператор? Снимането на сватби сега било с бюджет към 15 хил. евро за дрончета, кранове, осветления, фойерверки. Продуцират си филмчета, че пушек се вдига. Жалко, че като се развеждат, не правят втори сезон… Да имат колегите работа. Чух, че някакъв богаташ си поръчал игрален филм за собствения му живот. Няма лошо. Въпросът е да не се снимат лъжи. Иначе това, че някой иска да се митологизира, самогероизира не е изненада в тази част на Европа, в този апендикс, наречен „Болкан холидейс”. А за друго кино пари не им се дават.

– И какво правят с тях?

– Заря правят, купуват си коли. Имаше един, който си изкарваше пари от боклука на София и караше „Майбах”. Попитах един – кой сервиз я обслужва тая кола. „Как кой? Идва камион от Германия, отиват, сервизират я и я връщат” – обяснява ми. Това се нарича разврат. Пир по време на чума. Липса на всякаква солидарност. Но нашият народ никога не е бил солидарен. Само че това вече не е разслоение, а разложение. Хората са доведени до положението да злорадстват, когато те се изтрепват помежду си, да ме прости Господ.

– А защо те толкова не обичат да бъдат осмивани?

– Защото чувството за хумор изисква интелект. Те имат някакъв интелект, но той е уродливо развит в една-единствена посока. Имат такава мисловна комбинаторика, че ние с вас цял живот да ходим подире им, няма да я усвоим.

– А защо в преобладаващата си част са толкова грозни?

– Ами, Господ си знае работата. Чехов е казал, че у човека всичко трябва да бъде красиво. И понеже на тях делата им са грозни, душите им са сбръчкани и противни, това избива навън.

– Те и остаряват грозно.

– А, те и свършват зле. Те, ако не усмърдят някоя канавка на мърша, със сигурност свършват в забвение. Аз съм за това да има висше общество, да има обществена йерархия, но да е относително справедлива. Абсолютна справедливост няма, но поне относителна.

– Какво мотивира вашите студенти да искат да се занимават с кино?

– Всяка година в първи курс им правя една анкета, като основният ми въпрос е защо точно кино? Ние навремето бяхме инфантилни поради неосведоменост, поради опаковаността на комунистическия блок, който беше един огромен концентрационен лагер, и никаква информация не прескачаше. Освен ако на къси вълни не хванеш нещо в събота следобед от румънската редакция на радио „Свободна Европа”. Сега е точно обратното. Всичко е достъпно до степен на преяждане. Преяждане до повръщане… И пак се явява се едно по своему инфантилизирано поколение.

– Какво е обяснението?

– Нека си даваме сметка, че те са децата на Божем наречения преход. Зачевани, когато под панелните блокове в зловонните гета имаше по мазетата нелегални видеотеки с пиратско порно и скотска шльокавица, наречена ракия. Не знам как тогава не ослепяхме като нация. Такъв преход никой от комунистическия блок не изкара, мама му стара. Дори и комшиите – Сърбия, Македония, Румъния. Никой не си подмени ракиите. Никой не внасяше метилов спирт. Та тези деца са продукт на тези условия.

– Не техен е изборът къде и кога да се родят.

– Нямам укор към тях. Ама огромен проблем имат с пунктуацията, грамотността. Първи и втори курс минават в това да си създадем обща координатна система, съвместен понятиен апарат, та да можем следващите две години да поработим. Иначе имам студенти, с които се гордея. Те са като реколтите. Една година идват смайващи деца, на другата година суша страшна. Няма обяснение. То ако всичко има обяснение, ще изчезне любопитството към света.

– В много хуманитарни специалности проблемът е, че ВУЗ-овете бълват безработни. Да не би киното да прави изключение?

– Легалните висши училища за кино в страната са три, всяка година завършват една камара деца. И аз ги мисля. В киното гаврата е пълна. Властта се опитва да баламосва съсловието, че от догодина ще изпълни закона в раздел „Пари”. Но пък същата тази власт преди три години каза, че ще намали парите за кино… А проблемът власт – изкуство само колко е стар… Сигурно почва още от френските пещери с първобитните рисунки…

– Шири се утешителното твърдение, че по време на кризи, бедствия, войни се създавали най-великите произведения.

– Ама, хайде да не воюваме, че само една война ни е кусурът. Сега цъфтим, пък тогава ще вържем. Не стига, дето откак се помним, все в нещо прехождаме. Достатъчно сме се клали тука. Само за ХХ век четири пъти този народ е влизал в месомелачката. Колко народец сме! Настръхнах като снимахме войничетата с униформите от Първата световна в сериала „На границата”. Ген някакъв се събуди в мен. То ни е кодирано. Защото народът ни много е воювал. И жертвите му са непропорционални, тежко дисхармонични спрямо неговата численост. Само война да няма. И аз почвам като руснаците. Те само затова се молят горките.

Нашият гост

Режисьорът Станимир Трифонов е роден във Велико Търново през 1958 година. Завършва българска филология във ВТУ “Кирил и Методий”, а през 1986 година – ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, специалност “Кинорежисура”. През 2003 година става доцент по филмова и телевизионна режисура, а от 2008 година е професор. Преподавател е в ЮЗУ “Неофит Рилски” и Нов български университет. Той е носител на международни и национални награди като продуцент и режисьор на тв сериали, игрални и документални филми, сред които “Хайка за вълци” (2000), “Изпепеляване” (2004) и “Стъклената река” (2010), “На границата” (2014).

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.