Вечното в театъра се ражда всяка вечер в 7 часа и умира в 9, убеден е актьорът

- Г-н Блатечки, как от едно хлапе от Коньовица се става актьор?

- С мерак! Защото тази професия е доста неблагодарна понякога.

- Четирикратен шампион по карате сте! Най-вероятно сте пропуснали часовете по сценично бойно изкуство във ВИТИЗ?

- Да! Във ВИТИЗ те питат с какво си се занимавал, преди да станеш студент. Питаха и мене, казах треньор по карате, какъвто вече бях. И ме освободиха от тези часове. Недей да идваш, няма смисъл, рекоха ми! И аз ги послушах...

- Говори се, че самият Алексей Петров ви е бил сенсей?

- Той не ме е тренирал никога. Сенсей ми беше Георги Георгиев. По това време Алексей Петров беше преподавател, мисля, в школата на "Локомотив". Виждам съм го най-вече по състезания...

- Не знам дали сте чували за ловешката карате школа, за сенсей Петър Магеранов.

- Чувал съм, естествено. Как да не съм чувал! По мое време имаше много добри каратеки. От цяла България. Като моя адаш Асен Асенов от Стара Загора, като европейския шампион Марко Марков, като уникалните момчета от Пловдив и от школата на Божилов във Варна.

- Как стъпихте на татамито?

- Като джудист, като каратека - по-късно, макар каратето да ми е било в сърцето от съвсем малък. Но имаше години, когато то беше забранено. Цели пет години тренирах джудо. И щом разрешиха каратето, веднага смених татамито!

- Как преминахте като актьор през 90-те години на ХХ век, които днес ни изглеждат като Златния век на надеждата, наречена демокрация?

- В борба. Точно тогава никой не ходеше на театър. Имало е случаи в салона хората да са по-малко от тези на сцената. Шантави години, в които театърът беше едно неползотворно, безсмислено занимание! В онова време ред талантливи хора отпаднаха от този занаят, не издържаха психически да играят в празни салони - без публика кръвта на актьора спира да циркулира във вените и много колеги не устискаха...

- "Секс, наркотици, рокендрол" - кое от тези три съществителни е само част от заглавието на театрален спектакъл, а не период от биографията на Асен Блатечки?

- Само наркотиците! Разминах се с тях. Може би защото, когато бях тийнейджър, дрога нямаше, после пък затънах много сериозно в спорта, не ми бе до никакви опиати, а по-сетне явно съм пораснал достатъчно голям, за да я карам и без тях. Животът ми ги спести.

- Как се стигна до първата ви пиеса като режисьор?

- Във ВИТИЗ ме бяха приели и режисура, но аз завърших само актьорство. Още в Академията поставях драматургични текстове. И когато ме назначиха в театър "Сълза и смях", мои колеги не премълчаха това пред директора на театъра и той предложи да направя едно представление, приех, а то пък взе, че се оказа най-успешното за целия сезон. Сетне дълги години нямах време да се занимавам с режисура, едва преди десетина години пак я подхванах.

- Как се казваше първата ви пиеса?

- "На четири уши" от Питър Шафър. В момента репетираме "Смъртта на котката" от Макдоналд - една много шашава пиеса, забранена в Англия. В нея съм с колеги от "Под прикритие" и с почти целия състав от спектакъла "Агенти" - Бойко Кръстанов, Александър Сано, Ивайло Захариев, Роберт Янакиев, Йосиф Шамли, Пламен Манасиев. Мисля, че ще стане хубаво представление, премиерата му ще е на 2 септември в "Сълза и смях". Не знам обаче дали ще го оставим с оригиналното заглавие. Ще видим...

- Има ли българският театър практически полза от членството в Европейския съюз?

- Честно казано, не знам. В театъра основното изразно средство е езикът, не ти ли е майчин, нямаш шанс в чужбина. От българските актьори има само едно изключение - Самуел Финци. Нещата са по-отворени обаче в киното. Много мои колеги вече снимат в странство - в Англия, Ирландия. Впрочем, как ще се работи в Англия подир референдума, нямам отговор...

Лъчезар Минчев: Дори да си беден, копнежът по духовното остава

Масовата литература по света в момента e хаос от понятия, казва издателят на Маркес у нас

- Господин Минчев, напомнете за читателите, които са пропуснали първата част на нашето интервю с вас, как си възвърнахте правата за издаването на Маркес у нас?

- Тогава не говорихме точно за възвръщане на правата, защото за да си ги възвърна, трябва да съм ги губил, а аз не съм. Българинът много обича клюката, но тя най-често е на основата на чуто-казано и няма много общо с истината. За Гарсия Маркес се говори, че го били забранили, даже че той сам бил забранил да се издава в България заради пиратски издания, скрити тиражи и какво ли не още. Това било станало през социализма, след социализма, всякакви версии. Нищо подобно. След 10 ноември 1989 г. аз първи го издадох у нас, през 1993-та. И тогава някак си се вклини "Народна култура" със "За любовта и други демони" и още една, по-стара, въпреки че имахме разговори за новия роман с агентката на Гарсия Маркес, г-жа Кармен Балселс, лека й пръст. Държаха "За любовта и други демони" четири години и накрая, през 1998 г., излезе нещо ужасно, което дори не може да се нарече издание. През това време с г-жа Балселс обсъждахме следващите ни проекти, включително и непубликувани произведения на Маркес. И като видя тя въпросното "издание" на "Народна култура", се ядоса много и отсече: "На тия българи повече нищо!" И беше права. Тогава и аз замълчах временно. Ходили колеги при нея, тя ги върнала, но не знам подробности. И преди няколко години й написах, напомних й за намеренията ни, и също така, че читателите тук много искат Гарсия Маркес, липсва им и е лошо да ги лишаваме от него. След седмица тя ми отговори само с две изречения: "Драги господин Минчев, много се радвам, че отново ще работим с България. Давам ви договорите, които искате". Такава беше госпожа Балселс, мила, но без да се разплисква в прекалени нежности. Просто си продължихме работата заедно. Миналата есен тя почина, което много ме натъжи, и продължихме да работим с нейната агенция без промени. Това е.

- И през 2012 г. направихте блестящо издание на "За любовта и други демони"...

- Този роман на всичкото отгоре е и посветен на г-жа Балселс и не биваше да става така с него. Щастлив съм, че тя накрая го видя издаден както трябва. Има го на пазара и ще го има и в бъдеще. Сега се сещам, че когато през 1993 г. излезе "Дванайсет странстващи разказа", вечерта взех един пакет от Полиграфическия комбинат, тръгнахме с колеги към кафенето да се почерпим за новата книга, и на пътя ми се изпречи Радой Ралин. Беше приятел на баща ми, писали са заедно сатирични спектакли през 60-те и други неща по-късно. Отворих пакета и първия екземпляр от това първо българско издание на Гарсия Маркес у нас след 10 ноември го подарих на него. Години по-късно ми каза с характерния си напевен фалцет: "Помниш ли как ми подари онази книга на Маркес на стълбите на Полиграфическия? Аз помня, помня".

- Г-н Минчев, доведе ли финансовата криза до духовна криза в страната ни?

- Не. Или поне не точно. Дори и да си беден, копнежът по духовното и по знанията остава. Той е природно захванат за твоята личност. Но лишава тези, които искат да имат повече истинска култура, от нея. Няма пари, значи няма книги, няма билети за театър, опера, концерт, балет. Един билет за кино е 10 лева, това е 1/20 от една пенсия. Няма толкова духовна криза, колкото духовна измъченост. Слава Богу, има библиотеки. Пък и духовното не е само литература. Има музика, живопис, театър. Духовната криза е в простотията. Един простак с милиони също е в духовна криза. Но тя не го мъчи, защото не е осведомен нито за духа като такъв, нито че е в криза.

Малка ловчанлийка спечели световна титла

Берен Саат с рекорден хонорар за ролята на Кьосем Султан

На 66 Ричард Гиър се готви за трети брак

Деца убийци шокират света

Футболът в България започва от Варна

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - В "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 6 ЮЛИ!