В световната спортна история има само четирима щангисти, които са печелили 4 олимпийски медала - американецът Норберт Шамански (злато от Хелзинки 1952, сребро от Лондон 1948 и бронз от Рим 1960 и Токио 1964), германецът Рони Велер (злато от Барселона 1992, сребро от Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Сеул 1988) и Пирос Димас (злато от Барселона 1992, Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Атина 2004). Последният от тях и първи по значимост за нас е българин. Николай Пешалов печели два от тези медали с герба на Хърватия на гърдите и въпреки че стигна до поста президент на хърватската федерация по вдигане на тежести и че половината си живот е прекарал там, той никога не е забравял откъде е тръгнал. Българинът печели олимпийска, три световни и осем европейски титли. В доста любопитен разговор пред "Труд нюз" той коментира скандала с подкупа в родните щанги, изненадата, че никога не е бил канен на събтие, свързано със спортната слава на Пазарджик и дори българската политика. 

- Здравейте, г-н Пешалов, къде Ви намираме сега, разкажете ни как живеете след края на кариерата си във вдигането на тежести. 
- В момента временно ме намирате в България. Краят на кариерата ми беше доста отдавна. Дойдох си в България хем да си видя дечицата, хем да си видя внуците. И правя нещата така, че да си се върна в България.
- За постоянно ли?
- Да. Еми, стига толкова. Аз на 27 години отидох в Хърватска. Сега вече влизам в 54 и половината живот ми мина в България, половината – там и смятам старините да си ги изкарам в България. 
- Радвате се на голямо семейство и внуци. Това ли е тайната на щастието?
- Аз, че се радвам – радвам се, но се надявам и на още. Тъй като имам и син, а двете внучки са ми от дъщерята. А синът ми е 5 години по-малък от нея, но на 25 години е и той, така че чакам и от него внуци и внучки. Каквото дойде, важното е да са живи и здрави. 
- Да Ви върна към спорта след толкова много години и толкова много успехи. У нас в момента отново вдигането на тежести е опетнено след скандала с обвинението за взимането на подкуп, в който се замесиха националният селекционер Иван Иванов и синът му. Запознат ли сте с това?
- Колкото вие, журналистите, сте запознати, толкова и аз съм запознат. Не мога да коментирам, тъй като единствено, което имам връзка с българска федерация, това са ми приятелите, които са треньори, младите състезателчета, някои ме познават, някои не ме познават. Някои, които са още по-млади, аз не ги познавам, тъй като аз, когато съм отишъл в Хърватска, те още не са били в плановете да се родят. Но за мен също изглежда много...То не е интересно, но, как да кажа, фрапиращо това, как и какво се е случило. Но това, което вие гледате по телевизията, това и аз го гледам и аз го знам. Не мога да дам друга информация. Тъй като не я знам. А не искам да изкривявам нещата. Не знам за какво става въпрос. От телевизията какво съм чул и по радиото, каквото кажат, по новините, това ми е информацията.
- Възможно ли е по този нелеп начин да се злепоставя българската федерация пред лицето на света или това си е индивидуална издънка на баща и син Иванови? Вие познавате много добре Иван Иванов още преди съвместния Ви дебют на световното през 1989 г., когато той печели титлата, а Вие –сребърен медал. 
- Ама ние се познаваме, откакто сме тръгнали. Синът му израстна с моята дъщеря. Близо година им е разликата, така че ние сме си приятелски семейства от много години. Но това ...не знам какво да кажа. Просто нямам думи! Не знам дали не е някаква постановка или е истина. Ако е истина, какво да Ви кажа...Пак ще кажа, че нямам думи. Не мога да го коментирам, докато не се произнесат хората, които разследват какво е било. Може да е нагласена работа, може да не е нагласена. Но аз не съм в тия среди в момента, с федерации, с Министерство на спорта и не мога да го...едно, че нямам и право, друго, че не знам и не искам да възбуждам други неща, с които не съм запознат. 
- Бил сте член на УС на федерацията по вдигане на тежести на Хърватия. Ако това се бе случило там, какви щяха да са последствията за спорта? 
- Аз тази година завърших като президент на федерацията. Преди това бях член, бях и състезател, бях и треньор. След това станах и президент на федерацията. 4 години бях и президент на федерацията. Ако там имаше такова нещо, който е замесен, при техните закони директно си влиза в затвора. 
- Един от безспорните ни таланти е Карлос Насар. Той даде изявление в последните дни, че дори не тренира с националите, а те самите са били принуждавани да бъдат разделяни и да взимат страна по скандалите във федерацията. Как ще се отрази това на подготовката им за Олимпиадата, например? 
- Не мога да Ви отговоря, тъй като преди малко казах, че аз нямам, освен „Здравейте!”-„Здрасти!”, нищо общо нямам с българската федерация вдигане на тежести. Освен хората, които ги познавам, и, като се видим, „Здравейте!”-„Здрасти!”, пием по кафенце, пием нещо какво-как, направим малко мухабет, но във федерацията аз не се меша и не знам за какво става въпрос. Гледах и аз интервюто на Карлос. Какво да кажа? За момента, човекът, който може да Ви каже и който също е свързан с федерацията и той даде интервю, е Пламен Братойчев, който му се води и треньор. А той къде тренира и къде са им лагерите, такива неща...не го знам това. 
- Напомня ли Ви ситуацията с отбора сега на един друг момент от 1997-а, когато заплатите са стигали само за бензина в колата и когато хърватите Ви предлагат нова възможност? Един такъв малко страничен въпрос -защо унижаваме талантите си в България? 
- Сега първо ще кажа...таланти, таланти това е обща приказка, която може би в България сега върви с целия спорт. Но това 97-а година, което стана, наистина ни отрязаха много. Наистина ни отрязаха. Аз бях женен с дете. Те не са ни отрязали, просто...- кога дадат, кога не дадат. И отидохме, в Хърватска беше европейско първенство. Аз в България обявих, че това ще ми е последното европейско. И те там, като разбраха, като са прочели по пресата, че аз се отказвам от щангите, и ми предложиха да отида при тях да стана треньор. И оттам се тръгна. Станах им и олимпийски шампион, продължих да вдигам. Та после още един олимпийски медал. Взех им и 4, то не съм ги взел за тях, аз съм си ги взел за себе си, още 3 европейски титли. На световни първенства не можах да стана първи, ама станах втори-трети. Има и оттам медали. Но за България, вече ще прехвърля темата, от моята - на българските таланти и не говоря само за вдигането на тежести, гледаме и другите спортове как се движат. Говоря от свое име – моето мислене е, че много се политизираха нещата и вече на спорта никой не гледа дали се перат пари, дали нарочно не се дава да има развитие за спорта, та да могат тия спортни обекти да се купят за без пари...Всичко е пред очите. Но жалко е това, че имаме толкова таланти и те ще заминат за други държави. Няма да стоят тука, те няма да стоят да се блъскат по цяла година и цял живот и накрая да няма с какво да си нахранят децата. 
- Какви са очакванията Ви, докъде ще стигнат българските щанги в Париж? Възможно ли е да се разберем с друга нация да ни подари олимпийска титла? Турците май имат да ни връщат една световна в положителния смисъл на думата. 
- Какво значи друга нация да ни подари олимпийска титла?
- Някога, незнайно как, сте бил ощетен при сблъсъка си с Наим Сюлейманоглу? Но не на Олимпиада, а на световното. Може би властите са се намесили там?
- Не на Олимпиада. Това беше 89-а година на световното, когато малко ме ощетиха, но ощетението не е било от власти, не е било от никой. Това според мен, пак го казвам – според мен, макар че, лека му пръст на човека, на когото ще му кажа и името, мисля, че не беше на лична основа – Иван Абаджиев, той не ме пусна тогава. Аз тогава бях в състояние още тогава да бия Наим. 
- Какво си спомняте от Вашето съперничество със Сюлейманоглу, достойно за разказването на легенди? 
- Ние с него си бяхме, без значение дали той участваше за България, защото аз съм по-малък от него, дойдох при тях на лагер, като състезател, детенце, дойдох на 13-14 г. Те си ме приеха. Винаги сме си били приятели, дори и когато той замина за Турция. Проблеми никакви не сме имали. Просто на подиума си бяхме противници. Който е по-силен, той да спечели. И преди това, и след това винаги сме били заедно. Няма логика днес да си приятел, утре – че има състезание – да ти е враг. Не е ти враг. Отиваш и, който може да вдигне повече, който е тренирал повече, който е по-добре подготвен, печели и приключва всичко. След състезанието пак сме заедно. 
- Върнахте се в юношеските си години. Аз също ще Ви върна назад към един град – Пазарджик. Има ли почва в момента в Пазарджик да има силна школа по вдигане на тежести и при какви условия може да „произвежда” добри спортисти? Как беше в миналото?
- По принцип, моето мислене е, че навсякъде има почва. Навсякъде има почва, обаче на днешното поколение им е по-лесно някъде крак върху крак да си пият кафето и да си чатят на телефоните, отколкото да влезнат в залата. Да не се уморят. Винаги има почва, обаче, когато има някакви безредици във федерацията, оттам има проблеми и с клубовете. И те – един клуб, втори клуб, трети клуб, какво правиха, не знам, аз не съм чак толкова запознат. Но пазарджишката школа има много добри спортисти и то-във всички спортове. Хора, които са участвали на олимпийско ниво. Така че винаги има шанс да се върне. Въпросът е какво прави самият град, дали има хубава база...Аз не съм ходил скоро там в базата в Пазарджик, тъй като съм повече по Хърватска. Аз като си дойда в България, ходя на Ветрен да си видя мама, съберем се с децата и после пак тръгвам за Хърватска. И не мога да кажа, но във всеки един град, във всяко едно село винаги има откъде да се тръгне. А нашият спорт не е такъв, в който за година-две можеш да направиш нещо. Той трябва постепенно, постепенно да се тренира, да се гради, да се гради. В началото да се научи техниката, както трябва. Тъй като, мога да Ви кажа, на моя първи треньор, никога няма да го забравя, думите и аз го говоря цял живот в Хърватска и в България. Той ми е казал: „Преди да се научиш да вдигаш, трябва да се научиш да бягаш от това желязо, защото тръгне ли да пада, то чупи всичко”. А техниката е основата на всичко, за да няма контузии, за да няма осакатяване, защото не е човек, на когото да му кажеш „Стига толкова!”. Ти ако си й на пътя (бел.ред. – на щангата), тя чупи всичко. То е желязо. Не може човешката кост да е по-твърда от желязо. 
- Кой треньор Ви даде тези уроци?
- Моят първи треньор, за съжаление сега е болен, Живко Чакъров се казва. Той е първи треньор и на Митко Гръблев, също световен шампион. За съжаление Олимпиадата в Сеул не премина както трябва, но той е тренирал и Борислав Гидиков. А това сме трима олимпийски шампиони. 
- Знаете ли, че Вашите успехи бяха отбелязани през май миналата година в био-библиографията “Олимпийските медалисти на Пазарджик“, издание на библиотека “Н.Фурнаджиев”, представено официално в Спортна зала“ Васил Левски“. Бяхте ли поканен на това събитие? 
- Не, не съм бил поканен, единственото нещо, което, трябваше случайно там да паркирам пред залата, имах нещо да свърша в центъра на Пазарджик, и си видях снимката. Поканен никога не съм бил.
- Случайно си видяхте снимката на паната на фасадата на спортната зала!?
- Да! И после мои приятели, които са от Пазарджик, започнаха да я снимат и да ми я пращат. 

- Една любопитна подробност прочетох от Вашата биография, че се кандидатирате за депутат от Социалистическата работническа партия на Хърватия в парламентарните избори през 2011 година. Кога спортът у нас би станал национална политика и повече спортисти в Парламента ли е рецептата? 
- Не. Това мога да Ви кажа, че са пълни глупости на Ваши колеги, журналисти. Не съм се кандидатирал никога за Парламента.
- А имате ли някакво желание, например, в българския Парламент? 
- Не! Категорично! Още повече сега, като ги гледам. Колкото се може – по-далече! Да не казвам какво ми е желанието за нашия Парламент, защото няма да е...
- Политически коректно?
- Не само политически, а и физически. Ще Ви кажа и за Хърватска как стоят нещата. Много добър мой приятел, семеен приятел, хърватин, който е председател в нашия град на хърватската социалистическа партия, стана така, че, за да се състои едно събрание, няма кворум. И трябваше един човек. Защото те са възрастни хора. И викам: „Добре де, запишете и мен”. Що? Те нали и мама и тате са били комунисти, викам, какво ми пречи. И така и така, влезнах, те ме издигнаха в член на УС на партията и после искаха да ме вкарат в общината. 
- Общински съветник?
- Като общински съветник, да. Викам: ”Не ме занимавайте, хора, с глупости!” Те казаха: „Що?” „Защото аз или каквото имам, го казвам, другото е, че не мога да лъжа, а третото е, че не мога да говоря така, както никой да не може да ме разбере". Тъй че, викам, оставете ме аз да съм си в спорта и не ме занимавайте. И колко се мина там, две години ли беше, се мотах по изборите и им казах: „Хайде стига толкова!”. И се отказах. Викам: „Имате ли там кворум?” – „Имаме кворум”. „Хайде решавайте си събранията. Ето ви молбата и не ме занимавайте с политика въобще!”. Аз нищо не съм и правил, просто трябваше да участвам за кворум. А те ме дръпнаха за реклама. Направете си рекламата. Аз си казвам на хората покрай мен какъв е животът, че работниците, защото това е социалистическа работническа партия, и те, и аз, както и аз съм „за” дори и за България, че там стана като 90-та-91-а година в България. Закриха всички заводи. По 1500-2000 човека остават без работа за една седмица. Всичките тия хора имат кредити. И като не можеш да си върнеш кредита, те ги изхвърлят от апартаментите, от къщите, всичко им конфискуват. Взимат и го продават на безценица. Така че, аз бях против това да се случва, ама кой да те слуша. Те отгоре си правят, каквото си искат. 
- Аз затова дадох идея – за да Ви слушат трябва да сте вътре. 
- Не искам да съм вътре! 

Христина Колева, "Труд нюз"