Разковничето на проблема е абсурдността на системата на ТЕЛК

Малко преди Рождество Христово една човешка драма разтърси умовете и сърцата на всички ни. За съжаление нейната развръзка все още не е ясна, но се надяваме с Божията намеса ситуацията да се разплете по най-добрия възможен начин. Става дума за безследното изчезване на Ники от Конаре. В търсенето му е впрегната както цялата държавна машина, включително полиция, жандармерия и дори армия и термокамери, така и множество доброволци, които търсят 13-годишното дете със синдром на Даун неуморно вече дни наред. Тази житейска драма се надяваме да се разреши скоро и Ники да бъде открит жив и здрав. Няма човек в държавата, който да не съпреживява изчезването на Ники и съм сигурен, че храмовете ни са изпълнени със свещи, запалени с молитва за детето.

Драмата на цялото българско общество по отношение на хората с увреждания обаче няма да се изчерпи с, дай Боже, благополучното прибиране на Ники у дома. Защото е необходимо да си кажем една сурова истина, за която малцина говорим. Всички хора у нас са безследно изчезнали. Формално може да ги знаем горе-долу къде се намират, но житейски, човешки, обществено, ние тези хора сме ги загубили и не знаем как да ги намерим. Причините за това са много, но една от водещите със сигурност е, че политиците ни си позволиха самовлюбено да откраднат четири години от животите ни и оставиха държавата на автопилот в името на тяснопартийните си интереси по изчегъртване на този или кордони около онзи. Това фетишизиране на междуличностните междуособици сред политиците доведе до четири години на безвластие и хаос. А както съм писал многократно из страниците на „Труд news“ в състояние на политически хаос хората с увреждания са първата жертва, защото и държава, и общество спира да работи за решаването на техните проблеми.

Българската система в сферата на уврежданията е една от най-абсурдните държавни организации за справяне със социалния проблем, който увреждането създава, която съм виждал. А аз съм виждал много механизми на правна регулация по темата. Остави, че фактът на инвалидната ми количка неминуемо е насочил интересите ми натам, но и съм доктор по Конституционно право с тема „Конституционно положение на хората с увреждания“, бил съм регионален координатор за цяла Южна Европа на една от най-големите европейски организации на хора с увреждания, бил съм обучител на Съвета на Европа по темата и въобще имам дългогодишна експертност по въпроса. Познавам добре, включително и в детайли, почти всички методи за правна регулация в сферата на уврежданията по света и смело мога да заявя, че такъв абсурд като у нас няма никъде, дори и в някоя треторазрядна африканска държава.

Защо? Просто - ние сме една от държавите, които харчат адски много за подкрепа на хората с увреждания, но едновременно с това сме една от развитите държави, в които тази част от обществото живее най-зле. Хем харчим много, хем ефектите са не нулеви, отрицателни са. В момента няма жив човек в държавата, който да може да ви каже колко пари дава обществото за хората с увреждания. Хвърлял съм и друг път в пространството сумата от около 10 милиарда годишно и не смятам, че някой може убедително да ме опровергае за нея. Само пенсиите на тези вече над милион (!) хора с ТЕЛК решения възлизат на над шест милиарда годишно. А ако добавим и всякаквите други добавки, техническите помощни средства, социалните услуги, личните асистенти и прочие, и прочие, ще видим, че сумата наистина е внушителна. И какво имаме от другата страна? Имаме безследното социално изчезване на хората с увреждания.

При нормално функциониране на системата с 10 милиарда годишно, хората с увреждания в България трябва да имат най-добрите технически помощни средства, най-добрата достъпна среда, най-високоплатените асистенти и въобще да имат сред най-високия стандарт на живот в сравнение с другите хора с увреждания в Европа. Но не би. Хората с увреждания у нас бедстват, живеят зле, много от тях на ръба на оцеляването, а твърде много са отвъд ръба и губят живота си, защото нямат достъп до елементарни ресурси и подкрепа.

Не можем, нямаме нито моралното, нито човешкото право, за хората с увреждания да се сещаме само по светлите християнски празници или когато се случи някоя трагедия. Един от белезите на цивилизованото общество, каквото би следвало да сме, е именно отношението към хората с увреждания. Ние тази група от обществото сме я забравили и не смеем да направим никакви реформи и промени в сектора, защото така ще се наложи да се подсетим за тяхното съществуване и да водим неудобни обществени диалози. Но от този разговор не просто нямаме право да продължим да бягаме, ние скоро няма да можем и да си го позволим.

Разковничето на проблема е абсурдността на системата на ТЕЛК. В момента лекарските комисии бълват решения на ишлеме и го правят вече над две десетилетия. Преди последното пипане на системата, което се случи около 2000-та година, в България имаше 400 000 души с ТЕЛК, т. е. 400 000 души с увреждания. Днес, без да е минала чумна епидемия или война в България, ТЕЛК решенията са набъбнали до над милион. Даже никой не може да ви каже членоразделно колко над милион. Един на всеки шест българи е с ТЕЛК. Това вярно ли е? Това обективно ли е? На никому не е нужно като мен да си е отделил една съществена част от живота в тази система, за да направи обоснованото предположение, че това е тотален, категоричен, неподправен абсурд. Няма толкова хора с увреждания просто.

Но има толкова ТЕЛК решения и в очите на държавата има толкова хора с увреждания. Де факто ги няма, но де юре от вашите и моите данъци всяка година субсидираме стотици хиляди хора, които не трябва да субсидираме. Решение, разбира се, има, но то изисква няколко неща.

Първо, трябва политиците да се смирят, да оставят егото си на вратата на парламента и да сформират най-после кабинет. Това редовно правителство с дълъг хоризонт следва да посочи компетентни хора за социалната система и да започне интензивен институционален разговор за реформите, които предстоят.

Второ, трябва това редовно правителство най-после да създаде Държавна агенция за хората с увреждания. Ангажимент, който сме поели и пред ООН преди години, но не изпълняваме, защото нямаме редовна власт. Тази Държавна агенция трябва да е ресурсно, кадрово и институционално обезпечена така, че да може да започне да провежда ефективни и качествено нови политики в сферата.

Трето, с активното участие на бъдещата Държавна агенция за хората с увреждания, омбудсмана, Комисията за защита от дискриминация, Министерство на труда и социалната политика и други заинтересовани актьори да се подготви цялостно нов Закон за хората с увреждания. Можем и Закон за българските граждани с увреждания да го кръстим. Той трябва да е нов не като текст, а като философия. Следва в него да се преучреди системата като се въведат нови дефиниции и механизми за оценка на увреждането, такива, че да допринесат за решаването на проблемите, а не за задълбочаването им.

Всичко това е неудобен разговор, но съвсем скоро социалните системи няма да издържат да продължим да го отлагаме. Време е да се захващаме за работа.