Забраняван, отричан, присвояван и винаги завръщаш се 

Църквата след Освобождението иска да изгори стихосбирката му заради “Моята молитва”

Пенчо Славейков се опита да обяви поезията на Ботев за неестетична и антихудожествена

Ботев е Нормата не защото е надарен с надчовешка свръхгениалност, а защото е изразил своята човешка същност като част от националната същност

Ботев е сред първите мислители от Възраждането, които са виждали в богомилството не ерес, а принос в родната и в човешката история

Представяйки по такъв начин Ботевата рецепция, у другите възниква въпросът: тъй ли е. Дивенето се дължи на факта на безусловното признание: все тръбим, че ако е имало в Българско гений, то той е Ботев. И това е грешно - и други гении е дал Бог. Но Ботев е най-дебнатият. Защо? На друго място вече съм го казал: той е Нормата - и като доминантна литературна тематика, и като българска поведенческа същност, и създателят на образците. И това не се прощава, когато се развихри поредният обществен трус. А те са не един и два в иначе кратката ни нова държавна история, чието начало съвпада с героичната му саможертва. И самата държава, и нейната история все трябва да бъдат разбърквани и заради интереси на определени прослойки, а нерядко - и заради чужди внушения.

Непосредствено след Освобождението Ботев е все още непопулярен. Цялата си благодарност за свободата сме отдали на руснаците и не тачим достатъчно своя принос и герои. А поезията тогава се възприема все още не чрез книгата, а чрез устното и песенното є разпространение. За да се промени някак това - и възприемането, и слабата популярност на значимата поезия, в 1880 г. в Пловдив поборникът Иван Андонов инициира второ издание на “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”, излязла в 1875 г. в Румъния. И ето какво се случва според Захари Стоянов в дневника му: “Аутодафе. Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). “Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим”, казали светците.” Църквата, която в края на робството отвоюва първия плацдарм за възстановяване на държавата ни, забранява (макар и негласно) словото на духовния стожер (вярно, все още бъдещ) на възстановената държава. Църквата, чиито редове служители - свещениците, са водещи по брой, дейност и оглавяване на комитетите на Апостола Левски, сякаш зачертава този си принос. Защо го прави? Лесният отговор е заради изявеното “безбожие” на Ботевата публицистика и в стихотворението “Моята молитва”. Това все още неразчетено стихотворение, което според досегашните прочити е свидетелство за демонстративния Ботев атеизъм. Може би това предизвиква цензуриращата є реакция. Или оправданието за нея. Защото Ботевият монолог в “Моята молитва” не утвърждава безбожие, а отрича църковната ритуалност, господство и монопол в православието. Но едва ли споменатите от Захари Стоянов свещенослужители са видели така поетичния текст. И едва ли те са провидели в него още по-тревожното за тях безбожие - близостта до богомилството, проклятието/анатемата над което родното православие не е снело повече от хилядолетие. Движено е било само от охранителния си инстинкт.
Ботев е сред първите мислители от Възраждането, които са виждали в богомилството не ерес, а принос в родната и в човешката история. Той не е оставил други писмени следи освен симпатии, благодарност и порив за принадлежност към него. Но днес можем да доловим повече сходства между поета и богомилството, повече и от концептуалното общо: Бога в мен/е. Ботев го е възприел не само с разума си, а с духа си, защото е Нормата на българското. А богомилството не е ерес (както го представя Църквата), не е отклонение, нито е само социална съпротива. То е българска същност, разбирането на българина, че той без посредници е пряко обвързан с Бога. И няма значение дали привидно отрича Бога, като предпочита да го нарича съвест, сърце, душа, които са многото имена на изповядваната от него вяра/хармония: Бога в мен/е.

И така Ботев е Нормата не защото е надарен с надчовешка свръхгениалност, а защото е изразил своята човешка същност като част от националната същност, която е богомилството, или ако искате да е по друг начин казано - тя, същността, показва себе си първоначално за днешното ни познание чрез богомилството. А националната същност определя характера на всяка литература. Изповядваното Бога в мен/е предполага - и това е станало в българската литература, хармонията (в човека, между човеците помежду им и между тях и Земята и Космоса) като доминиращ идеал. И още - носенето на Бога в себе си обуславя и другата доминанта в нея - преклонение пред човешката саможертвеност за другите като докосване до божествеността. Нещо, което го има още само в руската литература, която - като почти всичко духовно там, произлиза от българското. А където Бог е тайнствено отдалечен, недостъпен и изискващ постоянно преклонение, хармонията се преобръща в мистицизъм. Който е характерен за западната литература и въздейства с недоизказаност, неяснота и дистанциране от силния Бог.

След Църквата вече институции не воюват с Нормата Ботев. Официално, защото зад проявленията на “призвани” да я отменят интелектуалци (оттук нататък само интелектуалци ще извършват неблагодарната повинност), нерядко прозират властови или институционални интереси. Първият цялостен опит направи Пенчо Славейков. Отмяната се представяше от него за естетическа, като за целта той се опита да обяви поезията на Ботев за неестетична и антихудожествена, за противна на неговата представа за художественост. Която - представата, разбира се, е европейска, и ще повлече крак оттук нататък всичко, противопоставено на българската норма, да бъде европейско. Но освен краха в старанието на опита има още нещо положително. Битката срещу Нормата показа една нейна страна, неосъзната дотогава в творчеството на Ботев. И това е съвършенството, по-точно поривът към съвършенство. Съвършенство на изказа, на стиха - както ние го разпознаваме у Лилиев и Дебелянов. Но то не принадлежи на проповядващия и търсещия го като форма (като самия Славейков), а на любовта, и чрез нея - на опрощението и на смирението. На още едно лице на саможертвеността, което у Ботев е латентно (или по-скоро - останало в сянката на героичния му подвиг) - на непрестанното всекидневно служене на Бога в мен/е. Което, равностойно на саможертвения подвиг, заслужава същото послесмъртно пребиваване.

След този опит за покушение срещу Нормата последваха още много. Да си припомним призива на леви интелектуалци от 30-те години: Ботев е наш. В присвояването на Нормата има два гряха: отнемането на предназначението є - принадлежност на цялата нация, и присвояването на величието є за подсигуряване на собствена непогрешимост. В тези години има необявявани и плахи опити за премълчаване. Но и тогава, и в последствие - на мястото му го завръща негаснещата народна любов, всъщност - форма на необявена защита-стена на всепризнаваната Норма. Защита на собствената национална същност. При тоталитаризма Нормата Ботев беше сведена до няколко клишета - единствен български гений, велик поет и революционер, предтеча на комунистите и т. н. Силни думи, смалени от поставянето им в позицията на разрешено и задължително величаене.

След 1989 г. поради разнообразието и многообразието на “демократичните” прищявки, част от тях родени от скудоумие, други с намерение да бъде срината Нормата, Ботев получи в изобилие квалификации, “многоучени” анализи, целево хиперболизиране на недотам важни и невинаги доказани факти и др. Все национално-самоубийствени хапки, често благовидно обвити в лъскавите опаковки на уж търсената истина за него.

Започна се с обявяването му за терорист, щото бил превзел с четата си кораба “Радецки”, ама май и защото тръгнал да се бие със законната власт (изповядваща беззаконие спрямо българите!). Това и фройдистките анализи на поезията на Ботев показаха несъстоятелността на стремежите да се променя интелектуалният климат с използването на излизащи и излезли от мода анализационни модели, с натруфена терминология и с неправомерно пренасяне на квалификации във времето. Ще пропусна опитите да се обяснява революционната му дейност с масонска принадлежност, при това най-вероятно - недоказана. Или пък неспирните напъни да се раждат какви ли не хипотези за кончината му. Всякакви, но все неразбиращи, че най-вече принизяват статута му на Норма. В последно време ме разсмя задружното “откритие” на компания телевизионни любимци колко значимо влияние оказала поезията на Раковски върху Ботев. Почитам титана Раковски, но е най-малкото конюктурно-юбилярска превземка да изречеш това заради няколко близки (дори и да са заети от Ботев) израза в стихове на двамата. Ще е задочно оправдание за случая, ако обяснявам какво е поезията на Ботев и какво е... Но, млъкни сърце е казал Поетът-Норма. И дочакай времето, в което ще ни владее съзнанието, че Ботев е Норма и Същност на българското. И това налага почитание и смирение откъм интелектуални и всякакви други напъни по въпроса. А дотогава що пък да не припомня какво е мислел Вапцаров:

- Какво ще го търсиш в усоите, дето и хищника днеска не броди. Не виждаш ли? -- Ботев в очите свети, та Ботев е тук, при народа.

- Ти падаш и Ботев ни казва: “Вдигни го! И дай във ръката му знаме!” Подавам ръката си, ти се надигаш и крачиме рамо до рамо.

- Това е то Ботев. А ти го усукваш. Та тук за усукване нема! Повзри се в живота, и ето ти Ботев, и ето ти цяла поема.