Цяла година споровете ни със Северна Македония си стоят неразрешени

Не бива да има илюзии, че Гордана Силяновска-Давкова ще води някаква по-различна,, „мека“ дипломация, от тази на Християн Мицкоски

Рекох си, че ще е грехота в последния текст за отминаващата 2024 г. да говоря отново за политика. Първо, цяла година го правехме и от това, като гледам, май нищо не произлезе в отношенията ни със Северна Македония. Нещата и споровете си стоят неразрешени там, където ги завари дошлата и вече отиващата си 2024 г.

Второ, дните между Рождество Христово и идващата Нова година винаги са били време повече на празнични размисли, отколкото на сериозна аналитична работа.

Грях, не грях, все пак не мога да устоя на изкушението да вметна още някой щрих в политическия образ на президента на Република Северна Македония професор Гордана Силяновска-Давкова. Преди дни тя направи първото си годишно обръщение пред парламента в Скопие, което е традиция в дейността на държавните глави на страната. Няма да се спирам подробно на изложението на Силяновска-Давкова. То бе достатъчно широко отразено в родните медии, особено в онези, които имат траен интерес към „македонската“ тематика. И който е имал интерес, сигурно се е запознал с него и си е направил своите изводи. Ето обаче моите.

Първо, ако през изминалите шест месеца на управлението на ВМРО-ДПМНЕ и на Силяновска-Давкова като президент се е създало частично впечатление, че тя и премиерът Християн Мицкоски имат някакви, понякога дори трудно различими нюанси в политическото говорене и действие, то е напълно лъжливо. Реториката на Мицкоски и на Силяновска-Давкова, вербален израз на позициите им, се покрива изцяло. Самата Силяновска-Давкова даде да се разбере, че тя и екипът около Мицкоски с неговите министри са „едно цяло“. Така че илюзии, че президентът ще води някаква по-различна от тази на Мицкоски, „мека“ дипломация, не бива да има. Например, че ще се фокусира върху развитието на културното сътрудничество като допълнителна възможност за развитие на връзките. Или че ще отправя комплименти към българския си партньор Румен Радев, че е единственият политик, който си е на мястото у нас. 

Второ, продължавам да не мога да разбирам самочувствието, с което само след шест месеца на поста си като президент на Северна Македония, без да е свършила сериозна работа „за пет стотинки“, както се казва, Силяновска-Давкова си позволява да критикува Европейската комисия и другите институции на ЕС. От години в текстовете си съм посочвал, че един от най-тежките дефицити в обществото и в политиката край Вардар е дефицитът на демокрация. Сега, от трибуната на парламента в Скопие, Силяновска-Давкова повтаря тази констатация, само че я адресира към  Европейския съюз. Лекотата, с която тя лично, нейният „патрон“ Мицкоски и министрите му критикуват практиката в съюза, към членство в който уж се стремят, е най-меко казано, неразбираема. Неразбираема вероятно за хора, които не познават патриотарския манталитет на по-голяма част от обществото и от политическия елит, доколкото той е такъв.

Трето, въпросът за конституционните промени, които Преговорната рамка изисква, бил обиден за нея и за депутатите. Северна Македония вече била направила цели 36 поправки на основния си закон и всяка друга би била неприемлива. Да, в кратката си нова история на независима и суверенна държава днешна Северна Македония наистина осем път „отваря“ конституцията си, за да внесе поправки в нея. Вече писахме за това и стана ясно, че въпросните промени са били направени основно или под натиск и искане на Гърция, или на международната общност, витиевато изречено, за повече колективни права на албанците в страната в рамките на Охридския мирен договор от 2001 г.

Да, знам, че мнозина от гражданите на Северна Македония се чувстват лично обидени от смяната на името на държавата им вследствие на  Преспанския договор, направена също така с промяна на основния закон. Силяновска-Давкова - също, дори се заканваше да не използва новото име на държавата си. Но да манипулираш с това чувство и да го прехвърляш към всяка следваща промяна на конституцията, особено с тази, която изисква вписването на българите в нея като част от държавотворен народ, ми се струва дълбоко нередно.

Хайде стига толкова. Изпращаме една година, белязани при съседите с голямата политическа промяна, която настъпи след двойните парламентарни и президентски избори на 9 май. Управляващите социалдемократи спазиха традицията, когато губят от ВМРО-ДПМНЕ, да го правят катастрофално. В момента те имат само 18 депутати в парламента, което е рекорд за слабо представителство в Събранието. Бе спазена и традицията в такива случаи да се прави пълна смяна на ръководството на партията с обещанията за възстановяване на доверието на СДСМ като основен политически играч в двуполюсния модел. За лидер бе избран доктор Венко Филипче, министър на здравеопазването в правителствата на Зоран Заев и негов личен приятел. Това пък даде повод на партийните апаратчици от Скопие да бият пресилена тревога, че с Филипче начело на СДСМ в партията се връщал „провинциалният“ дух, внесен там от някогашния кмет на Струмица Зоран Заев.

Коалиционната традиция на управлението на страната се запази и през тази година. ВМРО-ДПМНЕ като най-голяма политическа сила обаче наруши едно от неписаните правила на „консенсусната демокрация“, според което спечелилата изборите партия на македонците взима за партньор във властта най-силната партия на албанците. Въпреки победата си в междуалбанския електорален спор, роденият някога от политическото крило на Армията за национално освобождение - Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети, отиде в опозиция. Нещо повече. Всички беди и причини за загубата на СДСМ сега се приписват тъкмо на ДСИ и неговото участие в коалицията със социалдемократите.

Все пак правилото „задължително албанци във властта“ се спази. Мицкоски си избра коалицията ВЛЕН от четири партии на албанците, някои от които бяха фракции в ДСИ, но се отделиха, когато почувстваха мириса на власт. Ахмети и хората му се опитват да се държат като сериозна и градивна опозиция, но пропагандната машина на ВМРО-ДПМНЕ по-скоро ги обвинява за дестабилизация на държавата. Каквито и намеци да има за привързаност и евентуално, не дай боже, връщане към онези времена на въоръжения конфликт от 2001 г., картината днес е много, ама много различна. Старите „герои“ са уморени, други вече си харесаха да са политици или бизнесмени, трети пък гледат навън.

Що се отнася до двустранните ни отношения, те нямат никакъв напредък. Смяната на властта в Скопие го бетонира, а и липсата на интелигентност от българска страна в поведението ни продължава да съществува. Годината роди въпроси, които така и намериха отговор. Като например, как така ВМРО-ДПМНЕ, която в първите години на откъсването на Република Македония от СФРЮ бе непрекъснато етикетирана като „пробългарска“ партия, днес се изявява като най-антибългарската политическа сила край Вардар? И превръща своята предизборна реторика в държавна доктрина.

Иначе оттатък се готвят да посрещнат новата 2025 г. Както сочат информациите от туроператорите в Скопие и страната, гражданите на Северна Македония предпочитали да пътуват за Нова година във Виена, Будапеща, Атина и Белград, както и на пазарите в Италия и в Германия. От тези дестинации лесно може, макар и условно, да се направи извод за геополитическата ориентация на съседите ни, нали?

Само че възниква въпросът: а ние къде сме?