Труд
Автор:
Веселин Киров
Докато Вашингтон се хвали, че е принудил Колумбия да приеме обратно своите експулсирани граждани, част от европейската десница възкликва: „Доказателство, че с воля всичко е възможно!“ Въпреки това, в дипломатическите среди на ЕС сравнението поражда скептицизъм.
Два случая, две различни ситуации. На 9 януари алжирският инфлуенсър Буалем Н., известен под псевдонима „Doulaemn“ и осъден на единадесет години затвор за наркотрафик, е експулсиран от Франция заради призивите си към убийства, разпространени в TikTok срещу опоненти на режима на Абделмаджид Тебун - президента на Алжир. Но веднага след пристигането си Алжир му отказва влизане, принуждавайки го да се върне обратно във Франция.
Докато Париж се затруднява да приложи дори едно депортиране, Съединените щати под ръководството на Доналд Тръмп вече демонстрират много по-офанзивен подход. Още при встъпването си в длъжност на 20 януари президентът подписа серия от укази за затягане на имиграционната политика. Два дни по-късно Конгресът приема закон, насочен към масово експулсиране на незаконни имигранти, извършили престъпления.
„Престъпните чужденци без документи трябва да бъдат арестувани, експулсирани и никога повече да не се връщат“, заявява в социалните мрежи председателят на Камарата на представителите Майк Джонсън. На следващия ден Белият дом съобщи за ареста на 538 нелегални мигранти и експулсирането на стотици от тях, някои с военни самолети. Съобщението е ясно: Тръмп възнамерява да изпълни обещанията си, дори с риск от дипломатически сблъсък.
На 26 януари в 9:40 ч. президентът на Колумбия Густаво Петро отказва кацане на два американски военни самолета, превозващи експулсирани мигранти: „Няма да позволим нашите сънародници да бъдат третирани като престъпници.“ Реакцията на Тръмп не закъсня: „Когато търсиш проблеми, ще ги намериш“ („F*ck around and find out“ в оригинал). Вашингтон моментално наложи 25% мита върху колумбийския внос и ограничи визите за колумбийски официални лица.
Когато Богота заплаши с ответни мита върху американски стоки, Вашингтон удвои натиска. Само няколко часа по-късно Колумбия отстъпи. Нейният външен министър обявява, че спорът със САЩ е решен, а резултатът: оттук нататък колумбийските мигранти ще бъдат приемани обратно безусловно, включително с военни полети. Изниква въпросът: Тази стратегия приложима ли е в Европа?
Отговорът е по-сложен, отколкото изглежда. Въпреки твърденията на Белия дом, САЩ никога не са срещали особени затруднения при експулсирането на колумбийски мигранти. Истинският спор с Богота възникна заради начина на изпълнение. Вашингтон спря да уведомява държавите за пристигането на експулсираните.
Юридически това е спорно, но не и невъзможно. От хуманитарна гледнна точка, мерките могат да изглеждат като крайни, но в текущата ситуация на ЕС и галопиращата престъпност в редица държави, извършена от нелегални мигранти, мерките са необходими. Оставянето на безпомощни семейства на летищната писта без предупреждение към местните власти е радикален метод, който работи само при силен дипломатически натиск.
Правителствата в Европа трябва да се фокусират върху експулсирането на престъпници, въпреки че ще има силна ответна реакция от стотиците НПО-та, често финансирани от отвъдокеански грантове, като например Отворено общество. В ЕС над 40% от заповедите за експулсиране остават неизпълнени поради липса на места в центровете за задържане. Често целевите лица просто изчезват. Допълнително затруднение е липсата на документи. Около 25% от експулсираните не могат да бъдат върнати, защото самоличността им не е потвърдена. Мигрантите често унищожават паспортите си, за да затруднят идентификацията си. Европа разчита на съдействието на страните на произход - което невинаги е гарантирано.
Така например в страните от Северна Африка се смята, че ако някой е извършил престъпление в ЕС, той вече е европейски проблем. Това води до дълги преговори, където репатрирането на един човек се разменя срещу търговски споразумения или икономически инвестиции. Крайно време е на ниво Европарламент, Съвет на ЕС и Еврокомисия да се засили натиска върху държавите, отказващи да приемат своите граждани. Това е въпрос на политическа воля и отговор на въпроса, може ли Съюза да опази собствените си народи и граждани. Но за това е необходима политическа решителност. Тръмп разполага с политически капитал благодарение на скорошната си изборна победа. В ЕС случая е друг поради над петгодишното противоречиво и неуспешно управление на Урсула фон дер Лайен на изпълнителния орган на ЕС - Европейската комисия.
Може би бъдещ председател на ЕК, с твърда имиграционна политика, ще успее да приложи подобна стратегия, но ще трябва да действа бързо, имайки предвид, че на Урсула и остават още 4 години и половина мандат, през които тя надали ще направи особени стъпки към решаването на този проблем. Не се вижда и особен политически натиск срещу нейните политики, освен този на Патриоти за Европа - най-големият опозиционен алианс в ЕП.
В условията на нарастващ миграционен натиск и неефективност на институциите на ЕС, Алиансът „Патриоти за Европа“ е единствената политическа сила, която категорично се противопоставя на политиката на отворени врати, налагана от управляващото мнозинство в Европейския парламент. Докато Брюксел упорито отказва да защити границите на Съюза, лидери като Виктор Орбан, Марин Льо Пен, Жордан Бардела, Сантяго Абаскал, Херберт Кикъл, Андре Вентура, Герт Вилдерс и Том Ван Грикен доказват, че има алтернатива - силна, независима Европа, която поставя интересите на своите граждани на първо място.
Такива лидери трябва да продължат своята борба за опазването на европейските граници, европейската цивилизация и начина на живот. Редно е те да бъдат последвани в усилията си и от други политически фигури, особено в държавите на първа линия като България, Хърватия, Румъния, Словакия и Кипър, които носят огромна тежест от миграционната криза. Само чрез единство, решителност и смелост Европа може да си върне контрола върху съдбата си и да гарантира сигурността и суверенитета на своите нации.
