Няма как да разберем Балканите в началото на ХХІ век, ако не погледнем поне през рамо в ХХ. Векът, който създаде и оформи Балканите като политическо понятие в резултат, първо, на крушението на две империи (Османската и Австро-Унгарската) и по-късно, на създаването на две съперничещи си групи държави (източната и западната).

През първия период като основен за региона изпъква въпросът за границите. Започват да се създават национални държави - процес, който е почти приключил в западната част на Европа. На Балканите оформянето на нациите като компактни групи, споделящи обща история, ценности, език и религия, е не само закъснял, но и значително по-мъчителен поради наследството на Османската империя. Съответно труден е и процесът на извоюване на суверенитет върху начина на определяне на формата на управление и територията (границите), на която се простира този суверенитет. Оттук следват игрите на великите сили, фрагментацията на региона, недееспособността на редица от новосъздадените държави, множеството войни. Балканите завоюват славата на “барутен погреб” на Европа. Определение, дадено впрочем точно от онези, които са създали тази ситуация.

След Втората световна война на преден план излиза идеологическият елемент с всички негови отражения, разбира се, върху политическия модел и икономическата система. Полюсите в Европа като цяло са представени и на Балканите: от едната страна са западноориентираните Гърция и Турция, но без да са изчезнали противоречията, че дори и враждебността между тях, от другата страна са съветските “сателити” България и Румъния, които обаче далеч не са идеалните съседи. До тях стои необвързана Югославия, съчетаваща черти и на двата модела. Някъде в ъгъла на полуострова се е самозатворила Албания. Въпросът за границите е притъпен, цари привидна стабилност.

Краят на века идва с “бум!”. Рухва не само едната от системите и олицетворяващата я “империя”, но и идеята за необвързана регионална общност в лицето на Югославия. Колкото и да е парадоксално, първото протича мирно, второто - с много кръв.

В развитието на региона се намесва нов играч - Европейският съюз. За съюза това е нова ниша за разпростиране и влияние, за Балканите - атрактивна опция за съществуване извън познатите противоборства, спорове и войни за граници и суверенитет между националните държави. От ЕС се очаква да обедини Балканите, така както бе започнал да обединява останалата част от Европа. ЕС действително се беше създал, за да реши този проблем с идеята, че съществуващите граници в Европа не подлежат на промяна. Впоследствие беше започнал да се развива по друга линия - вътрешните граници в общността уж продължават да съществуват, но същевременно отмират, защото стоки, хора, капитали и услуги трябва да се движат безпрепятствено. Балканите се оказват за първи път в такава ситуация - на граници, които хем ги има, хем ги няма. Но отново някой друг определя дали, кога и доколко такива граници ще има, или не.

Паралелно с въпроса за границите Балканите отново се сблъскват челно с проблема за етносите и малцинствата. Междувременно в Европа е набрала инерция концепцията за мултилатерализма. Дебатът около нея се разгаря неимоверно около бежанската (мигрантската) криза. Може да се спори дали концепцията е принос към или пробив в европейската идея, но едно е ясно: миграцията към Европа не е от днес или от вчера. След Втората световна война беше нужна евтина работна ръка и голяма част от нея бе рекрутирана от ислямския свят. Отначало това се разглеждаше като временно явление, впоследствие обхвана поколения. Мултилатерализмът се сблъска с традиционното европейско виждане за нацията. Това нямаше как постепенно да не засили напрежението, този път не около въпроса за границите. Сегашната бежанска вълна напълно помете мултикултурализма, като някои дори официално обявиха доктрината за мъртва.

Като прибавим фактора тероризъм, имигрантите вече биват издигнати в ранг на заплаха за Европа. Те трябва да бъдат спрени! Къде? Още на подстъпите към “класическа” Европа - на Балканите. И тук, в региона, отново започват да се строят граници, при това не само виртуални, а напълно реални, от колове и бодлива тел. Като в концентрационни лагери! Само че тези граници не само спират прииждащите, но ограждат също Стара Европа от периферията. И без това тук винаги други са казвали дали, кога и доколко ще има граници. Или в случая едни ще пазят т.нар. външни граници, а други ще казват кой може да ги пресича и кой не. На това му казват днес “европейска солидарност”?!

Но тя, “солидарността”, действа предимно при регулиране движението на хора. Съзнателно не казвам “свободното”... При движението на стоки и капитали нещата са по-различни.

Тук стигаме до казуса Гърция, който е показателен в това отношение. Започвам от това, че Балканите така и останаха без план “Маршал”. Да “оправят” Балканите бяха пуснати МВФ и Световната банка. Техните строго рестриктивни мерки на практика спънаха развитието, а в случая с Гърция наложиха непосилни тежести, които забавят възстановяването.

Стигаме и до казуса Украйна, който застави Европа да избира между принципа за нерушимост на границите и правото на самоопределение, но навява мисли и за Балканите. Тезата за нерушимостта на границите осигуряваше стабилност в Европа и на Балканите в периода 1945-1992. Разпадането на СССР роди 15 независими държави (включително Русия), извади от съветска орбита осем държави от Централна и Източна Европа, Чехия и Словакия нежно се разведоха, потенциални разводи са надвиснали над Великобритания, Испания, Белгия (не им го пожелавам!). Най-драматично се развиха събитията в Югославия, появиха се шест независими държави след кървави войни. Европейците приветстваха всичко това, а някои събития, особено в Косово, сами “инженираха”.

Ако днес има три основни кризисни ситуации за ЕС - финансово-икономическата криза (олицетворявана предимно, но не само от Гърция), предизвикала и институционални сътресения; имигрантският наплив от ислямския свят; конфликтът в Украйна, - то и трите влизат в Европа през Балканите. Тоест ние на Балканите сме пак буфер между външния кризисен потенциал и сърцевината на Европа, както много пъти в историята. Това, което получаваме днес като “бонус”, е “доверието” да предпазваме “истинската” Европа от нашествието на “варварите”, но без Шенген за българи и румънци; “честта” да бъдем форлойфер в марша срещу “руската заплаха” и “отговорността” да възпираме “руската експанзия” - военна, политическа, икономическа, културна, както и “привилегията” да бъдем опитно поле за всякакви икономически и социални експерименти. И ако идеята за “Европа без граници” започва да се пропуква, а границите се възстановяват не само ментално, но и физически, то това започва пак тук - на Балканите. И ако в Европа и ЕС в частност се оформят интереси на 4-5 групи държави, то Балканите отново остават заедно в периферията на “общия” интерес.

Нищо ново на базисно равнище в сравнение с края на ХІХ и целия ХХ век. Историческият ракурс остава непроменен.