Намерени са случайно от градинари, тухлари и текезесари

Първото събитие е в далечната 1799 година

Археолозите и иманярите не са откриватели на големите български съкровища. Те попадат само на отделни находки. Впечатляващото злато и сребро е изровено от градинари, тухлари и текезесари. Винаги случайно!

Първото събитие е в далечната 1799 година. Тогава у нас се преписва Паисиевата история, а из Европа се трудят български градинари. Подгонени от робското тегло, прославят майсторлъка на родното земеделие.

На 3 юли братята Христо и Кирил Накови въртят мотики край банатското село Наги Сент Миклош. Паланката е в границите на Австро-Унгарската империя, сега е в Румъния.

Едната мотика удря на твърдо. Излиза някакъв метален съд, после се показват седем големи кани, овален поднос, четири чаши с тока за окачване на колан, две конусовидни чаши, две със столче, три купи с волски глави, две широки блюда, един ритон и дълбока купа.

Злато с тегло около 10 килограма!

Братята подаряват съкровището на австрийския император. Той отвръща на жеста с парична награда и благороднически титли. Според нашата археологическа наука съкровището е принадлежало на хан Аспарух.

На 28 декември 1924 г. Тодор и Никола Цветанови решават да превърнат в лозе нива край плевенското село Вълчетрън. Двамата заедно с други помагачи си плюят на ръцете и почват да обръщат чернозема.

В разгара на копането една лопата удря на терсене, както при Наги Сент Миклош. Селянинът натиска, мисли, че е камък. "Жълтее се нещо!", сочи обаче съседът.

Между буците пръст се показва метален съд като супник. В него са пъхнати една голяма и три по-малки чаши. После излизат седем овални похлупака и още една джунджурия с трилистна форма. От земята са извадени 12 килограма и половина злато.
Лозарите не се сещат, че са намерили съкровище. "При откриването му – пише археологът Васил Миков – никой от тях не подозирал, че "супникът", чашите и "похлупаците" са златни. Те помислили, че предметите са от "пиринч" и че са "нишан", т. е. белег за заровено наблизо "голямо богатство".

Вълчетрънци хвърлят съдовете и почват лудо копане наоколо. Търсят пари! Като им излизат мазоли, отчаяни се прибират в селото. За утеха всеки взема по някое "тенеке" от находката.

Тодор мъкне големия супник. Това е тракийски кантарос, изкован от 4,395 килограма злато с естествени примеси на сребро, мед и желязо. Стопанинът измива съда, забърква ярма и го поднася на прасето, което нямало свестен лочник.

Най-известното българско съкровище също е намерено от братоци. На 8 декември 1949 г. Михо, Петко и Павел Дейкови копаят глина за тухли край Панагюрище. Вместо лепкава кал вадят злато. Тракийски царски сервиз от девет съда с тегло над 6 килограма.

Откривателите обаче ги вземат за музикални инструменти. Тръгват по кръчмите и надуват ритоните като свирки. После влизат при Стефан Калпаков, председател на Околийския народен съвет. Той вика музейният работник Петър Горбанов.
"Това е голяма работа!", заявява специалистът и съобщава в Пловдив и София. Започват митарствата на съкровището, чиято диря понякога е тъмна. Днес наследниците на Дейкови съдят институциите. Чия собственост е шедьовърът, каква е стойността му и къде се намира оригиналът, питат те.

Луковитското съкровище е тракийска реликва от втората половина на IV столетие преди новата ера. Състои се от 15 сребърни съда, принадлежности за конски амуниции и апликации с животински мотиви и стилизирани ездачи, повечето позлатени. Изровено е от местен орач през 1953 г.

Десетилетие по-късно овчарите в ТКЗС-то на село Летница удрят първата копка на нов подслон за стадата. От основите се показва бронзов съд пълен със сребърни предмети, отчасти с позлата. Скришом си ги поделят.

Намира се обаче издайник, който съобщава на музея в Ловеч. Чобаните са пребъркани, каквото може е събрано. Това съкровище също е от IV век преди Христа. Крайно интересен е цикълът за подвизите на тракийски герой в група апликации.

Боровското съкровище е от V и IV век преди Христа. Три ритона, каничка и купа от сребро с позлата поразяват с изяществото си. Върху тях са гравирани надписи, свързани с тракийския цар Котис I.

Открито е през 1974 г. от тракториста Трайчо Стоев в землището на русенското село Борово. При оран неговата машина вади на светло античните предмети.

Пролетта на 1978 г. се прославят и колегите от АПК-то в Преслав. Една свежа утрин кооператорите виждат пръснати из полето златни предмети. Става ясно, че още миналата есен селскостопанските машини са ги извадили и разпилели по чернозема.

Преславското е средновековно съкровище от над 120 накити и други артефакти. Изработени са между III и X век в Константинопол и българската столица.

Рогозенското е най-внушителното съкровище. От сребро с висока проба са изковани 165 съда, някои позлатени. Направата е на различни места по различно време, между края на VI и първата половина на IV столетие преди новата ера. Съкровището тежи около 20 килограма.

Негов откривател е Иван Димитров от врачанското село Рогозен. Есента на 1985 г. той си прекопава дворното място и вади антична посуда за цяла сватба. Бай Иван не съобщава за находката не от алчност, а от страх, че археолозите ще му съсипят посевите.

През януари следната година родолюбието надделява над зеленчукопроизводството и откривателят се изповядва пред кмета. С цената на похабената реколта археолозите вадят още 100 предмета. Рогозенското съкровище е обявено за находката на века.