Общественото доверие като основа на ефективното правосъдие

Общественото доверие като основа на ефективното правосъдие

Около половината граждани не биха се явили като свидетели, дори ако бъдат призовани

Легитимността на държавните органи е нещо, което обществото им приписва

Доверието в институциите е фундаментално условие за съществуването на правовата държава. Без него системата на правораздаване губи от своята легитимност, а обществото изпада в състояние на правна несигурност. В българския контекст въпросът за общественото доверие в съдебната система е особено остър поради неговия дефицит. Гражданите често възприемат съдебните и правоприлагащите органи със скептицизъм, а понякога и с открита враждебност. Това отношение е особено деструктивно в областта на наказателното правосъдие. Което на теория е призвано да защитава гражданите и обществото от престъпни посегателства.

Доверието създава предвидим и стабилен свят. Изследвания показват, че гражданинът, който вярва в институциите, очаква контактите му с полицаи, прокурори, следователи и съдии да протекат според установени правила, безпристрастно и с респект към закона. Той е склонен да съдейства на органите, да свидетелства правдиво и да спазва правните и моралните норми. Защото вярва, че правосъдието като цяло действа справедливо и ефективно.

Всеки знае какво се очаква от него в служба на обществото и в повечето случаи го изпълнява. Гражданинът – да разкаже истинно. Който трябва – събира доказателства и обвинява. Съдът – съди по предвидим начин и правила. У нас изглежда това дори не е цел за постигане. А действително поставената цел предполага конкретни стъпки за постигането ѝ.

Високото ниво на недоверие в органите, натоварени с реализация на наказателното правосъдие в България е отдавна и многократно отбелязано. Усилията за промяна изглежда се изчерпват с политики за подобряване на осведомеността и правната грамотност на населението. То пък видимо не се впечатлява от тези професионални акции в медийното пространство, остава скептично към тях.

И продължава масово да не вярва, че в негова полза се стараят добросъвестни, отговорни спрямо задълженията си и отзивчиви в рамките на възможното съдии, прокурори, следователи и полицаи.
Промяната трябва да се търси другаде – на плоскостта на ежедневната работа и отделния случай. 
Възмутен управител на фирма, участваща в обществена поръчка в родно министерство, подава сигнал, че е „натискан“ да плати процент от стойността на бъдещия договор като условие да спечели. След четири години безрезултатно разследване и много разпити заявява, че всъщност се е объркал, не е разбрал какво му казало длъжностното лице и изобщо нямало такова нещо.

Множество случаи на джебчийски кражби, повреждане или унищожаване на собственост или посегателства срещу личността остават несъобщени поради неверие, че нещо ще бъде разкрито, а някой - наказан. И това едва ли е изненада.

Оплакала се гражданка след „изчезнало“ в автобус портмоне е убеждавана дълго в полицията, че вероятно го е изпуснала. „Откраднато“ би означавало да се търси кой е сторил това.

Ниското ниво обществено доверие съсипва отношенията между граждани и институции. Влияе пряко върху поведението на отделния индивид. Количественият признак е довел до качествени промени. Много са възможните примери за отказ на гражданите от съдействие, нежелание за свидетелстване и толериране на незаконни практики.

Според проучвания около половината от българските граждани не биха се явили като свидетели, дори ако бъдат призовани. Други го правят с очакване на лична изгода. Това компрометира самия процес на правораздаване и възпрепятства постигането на справедливост.

Ерозия обхваща и работата на представителите на държавата в тези органи. Те също са граждани в и извън работно време. Тревожна е засилващата се тенденция към формализъм в работата на полицаи, прокурори, следователи и съдии. Поредният случай на престъпно посегателство се възприема повече като административна рутина, а не като защита на правата и свободите на гражданите. Това води до усещането, че правосъдието не служи на обществения интерес, а следва вътрешни институционални удобства. В крайна сметка изчезва мисленето, че зад всяка преписка стоят човешки съдби.

В контекста на наказателното правосъдие промените могат да се изразят по различен начин в зависимост от гледната точка. Все с думи с отрицателен заряд: напредваща ерозия на доверие, пасивност и примирение у пострадали и очевидци на престъпления, отказ от съдействие, гнетящо усещане за несправедливост и… страх.

Като резултат, някои индивиди и дори цели общности прибягват до самоволни действия в защита на интересите си. Било чрез самоорганизирано патрулиране, било чрез акции за разобличаване на престъпници или чрез директна саморазправа. Дрога се предлага открито пред децата ни, достъпна е дори с едно кликване в интернет. Щом държавата не се справя с този проблем, не е изненада, че родители започват да търсят алтернативни начини да защитят децата си. Случаи на гражданско разобличаване на педофили и дилъри вече са факт.

Тези действия са не просто показател за липса на доверие в държавните органи, но и създават реален риск за правния ред.

Към тези негативни тенденции се добавя и деградацията на кадровата политика в системата на наказателното правоприлагане. Кадровото развитие често не се основава на професионални качества, а на лични връзки, което допълнително руши мотивацията на компетентните специалисти.

Интригантството и сервилността се утвърждават като стандарт, замествайки обективните критерии за реално свършена работа.

Служебният хъс изчезва, а с него – и очакваният от обществото резултат - качествено разследване, справедливо и ефективно правораздаване.

Корупцията в институциите също подкопава доверието. Липсата на ефективни контролни механизми и наказания бързо доведе до това, че гражданите я възприемат като неизбежна част от системата. 
Отношението на гражданите към държавните органи е в основата на тяхната легитимност. Тя не е просто качество, което институциите притежават по дефиниция, а нещо, което обществото им приписва. Легитимността на съдебната система зависи от убеждението и готовността на гражданите да спазват закона, да му се подчиняват и да сътрудничат с институциите.

Когато обаче доверието в тях ерозира, институциите се откъсват все повече от обществото, за чиито нужди би трябвало да работят. Гражданите спират да ги възприемат като пазители на права и разрешители на проблеми. Вместо това на тяхно място се настаняват страхове за сигурността, улични правила, капсулиране в малки групи, където беззаконието се превръща в норма, а недоверието към държавата – в общоприето мислене.

Исторически наказателното правораздаване е преминало в ръцете на държавата, за да замени произвола на личната и родовата разправа. Днес, в 21-ви век, България е изправена пред риска този процес да тръгне в обратна посока.

Разпадът на доверието в правосъдната система може да бъде спрян само чрез неотклонно прилагане на закона, еднакво за еднаквите случаи и различно – за различните. Чрез следване на формулираната от закона обща задача на органи с обща мисия. В тази рамка – ежедневно изпълнение на специфичните за отделната институция ангажименти. И чрез отстраняване на копаещите в личен интерес от обществената нива. Без изключения.

Само така правото ще бъде не просто текст на хартия, а истинска защита на обществения интерес. 

Авторът е доктор по наказателен процес