През 1991 г. с проф. Иван Тютюнджиев изказахме хипотезата, че България пада под османска власт не през 1396 г., а четвърт век по-късно

Проф. Николай Овчаров и доц. Здравко Димитров приведоха нови доказателства за съществуването на Видинското царство след 1396 г.

На 28 ноември т. г. на пресконференция във Видин проф. Николай Овчаров и доц. Здравко Димитров изнесоха интересни данни от най-новите археологически проучвания във Видин и предшествалия го римски град Бонония. Един от впечатляващите резултати, предоставени ни от археологията, е обстоятелството, че почти напълно отсъстват османски монети от края на XIV и първите две десетилетия на XV век! Продължава да доминира българското монетосечене - знак, че по същото време столицата на Видинското царство не е в пределите на османската държава. На пресконференцията, а и в статия в „Труд“, проф. Овчаров постави акцент на представената от мен и проф. Иван Тютюнджиев (1956-2018) хипотеза, че Видинското царство, съответно средновековната българска държавност, не приключва през 1396 г., а продължава до 1421-1422 г.

И друг път в нашата поредица сме се спирали на личността на цар Константин, синът на цар Иван Срацимир, и неговият братовчед „господин“ Фружин, син на цар Иван Шишман. Обикновено действията им се третират като активност на български принцове в изгнание, а не на реални владетели. Както ще видим, това не е така, особено по отношение на цар Константин. Константин е роден около 1370 г. и е единственият син на Иван Срацимир и влашката принцеса Анна Басараб. Още като юноша е коронясан като „млад цар“ и престолонаследник. През 1395 г. посещава завладяната две години по-рано столица Търново заедно с видинския митрополит Йоасаф - „... заради дела царски, належащи и важни...“ При преговори с неизвестния по име османски „княз“, управляващ старата столица от името на султан Баязид, мирът е осигурен. В знак на добра воля османците даряват на „новия Константин“ мощите на светиците Параскева / Петка Търновска, Филотея и Теофана, които са отнесени във Видин.

Според традиционната теза Видин е завладян през есента на 1396 г. След победата си над кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд при Никопол (25 септември с. г.) Баязид залавя цар Иван Срацимир и го хвърля в затвора в Бурса. Приема се, че тогава Константин бяга в Унгария или във Влахия, с което е сложен край на средновековната ни държавност. Както стана дума, заедно с проф. Иван Тютюнджиев (1956-2018) оспорихме тази теза, опирайки се на редица сведения - повечето познати, но интерпретирани от гледна точка на предварително приетото като факт завладяване на Видин през 1396 г. В същност няма основание краят на Видинското царство да бъде „закован» към 1396 г., напротив - държавата начело с цар Константин продължава да съществува. Нашата хипотеза беше приета напълно или отчасти от някои наши и чужди учени, но бяха изказани и резерви. Дори да приемем, че за кратък период във Видин няма българска власт, явно Константин скоро си връща града. Категорично свидетелство е писмото на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което са изброени унгарските съюзници: "... Остоя, крал на Босна (...), Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците, и спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си...“

Сребърна монета с надпис - В Христа Бога благоверен цар Костадин - началото на XV век.

Унгарският крал поставя „прославения император Константин“ в еднаква позиция с реални балкански владетели. Нещо повече, пояснява, че българският цар и влашкият воевода са „се върнали“ под унгарско върховенство, бидейки преди това васали на османците. В грамота на сръбския деспот Стефан Лазаревич от 1406 г. „Българската земя“ е представена по идентичен начин с „Унгарската земя“. Така е и в документи от Дубровник от 1398 и 1411 г. След катастрофалното поражение на Баязид при Анкара през 1402 г. от армията на Тимур (Тамерлан) за повече от десетилетие османската държава е раздирана от борби за престола между Баязидовите синове Сюлейман, Муса и Мехмед. Разказвайки за събитията през 1409 г., авторът на Българската анонимна хроника пише за участието в събитията на „власи, сърби и българи“. През 1410 г. Константин воюва с Муса („Муса Кеседжия“ във фолклора), но Видинското царство явно не е унищожено. В битката при Чамурли близо до София през 1413 г. Мехмед I e подкрепян срещу „Кеседжията“ от „... владетелите на Сърбия и България, и на василевса (Мануил II Палеолог)...» Според византийския историк Михаил Дука османският владетел „... приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България (...), поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...“

Докога е съществувало Видинското царство? Делегация на „кайзера (императора) на България“ е присъствала на християнския събор в Констанц, Германия, проведен през 1414-1418 г. Според проф. Христо Матанов антиосманската борба загасва с бунта на Бедреддин в Лудогорието през 1417 г., обаче данни за връзки на Видинска България с непокорния шейх отсъстват. След 1418 г. султан Мехмед I засилва натиска си към Влашко. На свой ред крал Сигизмунд анексира Северин (дн. Турну Северин), като поставя областта под управлението на Пипо Спано / Филипо дел Сколари („Филип Маджарин“ във фолклора). Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин е унищожена, но Мехмед I е предпазлив държавник, който има интерес от съществуването на „буферни» държави на фронта с Унгария - имено такива са Босна, Сърбия, Влахия и българското Видинско царство.

Окончателната гибел на Видинска България може да се свърже с неуспешния бунт на претендента за османския престол Мустафа („Дюзме Мустафа“) през 1421-1422 г. Метежът избухва на Балканите, а най-активен поддържник на самозванеца е никополският санджак-бей Джунеид, управляващ земите на завладяното Търновско царство. Мурад II (1421-1451 г.) губи контрол над балканските си земи. През септември 1421 г. бунтовниците преминават в Мала Азия, но в началото на 1422 г. са разгромени. В тази обстановка Константин е нямал избор и е трябвало да подкрепи Мустафа. След победата си Мурад II преминава в настъпление. През юни 1422 г. започва втората османска обсада на Константинопол. Към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Най-вероятно Видинското царство е завладяно именно в хода на тези събития. Според Константин Костенечки цар Константин умира на 17 септември с. г. в Белград. Не се знае да е имал наследници, така че за негов приемник тогавашните българи са възприемали братовчед му „господин“ Фружин.

В приписка към ръкопис от Хилендарския манастир неизвестен монах е записал: „В годината 6920 (1421/1422) умряха Крисчи амир (Мехмед I) и Констандин, царят български, и Балша Зетски...“ Очевидно е, че „цар български“ не подхожда за емигрант от далечната 1396 г. При това за санджак с център Видин се споменава едва през 1430 г. - косвено указание, че градът попадна под османска власт сравнително неотдавна.

Стана дума за монетите от Видин, където през разглеждания период циркулират най-вече такива на цар Иван Срацимир. През 1979 г. сръбският нумизмат Сергие Димитриевич публикува монета на „благоверния цар Костадин“, приписвайки я напълно погрешно на Константин Драгаш, владетелят на Велбъжд / Кюстендил и Северна Македония. Факт е обаче, че Константин Драгаш не носил титла „цар“, а дори и „деспот“... В последно време д-р Тенчо Попов доказа, че монетата принадлежи именно на видинския цар Константин! Така разполагаме с още едно, при това ярко доказателство за реалната му власт. В съответствие с приетата номерация и династичната му принадлежност (видинските Шишмановци са „клонка“ на Асеневци) е редно да наричаме последния владетел на средновековна България цар Константин II Асен (1397-1422).