Празникът 24 май е една огромна – единствената ежегодна всенародна, не политизирана феерия на духа

През последните няколко дни се поднови един дебат, който се е водил и друг път: дали трябва да се изостави настоящия национален празник на България – 3 март, утвърден с решение на Народното събрание през 1991 година, като той се замени с 24 май - празника на българската азбука и славянската книжовност. В стилистиката на своите добри традиции, редакцията на в. „Труд“ първа отреагира, като организира един обширен дебат, сред професионалната общност на обществоведите по тази тема. В изказванията на учените се чуха много важни и сериозни аргументи във връзка с дискутираната тема. Но в същото време се очертае и едно важно направление, по което почти никой не каза нищо. Става дума за различията между тържествените церемониални действия и нееднаквият инструментариум, чрез които се честват двата различни празници – сегашния национален на 3 март и празненствата на 24 май. Тук няма да се спираме на въпроси като тези, че малко народи по света сменяват своя национален празник през три десетилетия; за какво говори подобен факт в нашия случай; налице ли е обществен консенсус върху предвидената нова промяна, от сега управляващите и пр. Ще маркираме само някои неизбежни проблеми, които ще възникнат със сигурност, ако въпросната промяна се извърши бързо – без всестранно оглеждане на реалността свързана с церемониалната страна на обществените изяви при двата важни български празници. 

Първо, празникът 24 май е една огромна – единствената ежегодна всенародна, не политизирана феерия на духа. В нейния ход млади и стари, мъже и жени, облечени в най-красивите се премени, като никой друг път с букети в ръце се движат свободно в огромни красиви шествия по улиците на градовете и селата, за да поднесат цветята си пред символите на българската просветата и учителите. В началото на тези шествия се носят красиво изплетени венци от пролетни цветя, с които се обкичват входните врати на училищата. След това вниманието се пренасочва къв любимите учители, които получават огромни букети цветя, каквито никой друг в България не получава публично – с такова удоволствие от страна на всички присъстващи, и в такива количества! Така 24 май всяка година се превръща в тържество на високата българска духовност, на ученолюбивата младост, на преклонението пред онази духовна мощ, която са носили и насадили сред нас учениците на Кирил и Методий, когато са полагали основите на третата писмено книжовна цивилизация в Европа – старобългарската. Поради това ние честваме 24 май като ден на българското духовно величие сред цивилизования свят. За нас той е най-важния символ, за времената и начинът по който сме поднесли най-големия цивилизационен дар, на останалия свят. Мирно – с книгата  и изписания в нея текст сме посочили верния път към мъдростта и духовното усъвършенстване на човека! Затова 24 май е празник на българския творчески гении, на умението ни – и някога, и днес, най-умните между нас да обогатяват цивилизацията на човечеството. Поради това на 24 май навсякъде из България се пее тържествено „Върви народе възродени“. Паметниците се кичат с цветя, а в центъра на всички тържества са красиво облечените деца, учениците и студентската младеж. Това е ден на свободно, всенародно шествие из градове и села, каквото не се реализира по никакъв друг повод в България. Около него цари спокойствие, налице е една всеобща радост и много красота, от които струи надеждата за нови и още по големи постижения на българския търсещ ум и интелект.

Националният празник е нещо друго. Той е свързан с представата за раждането на собствената държава! След 1878 година 3 март се е отбелязвал като ден, от който е сложен край на султанската власт над българските земи. Това е празник, който маркира началото на тежкото и сложно възстановяване и изграждане на политическата система, отбранителните способности и интегрирането на свободното отечество в международния правов мир. Да, в началото като васално княжество, което е управлявано обаче от хора, които са били на съвсем друго мнение и поради това те са изграждали една нова, модерна европейски тип държава. На този ден се празнува жаждата за свободен политически живот, доказва се наличието на собствена власт, която е в състояние да защити държавата по всякакъв начин. Това също са фундаментални, но преди всичко политически, при това конкретно само наши – български ценности. Защото ако на 24 май празнуват и други славянски народи, на 3 март празнуват само българите, защото ценностите добити след този ден са само тяхно притежание! 

По традиция всеки народ цени много свободата, поради което с готовност на този ден се демонстрира и народната мощ и готовност да се отстоява независимостта на собствената държава. Отлично знаем в какво се превръщат Шан-з-Елизе в Париж, Червения площад в Москва, Кънектикът авеню във Вашингтон или площада пред Националната художествена галерия в София. На съответния национален празник, тези главни улици са средища за реализацията на една съвсем друга, качествено различна церемониалност реализирана с други участници и по различна процедура. Там в центъра са построени редиците на войните от местния военен гарнизон. Най-напред се подреждат ротите на пехотата за тържествен преглед на строя. След поздрава на главнокомандващия, следва тържествения военен парад. Първо прелитат изтребителите на военната авиация. След тях с пушки „готови за бой на нож“ преминават ротите, после танковете, бронетранспортьорите и огромните камиони, които носят съответните калибри ракетни системи. И в това няма нито нещо лошо, нито странно. Такава е традицията и така тя се чества всяка година навсякъде по света. Българският народ на този ден просто има и правото, а и потребност да почувства, че суверенитета и свободата на България са гарантирани надеждно от всякакъв род посегателства. Поради това, за разлика от 24 май, на националния празник, гражданите не се движат свободно по улиците, а стоят чинно зад опънатите въжета, зад протичащите официални церемонии на площада. 

На този фон, да си представим как би изглеждала демонстрацията за готовността да се защити народната свобода и суверенитет на един национален празник като 24 май? Как ще се съчетават строят и движението на колоните от войници с автомати в ръцете и редиците на децата, носещи красивите букети с цветя? Къде ще минават двата потока от хора? Едновременно ли ще се празнуват двата символни повода? Кой пред кого ще върви -  колоните на децата с цветята тръгнали да поднасят венци пред просветителите или танковете чиито вериги гърмят по паветата? Коя песен ще се пее - „Върви народе възродени“ или националния химн „Мила Родино“? А може би по едно и също време, децата ще пеят първата песен, а военните химна? Кое ще се почувства повече и по-добре? Духовното цивилизационно тържество на българския дух, характерни за 24 май или политическата увереност, че държавата ни е гарантирана от всякакви евентуални провокации от вън? И защо е необходимо изобщо тези два различни духовни свята, /тези неповторими и уникални ежегодни изживявания от нашия народ/  да се наслагват един след друг или един върху друг? При положение, че българинът има потребност да изживява емоцията на тези две тържества постоянно, но в тяхната цялостна и изчерпателна самостоятелна възможност за въздействие по отделно – в съответните дни.

Страхувам се, че колизиите на един нов национален празник като 24 май ще се увеличават още повече привечер, след залез слънце. Тогава традицията на националния празник повелява да се направи тържествена заря с илюминации. Тогава не рядко се прави преглед и на безсмъртните полкове – тоест, споменават се имената на героите паднали за свободата и независимостта на отечеството. Това по същество е една ежегодна, публична, тържествена панахида за мъчениците на българската свобода. Тя стартира с заупокойни молитви в храмовете и приключва със споменаване на безсмъртните им имена пред множеството, стекло се вечерно време по площадите. Как ще се съчетават песнопенията в прослава на първоучители и просветители и молебена в памет на покойниците? Няма ли в подобна ситуация, да се намали градивното, емоционално съдържание  на всичко казано и изпято в прослава на просветителите и знанието? И дали ще се осети истински родолюбивата тъга, която навяват във всяко българско сърце тъжните слова, изречени в памет на покойници!? Изобщо – има ли смисъл тези два колосални, но коренно различни духовни състояния да се смесват, да се противопоставят и забъркват като някаква нова и много сложна духовна смес? Или някой ще реши нещо друго: примерно, до обяд да се честват просветители с цветя и песни! А след обяд да се произнасят тъжните слова, в памет на великите ни покойници!? 

В допълнение може да се попита още и следното: защо трябва да се отрича датата, /а тя е 3 март/, на която външни –  при това велики сили - независимо от българското присъствие, са признали реалността „Санстефанска България“. Ни повече, ни по-малко, а като естествено очертание на етническите граници на българите в Мизия, Тракия и Македония. Когато е изписван въпросният договор за мир, в Сан Стефано не е имало българи, които да настояват и наложат подобни граници! Ако се дистанцираме от тази политическа следа, /защото 3 март е именно символа на Санстефанска България и той е честван така до 1944 година/, то как ще обясняваме по нататък смисъла на последвалите тежки борби, водени от нашите деди за превръщане в реалност на Санстефанската истина?. И през 1912, и между 1914-1919, 1941-1944 година? Или това са били „завоевателни“ войни без никакви исторически основания? Как и по какви причини и днес ние ще отстояваме правото на българите в република С.Македония да имат човешки права, ако техните родове до не толкова отдавна не са били част от една друга – велика общобългарска реалност? Няма ли македонизмът да спекулира с факта, че България е милитаризирала, че е „въоръжила“ празника на Кирил и Методий!? Защото на него, само в България, по улиците ще се движат танкове, оръдия, бетеери и ракетни комплекси? Това не означава ли отказ на българите от духовното лидерство, което по право ни се полага сред славянския свят? И не е ли някаква несъзнателна демонстрация на онова, което винаги са ни обвинявали нашите врагове, говорейки за някакви „прусаци на Балканите“!? и т.н., и т.н. Това са само някои размисли, които съвестта ми продиктува да споделя с читателите на великолепния ежедневник в. „Труд“. Не за да предрешавам въпроса за националния празник. А за да провокирам един народополезен размисъл и обективен диалог, в който с общи сили да огледаме всичко и така да намерим правилния отговор на въпросите свързани с такава деликатна реалност каквато са националните ценности и интереси.