Рождественските бесове си живеят в балони, в които уютно се самозалъгват, че по-умни и по-прави по всички въпроси от тях няма

Ние се отдадохме на ненужно епични панорами

Не знам какво им става на някои хора. Всъщност знам много добре, но такъв е лафът. Навръх Коледа, след като станах, изпих си кафето с парче щолен и (признавам) блажна баница с бекон и кашкавал, след като попрегледах безнадеждно скучните, както винаги по празници, медии, реших да хвърля око и на социалните мрежи. Хвърлих и с известно удивление установих, че там далеч не е онова мъртвило като в медиите. Оказа се, че доста хора в тихата и свята нощ не са плували в топлия домашен уют, нито са се отдавали на благочестиви мисли, а настървено са трополели по клавиатурите с кокалести пръсти и неугасващата надежда да бъдат забелязани. И в преобладаващата си част това не бяха усмихнати и ведри люде, честитящи на ближните си празника, а същински бесове, търсещи невинна плът, в която да забият отровните си зъби.

Разбира се, на прицел се оказаха онези, за които Рождество е свят празник, носещ по-различен дух и настроение, изпълващ с опрощение и надежда. Няма да цитирам конкретните изказвания, но те обидиха празнуващите по целия спектър от догматично-богословски до фолклорно-битови теми. Едно от най-грозните изказвания се подиграваше със зачатието на Богородица. И като сметнах времето, излезе, че бесът го е писал точно когато вкъщи се бяхме събрали всички поколения да прекадим.

Дано жлъчните им изблици поне са накарали бесовете да се почувстват поне мъничко удовлетворени и да мирясат, макар че се съмнявам. То не бяха хули, не бяха подигравки с вярата на хората, не бе присмех над тяхната радост – присмех от висотата на интелектуалното съвършенство и гражданската непримиримост на присмиващия се. Защо, защо като видиш, че на някого му е хубаво, трябва да положиш усилия да му стане кофти.

Оказа се, че някои от беснеещите познавам лично, и то от доста време. Културни хора. Умни хора, макар и не толкова, за колкото се мислят. Какво им става? Какво им липсва? Какво не достига на личностите им? Или пък може би нещо им е в излишък? Може би от нещо имат прекалено много, повече, отколкото могат да понесат? Така ли се раждат или после стават такива? Дали всички хора се раждат добри, а после нещо се случва и някои от тях стават лоши, или пък всички се раждат лоши и трябва да положат усилия, за да станат добри? Не се смейте, това не са празни приказки от нямане какво да правим. Това е фундаментален философски проблем.

Да опитаме да си представим обобщения образ на рождественския бяс. Нека си го представим от поколението на бумърите, за да е живял повече и биографията му да e по-показателна. Тоест, когато падна Тодор Живков, той ще да е завършвал висшето си образование – нещо като журналистика или педагогика – или пък сравнително наскоро се е дипломирал и, както се казва, е тръгнал да търси житейската си реализация. Търси я, обаче не може да я намери, едно защото е некадърен, и друго, защото е комплексар – когато връстниците му са се натискали с момичета по купоните, той е седял сам в ъгъла и е дрънкал тъжни песни на куха китара.

Той  е комплексар, но същевременно е и много тщеславен, горделив е. Търси нещо, с което да е повече от другите, а когато не успява да го намери, обвинява системата. Така нашият човек, обвинявайки системата, се нарежда сред антикомунистите. Защото комунистите са му подрязали крилата и са му попречили да блести с вродения си блясък, нали така? Ясно е, че както през 80-те беше антикомунист, ако живееше в 30-те и 40-те години, щеше да е антифашист, въпрос на конюнктура. Тогава сигурно Царят щеше да е виновен за безличието му.

С настъпването на т. нар. „демокрация“ проблемите на нашия рождественски бяс се задълбочават. Той продължава за нищо да не става, но вече няма кого да обвини, вече не може да се изкара репресиран от тоталитаризма дисидент. Подтичва около новата власт, подхвърлят му оттам някакви трохи, но е толкова далеч от същинската далавера, че обидата му става изпепеляваща. Така той, доколкото изобщо това е възможно, започва още по-силно да мрази всичко и всички.

Омразата и посредствеността му го обричат на самота. Когато на неговите връстници започват да им се появяват и внуци, той все още е сам и ако майка му е на крака, живее с нея и под нейните грижи. Случва се даже да разчита на пенсията ? за джобни. Единственото, което може да направи по този въпрос, е да се огледа за други, подобни нему, бесове. За жалост, намира лесно, защото бесовете не са малко. Образуват нещо като своя тълпа, а тълпата, както знаем, е принудителна сбирщина на самотници. И също както знаем, е умна колкото най-тъпия си член.

Или, хайде, да не е тълпа, модерно е да го наричат „балон“. Рождественските бесове си живеят в балони, в които уютно се самозалъгват, че по-умни и по-прави по всички въпроси от тях няма. Ето го нашият рождественски бяс – пише мъдри сентенции в социалните мрежи и брои харесванията, които себеподобните от балона отбелязват, често дори без да са чели сентенциите. Достатъчно е техен събрат да каже нещо и те ще се съгласят, за да се съгласят и той с тях, когато му дойде времето. И да ги хареса, щото няма кой друг. Затова, колкото и гадни да са коледните изказвания на бесовете, още по-гадни са коментарите под тях – аз нямам нерви да ги чета всичките. Ако вие имате, четете ги.

Да ви кажа честно, понякога ми е тъжно, понякога ми е гневно, когато гледам как рождественските бесове – някакви провалени нещастници – хулят нормалните хора и семейството, родината и предците, църквата и вярата. Но от друга страна предпочитам истински ценните неща да бъдат извън мейнстрийма, да бъдат дори обект на подигравки и канселиране, защото ако станат мейнстрийм, то същите тези нещастни боклуци ще бъдат първи християни, ще станат монаси даже, ще станат по-големи родолюбци от Ботев и Левски, ще ходят само с носии и дори с носии ще спят, а походката им ще бъде неравноделна като ръченица – 7/16. Тогава ние какво, богомили ли трябва да станем, за да не сме като тях и да не пеем в гнусния им хор?

На мнозина от бесовете, а оттам и на нашия обобщен рождественски бяс, родителите са с тежко комунистически и тоталитарен профил, част от голямата номенклатура. Най-аристократични са потомците на АБПКФ, но тези „антифашисти“, ако войната беше свършила иначе, сега щяха да са високопоставени нацисти, но децата им пак щяха да се ползват от същите привилегии.

Не е нужно да минават поколения. Бесовете са способни да се обръщат за часове, без да губят риторичен патос, сякаш до този момент нищо не е било. Малко се усети обръщане на вятъра и рекламните хиени на Таймс скуеър в Ню Йорк започнаха да излъчват по огромните си екрани само „Честита Коледа!“ и нищо друго – никакви хануки, никакви сезонни настроения и зимни празници. Марк Зукърбърг с всичките си „стандарти на общността“, заради които заглушава инакомислието в мрежата си, побърза да се срещне с Тръмп, за да „изрази желанието си да подкрепи и да участва в промяна в САЩ“. Близкият до новоизбрания президент – Стиван Милър – потвърди, че Зукърбърг е „дал ясно да се разбере, че иска да подкрепи националното обновление на Америка под ръководството на президента Тръмп“.

Ами нашите жълтопаветни правозащитници, които коленичиха пред президента и го молиха да ги спаси от Борисов, а когато същият този президент се скара с героите от „Промяната“, започнаха да го попържат, сякаш нищо не е било? Но и народът е за бой, защото забравя. Със сигурност стотици хиляди хора са гласували и за Иван Костов, и за Царя, и за Бойко Борисов, а утре ще гласуват я за Пеевски, я за Костадинов. И устата им не спират да дзяят. Поне млъкнете, бе! Замълчете…

Но ние се отдадохме на ненужно епични панорами. Започнахме с рождественските бесове, които оскверниха тихата и свята нощ със своя, както е модерно да се казва, „тролски хейт“. С тях и с обобщения им образ. Не мислете, че сега ще тръгна да следя какво пише този образ и какво излива от обсебената си душа – не, както и досега, досегът ми с него ще бъде напълно случаен, когато ми попадне в полезрението. Но, виж, като дойде Великден, като наближи Възкресение Христово, специално ще се поинтересувам да видя каква гной е изтекла от него.

Не, чувството ми не е възмущение. Възмущението е глупаво чувство. Чувството ми е леко недоумение от това как божественият образ може да се помрачи до такава степен. И не е само лошотията, с която се раждаме всички – те добавят още, с пълни шепи. Нека се помолим за тяхното вразумяване с думите на св. Стефан, когото чествахме вчера: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деяния, 7:60).

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.