Окончателно рухна митът, че политиката се побира единствено и само в координатната система на либерал-прогресизма

В последния понеделник на април 1920 г., около 20.00 ч., елегантната аудитория „Байард“ на Националния природонаучен музей към Смитсъновия институт във Вашингтон, е пълна. Кожените столове проскърцват, десетки чифтове обувки глухо трополят, към сводестия таван, покрит с теракотени плочки „Густавиано“, се носи тиха глъчка. Учени и просто любознателни хора от различен калибър заемат местата си. Има астрономи, физици, математици, студенти. Предстои научен дебат за размерите на Вселената.

Ако днес зададем този въпрос, повечето учени ще отговорят в общи линии следното: наблюдаемата, т. е. достъпната с наличния теоретичен и технически инструментариум, Вселена се разпростира на около 93 милиарда светлинни години, нашето Слънце е една от 400-те милиарда звезди в Млечния път, който от своя страна е една от повече от два трилиона галактики. Но преди стотина години все още е господства схващането, че Вселената всъщност се състои само от Млечния път. Смята се, че откритите от астрономите „спираловидни мъглявини“, са газови облаци в рамките на нашата галактика. Водят се спорове за мястото на Слънцето - в центъра или в периферията на Вселената, т. е. на галактиката, се намира. Научната дискусия за естеството на вселената е изключително оживена. Това са времената на големия научен проект за картографиране на Вселената, с водещата роля на Ватиканската астрономическа обсерватория, а пък Айнщайн със своите обща и специална теория на относителността вече е променил завинаги начина, по който гледаме на космоса.

Научният дебат в аудитория „Байард“ се води от двама изтъкнати американски астрономи. Първият е Харлоу Шапли - млад и амбициозен учен, който вече е придобил научно признание с няколко важни открития, заради които е наричан „златното момче на астрономията“. Той аргументира теорията, че Млечният път е цялата Вселена, идентифицираните мъглявини от типа на Андромеда са газови облаци в нея. Алтернативна хипотеза развива другият участник, Хебер Къртис - авторитет от по-старото поколение, известен като „канара на прецизността“, който е скептичен към всичко, което не може да бъде доказано със съответния научен инструментариум. Според него Вселената се състои от много галактики и всъщност спираловидните мъглявини са самостоятелни галактики, но са прекалено отдалечени, поради което изглеждат като газови облаци.

Ще изминат още четири години, когато през декември 1924 г. друг знаменит американски астроном, Едуин Хъбъл, ще докаже по категоричен начин хипотезата на Къртис - Вселената е невъобразимо по-голяма от Млечния път и се състои от много галактики. Прави го, използвайки математически модел, разработен от „човешки компютър“ - бляскавата американска астрономка в онова доминирано от мъжете време, Хенриета Суон Ливит.

Откритието, че „не сме сами“, а има множество галактики в една все още недостатъчно познаваема Вселена, променя радикално перцепцията за света. По един начин изглежда заобикаляващата действителност ако се покачиш на едно дърво в градския парк, а по съвсем друг, ако видиш Земята от космоса. Това отваря и много нови въпроси. Такъв въпрос днес е за естеството на тъмната материя. С това понятие астрофизиката и космологията обозначават хипотетичната материя с неизвестен състав, която не може да се наблюдава със съвременните методи, тъй като не излъчва и не отразява светлината, но за чието съществуване се съди по косвени данни от нейното гравитационно въздействие върху видимата материя.

Защо разказвам всичко това ли? Не заради календарния повод - 100 години от открието на Едуин Хъбъл. А защото 2024-та година, която вече изпращаме, донесе на голяма част от света подобна радикална промяна в политическата перцепция. Окончателно рухна старателно изгражданият в продължение на близо четири десетилетия идеологически мит, че политиката, национална и глобална, се побира единствено и само в координатната система на либерал-прогресизма и налагания от него модел на глобализация. Тоест, че светът е императивно обречен да се развива в посока на размиване на националната държава и изземване на суверенитет в полза на наднационални институции, контролирани от глобалния елит и откъснати от демократичния контрол на народите. Онова, което в монографията „Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм“ (2018 г.), нарекох „господството на неизбраните“. И още, че в този свят „новото нормално“ ще бъдат новоговорът на фалшивата политическа коректност, джендър-идеологията и климатичната параноя, които ще бъдат налагани с безжалостно социално инженерство от страна на Държавата. И че всичко това нямало демократична алтернатива. Или, ако се върнем към началото на тази статия - че политическата вселена се изчерпва с либерал-прогресизма и промотирания от него модел на глобализация, а всичко останало са само мъглявини без собствено гравитационно поле и място в свободното общество.

Историческата победа на Доналд Тръмп показа и доказа безапелационно онова, което за мнозина от нас е очевидно вече от години, но с криптоавторитарен нагон беше отричано и дори репресирано от господстващото доскоро либерал-прогресистко статукво. А именно, светът е голям и идеологии дебнат отвсякъде - либерал-прогресизмът е само една от тях, а нейната демократична алтернатива е съвременният консерватизъм, който отхвърля социалното инженерство и издига на пиедестал свободната личност в силна национална държава.

От тази гледна точка завръщането на Тръмп в Белия дом не е просто индивидуален триумф, а и завръщане на Свободния свят към своето естествено състояние на демократичен плурализъм и идеологическа свобода. С първия си мандат Доналд Тръмп върна консерватизма в интелектуалния и политически мейнстрийм. Статуквото на либерал-прогресизма реши, че това е само мимолетен исторически синкоп и се опита да спре хода на историята с всевъзможни средства, Но сега предстои оковите на това статукво да бъдат унищожени. Нормализацията, която предстои, няма да се изчерпи само с управлението на Доналд Тръмп като 47-ми президент на САЩ. Така както Атлантическите революции от края на XVIII век, начело с Американската и Френската, създадоха модерната конституционна държава, каквато я познаваме, така и процесите, които Доналд Тръмп катализира, ще оформят демократичния свят през следващите десетилетия след падането на статуквото на либерал-прогресизма.

Но остава въпросът за „тъмната материя“ в политиката - онази невидима, но осезаема авторитарна енергия, която застрашава свободното общество с все по-перфидните си идеи за социален контрол върху мисълта и битието. В едно свое есе от 1995 г. Умберто Еко с основание писа, че ако някой ден фашизмът се завърне, това ще е заради неспособността да го разпознаем. Привържениците му - пише той - могат да се появят в „цивилно облекло“ без да отварят отново Аушвиц или да възстановяват движението на черноризците. Голямата задача на Свободния свят през „ерата на Доналд Тръмп“, ще бъде не само да възстанови Свободата, като ликвидира социалното инженерство на либерал-прогресизма и го сведе само до една от познатите галактики в нашата политическа вселена. Голямата задача ще бъде и да неутрализира непознатото, т. е. „тъмната материя“. А днес тя идва от Евразия.