В очакванията си за случващото се в парламента изхождаме от суеверия, гадания и поличби

Изборната ни спирала от 2021 г. показва цели ята черни лебеди

Оруел: Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите

Аристотел в своето произведение „Политика“ пише, че „човекът по природа е политическо животно“. В други свои текстове, посветени на полиса, Аристотел уточнява, че „човекът“ не е нито животно, нито Бог, а е среда между тези две крайности, и че по своята същност е „животно, притежаващо логоса“.

Римският комедиограф Тит Маций Плавт ни е оставил богато наследство от кратки мъдрости. Той ни предупреждава, че „Съдбата ту ласкае, ту пък хапе“ (Fortuna fingit latratque, ut lubet). Негови са  мислите „Човек за човека е вълк“ (Homo homini lupus est / в писмен вид за пръв път популяризирана) и „Да измъкнеш агнето от вълка“ (Lupo agnum eripere). В противовес на Плавт, Сенека пише, че „човекът е нещо свещено за човека“. Двата афоризма са използвани по-късно от Томас Хобс в посвещението към работата му „За гражданина“ (De Cive или „Философски разсъждения относно правителството и обществото“, 1651): „Ако говорим безпристрастно, то и двете изказвания са верни; човек за човека е своего рода Бог, а също е вярно, че човек за човека е вълк, ако сравняваме отделните хора“.

Анималистичната тематика не е чужда и на Николо Макиавели („баща на съвременната политология“). Във „Владетелят“ (Il Principe /„Принцът“ или „Князът“) той сравнява човешкото поведение на управника с това на животните: „На владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.“. Животните са често използвани символи в политическите съчинения след Макиавели. Според Вилфредо Парето властта първоначално се държи от консервативни „лъвове“, но с времето те се подвеждат по рисковано поведение и лека-полека се превръщат в спекулативни „лисици“. Това води до революции, разруха, а после отново идват „лъвовете“, за да оправят нещата.

Образите на животни най-често са герои на басни, които осмиват недостатъците или изтъкват добродетелите на хората. Романът „Фермата на животните“ (с оригинално заглавие: Animal Farm: A Fairy Story, 1945) на писателя Джордж Оруел е антиутопия, определяна като жанр от автора като приказка. Сатирата е насочена срещу всеки тоталитарен режим.

Подмяната на ценностите можем да видим през т. нар. животински заповеди, които са алегория на седемте смъртни гряха (похот, чревоугодие, алчност /скъперничество/, леност, гняв, завист и горделивост /високомерие/) и противовес на седемте добродетели (смирение, целомъдрие, щедрост, търпение /кротост/, милосърдие /добродушие/, трудолюбие и лишение /въздържание/). Най-запомняща е седмата заповед „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други.“.

В настоящия момент сме свидетели на нахлуването на два нови животински образа в политиката – на котката и на „черния лебед“. Терминът „черен лебед“ идва от латинското културно наследство „rаrа аvіѕ іn tеrrіѕ, nіgrоquе ѕіmіllіmа суgnо“ (pядĸa птицa нa зeмятa, ĸaтo чepeн лeбeд). Древните римляни по този начин са описвали нещо много рядко, почти невъзможно събитие.

Преди откриването на Австралия хората са считали, че всички лебеди са само бели. Това твърдение е било потвърждавано хиляди години от милиони емпирични наблюдения. (Английската поговорка „Всички лебеди са бели“ се приемала за факт докъм края на XVII в., но тогава в Западна Австралия  холандски изследователи не виждат черен лебед.) Философът и специалист по проблемите на вероятността и познанието, неопределеността и математическите финанси Насим Никълъс Талеб публикува книгата „Черният лебед: Въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара“ (2007). Неговата теория се свежда до разбирането, че светът е силно засегнат от редки събития, които е трудно да се предвидят, но имат катастрофални последици. Това са събития, с ниска вероятност за възникване, те имат голямо влияние (променят всичко) и може да бъде обяснено със задна дата (предсказуемост наобратно). Когато кризата е настъпила се появяват „експерти“, които твърдят, че бедствието е могло да бъде избегнато.

От 2021 г. насам на всеки парламент, който избираме, възлагаме надежди, че ще работи за по-продължителен период от това да се положат усилия за съставяне на правителство и да се отвори пътя към нови избори. В момента всеки български гражданин, който е гласувал в спиралата от избори през последните четири години, има чувството, че не черен лебед, а ято от черни лебеди е кацнало на рамото на българския избирател и се случват все по-непредвидими и непланирани събития. Няма определен цикъл или условия, които да прекъснат изборната спирала.

Ние в момента не можем да предвидим какво ще се случи в политическата ни система, защото не сме свикнали животът ни да се подчинява на правила. В очакванията си изхождаме от суеверия, гадания, поличби, предвиждания, с които ни заливат всякакви „експерти“ и „лози“. „Черният лебед“ е символ на неочакваното и непредвиденото, но обичайно лошо.

В Европа едно от най-старите суеверия е, че когато черна котка ти пресече пътя, е на лош късмет. В Древен Египет котките са считани за божествени символи (въплъщения на богинята Бастет) и са опитомени около 4000 г. пр. н. е., когато са били използвани за опазване на хамбарите от мишки и плъхове. В гръцката митология Хеката - богиня на магията, магьосничеството, луната и вещерството е описвана като имаща котка. Писмените сведения свързват черните котки с окултизма още през XIII в., когато официален църковен документ („Vox in Rama“), издаден от папа Григорий IX на 13 юни 1233 г. В него черните котки са обявени за въплъщение на Сатаната. Папският акт бележи началото на инквизицията и санкционирания от църквата лов на еретици и/или вещици, за създаването на връзката между черните котки и магьосничеството в европейския фолклор, за провъзгласяване на всички котки за символи на дявола и се увещават католическите духовници и миряните да убиват котки, когато е възможно.

През Средновековието някои хора стигат дотам, че обвиняват котките за разпространението на бубонната чума („Черната смърт“) и използват това като друга причина да се отърват от тях. Този „кръстоносен поход на изтребление срещу нещастната котка“ се води през XIII и XIV в., когато всички котки в европейските градове са събирани и изгорени живи. По ирония, последвалото „систематично унищожаване на котки от градовете на Западна Европа“ е причинило голямо нарастване на популацията на черни плъхове и спомогнало за разпространението на чумата, защото с намаления брой котки се увеличил броят гризачи и съответно болестта се разпространява още по-бързо.

През 1962 г. Дън Сяо Пин казва, че „не е важно каква е котката – черна или бяла, важното е да лови мишки“. Така китайският лидер отговаря на критиките на хардлайнерите в Китайската комунистическа партия, че провежда капиталистически реформи. По време на Културната революция обаче един най-значимите китайски държавници през ХХ в. губи всички постове. Това е фраза, която често се цитира в българското публично пространство.

В българската политическа лексика не се използва термина „Котката на Шрьодингер“ (парадоксален мисловен експеримент в квантовата физика, тестващ границите на разбиране на законите на квантовия микросвят – радикално различен от традиционния свят на гравитацията, който възприемаме и с помощта на „практическия разум“). Отвъд това в нашата разговорна партийно-политическа реч започнаха да се използват фрази, които показват връщането към анимализма. Такива са напр. „подкрепа за котка в чувал“, „като куче и котка“, „като котка и мишка“, „котката по гръб не пада“, „казали на котката, а тя – на опашката си“, „гледам като котка джигер“. Президентът Байдън обогати котешката тематика като каза на Доналд Тръмп в дебата помежду им, че има „морал на улична котка“.

След толкова черни птици и животни, по-добре да ни мине черна котка път отколкото на рамото ни да кацне пак ято черни лебеди.