Правосъдието край Вардар действа избирателно

Четирима бивши функционери от правителството на Никола Груевски, обвинени като организатори на събитията от 27 април в парламента, получиха амнистия и са на свобода

„Нощта на кървавите глави“ е драма, която изкарва на показ зависимостите на съдебната власт от политиците

Бързам да направя уточнението, че идеята на този текст надолу няма задачата да търси аналогии с практиката на българското правосъдие през последните години. Той е посветен единствено на спецификата на ситуацията в съдебната система на съседната ни Северна Македония.

Ако все пак някой намери известни сходства или прилики, ще го помоля да ги задържи за себе си. Най-вече заради високата и изострена чувствителност на доста голяма част от политическите кръгове при съседите, които винаги са подскачали гневно при споменаването - волно или неволно, на констатацията, че и ние, и те от двете страни на границата „сме едни и същи“. Викам си, да не ги „дразним“, че и без това с идването на власт на Християн Мицковски и неговият екип блендата, с която се гледа към България, е прекалено стеснена и изкривена, че дори и когато мълчим, все ние сме виновни.

Иначе темата, една от любимите ми, е за политическата намеса в правосъдието в Северна Македония и за използването на съдебната система там като инструмент за разчистване на сметки с политическите опоненти. Познато, а? Темата достигна своите върхове на лицемерието и външната намеса със случая „27 април“, или „нощта на кървавите глави“, както по-популярно и разбираемо е известен онзи скандал (скандал ли, то си беше премерен удар върху държавността!), когато тълпа протестиращи нахлу в сградата на парламента в центъра на Скопие и започна буквално да линчува депутатите от опозицията от СДСМ. Начело с лидера им Зоран Заев, разбира се, картината с чиято превързана с червен от кръв бинт глава обиколи света, превръщайки я в бонус за предстоящата му кариера като премиер на Република Северна Македония.

През миналата седмица четирима от обвинените за организатори на нахлуването в Събранието бяха амнистирани. Не оневинени, а амнистирани. И четиримата са знакови имена от правителството на Никола Груевски. Двама са бивши министри - Миле Янакиевски и Спиро Ристовски. Третият също е не по-малко „важен“ - бившият председател на парламента Трайко Веляновски. И последен е Владимир Атанасовски, бившият шеф на тайните служби от времето на Груевски, наследил братовчед му Сашо Миялков.

Чудесна компания, „едри риби“, както се казва, което пък сега, след пускането им на свобода, стана аргумент на критиците на това решение да говорят за избирателност на правосъдието. Най-малкото защото в затворите с дълголетни присъди остават още хора от общо 33-мата обвинени за „нощта на кървавите глави“. Кой с по-голяма, кой с по-малка присъда, но са там и си „лежат“. Но ще дойде и техният ред. Защото на власт вече са „нашите“, а правосъдието в страната, както се знае, зависи от политиката и действа по целесъобразност.

В конституцията е записано, че съдебната власт е независима. Цялата съдебна сага на четиримата споменати обаче показва, че това е определение само на хартия и на добри пожелания. Още при първото дело, което се водеше срещу тях през 2021 г. с обвинение за „терористична заплаха на конституционния ред и сигурността на държавата“, съдът им определи сериозни наказания. Трайко Веляновски получи присъда от шест години и половина затвор, Миле Янакиевски и Спиро Ристовски - по шест години и три месеца, а Владимир Атанасовски - шест години.

Бяха намерени различни пропуски в процедурата, които отдалечиха изпълнението на присъдите, а делото бе връщано от Апелативния съд цели три пъти с различни аргументи. Няма да се впускаме в подробното описание на цялата юридическа битка, тя може да се архивира като пример за преднамерени и уж случайни пропуски, използвани за протакане на делото. До тези дни, когато съдът намери основание да приеме, че четиримата могат да бъдат включени в списъка на амнистираните за случая на 27 април 2017 г. Чак след седем години, но пък когато „палачинката“ на властта се обърна.

Това не са случайни фигури. Те бяха част от кръга на близките до премиера Никола Груевски личности, на които той имаше доверие. Председател на парламента, двама министри и един шеф на тайните служби. Каква брилянтна персонална комбинация, която просто плачеше да бъде обявена за организатор на протестите и на нахлуването в сградата на Събранието с всички последващи ужасии вътре. И да бъде представена като символ на една власт, разяждана от корупция и безотговорна към стабилността на държавата и нейното чувство за справедливост.

Останалите обвиняеми по делото бяха доста по-ниско в номенклатурната и обществена структура. Но сега с амнистирането на четиримата набедени за организатори изведнъж се стига до ситуация да рухне цялата изградена от обвинението пирамидална теза, според която протестът не е случаен, нахлуването не е спонтанно, мотивът не е „патриотичен“, а цели смазването на тогавашната опозиция и е предизвикан от избора на албанец за председател на законодателния орган. И целият замисъл идва от най-високо място с участието и на тайните служби, и на органите на властта, използвайки енергията на протеста.

27 април 2017 г. се случи тогава, когато на власт бе правителството на ВМРО-ДПМНЕ с премиер Никола Груевски. Съдебните процеси за разчистването на драмата започнаха и завършиха по време на управлението на Зоран Заев и неговия СДСМ. Кога се случва въпросната амнистия? Когато начело на управлението е ВМРО-ДПМНЕ, чийто активни членове бяха четиримата бивши висши функционери. За да не остане по-назад, и премиерът Християн Мицкоски „взе отношение“ по случая като заяви, че щом няма организатори, значи няма и терористи, елиминирайки по този начин ядрото в обвинението на прокуратурата. Да не говорим за чисто „случайното“ календарно съвпадение, според което обявяването на амнистията стана ден или два след като президентът Доналд Тръмп помилва онези около 1500 човека, обвинени и вкарани в затвора за протестите в Капитолия.

Амнистия има, амнистия няма. Как да няма? А какво направи Зоран Заев през 2018 г., когато осем депутатски гласа не му достигаха в парламента за мнозинство от две трети, за да прокара промените в конституцията, произтичащи от Преспанския договор? Най-важната от тях бе смяната на името на държавата. През септември същата година Заев бе провел референдум за това, който по най-умерените оценки бе несполучлив. Депутатите от неговия СДСМ и от коалиционния партньор ДСИ на Али Ахмети не бяха достатъчни. Рискът от провал бе очевиден. Тогава Заев с помощта на „независимата“ съдебна власт амнистира точно осем от ниските чинове от парламентарната група на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, вече вкарани в списъка с обвиняемите за участието в събитията на 27 април. Мнозинството от две трети бе осигурено, промените в конституцията минаха, Република Македония стана Северна. А иначе, Зоран Заев стана премиер на вълната на протестите от така наречената „Шарена революция“, чийто лозунг бе „Нема правда, нема мир!“. Самият той се кълнеше, че една от най-важните задачи на неговото управление ще бъде да премахне практиката на неговия предшественик Груевски правосъдието да се върти по посоката на вятъра, който духа откъм политиците.

Е, добре, как тогава при тези очебиещи зависимости, подриващи сериозно и дълбоко принципа на върховенство на закона и на правото, Скопие се надява да върви напред в евроинтеграцията? 
И аз това се питам.