Актьорът Петър Антонов: Заведенията у нас са пълни, но не виждам щастливи хора

Италия промени мисленето ми, но не и мен

Често ме питат да не съм луд, че съм се върнал

В чужбина хората също се оплакват, но при нас драмата е по-колоритна

Нашият гост

Популярният актьор и певец Петър Антонов е роден във Варна. Завършва НАТФИЗ при проф. Снежина Танковска и проф. Енчо Халачев. Звездата му изгрява във филмите „Пансион за кучета“ и „Писмо до Америка“, които се радват на успех не само в страната ни, но и в чужбина. Музикалната му кариера също му печели много фенове, като дуетните му песни с Йоана Захариева-Йоко завладяват класациите. Най-големият им пробив е песента „Руж“, която цели 14 седмици се задържа под номер едно в музикалните чартове. Дуетът му с Надя Ботева „Целуни ме“ също става много популярен, както и соловите му изпълнения. Въпреки успехите си на родната сцена талантливият артист решава да опита късмета си и в Италия, където става единственият българин във филмовата агенция на Микеле Плачидо и се снима във филми. След шест години, прекарани извън страната ни, той решава да се завърне и отново радва почитателите си у нас на театралната сцена.

– Петър, ти живя дълго време в Италия. Каква беше основната причина да се прибереш в родината?

– Основната причина, за да се прибера, беше, че много ми липсваше театърът и по-конкретно си дойдох заради новия спектакъл, в който участвам – „Едуард”. Радослав Гизгинджиев написа този моноспектакъл специално за мен и той ме провокира да се върна. Предстои ми също така да снимам и филм с режисьора Стилиян Петров, който ме покани за главна роля и много се вълнувам. За съжаление киното у нас се случва малко по-бавно, но се надявам до няколко месеца да започнем снимки.

– Какво те провокира да се захванеш точно със спектакъла „Едуард” и какви други предизвикателства си си поставил?

– Идеята да направя моноспектакъл в началото много ме стряскаше, защото това е нещо изключително сложно, в същото време много самотно. Осъзнавайки колко е сложно, свалям шапка на всички колеги, които го правят. Ако някои хора си мислят, че това да излезеш и да кажеш един текст е нещо много лесно и елементарно, в никакъв случай не е така, а напротив, но силно се надявам да съм се справил. В момента репетирам и една пиеса с Нона Йотова по текстове на Маргарита Петкова и Добромир Банев. Двамата издадоха много успешната стихосбирка „Абсурдни времена”, която с Нона искаме да качим на сцена и сега усилено работим по това.

– Ти имаше главна роля във филма „Писмо до Америка”. Какво писмо би написал до България, докато живееше извън страната ни?

– Интересен въпрос! То писмото е написано – всички сме еднакви, но не всички имаме смелостта и дързостта да надскочим себе си и собственото си его.

– Промени ли те животът в Италия?

– Бих казал, че промени начина ми на мислене, но мен самия – не. В Италия натрупах много опит и за мен беше полезно да видя как работят в една друга система. Това ми се отрази доста добре, но за най-голямо съжаление опитът и уменията, които натрупах там, не мога да ги приложа на българска територия по никакъв начин, защото тук животът тече по абсолютно различен начин. Тук темповете са бавни, всичко се случва като на забавен каданс – говоря в областта на изкуството и културата като цяло, а там има много дисциплина, подреденост и динамика.

– Питат ли те често “да не си луд, че си се върнал?”

– О, да! Случва ми се често това да е първи въпрос. Това да можеш да преструктурираш себе си в една система, която е извън нашата територия, е доста сложно нещо и се изисква голяма смелост да го направиш. Когато заминах за там, аз дори не знаех италиански, но научих езика за по-малко от година, абсолютно сам. Тази дисциплина, която получих в Италия, тук е невъзможно да я получиш – там сутрин ставаш най-късно в 6 часа, за да успееш да свършиш работата си.

– Какви са другите плюсове на живота в Италия, а какви са минусите?

– Плюсовете са, че се срещаш с много позитивност и позитивни хора. Има и минуси, например бюрокрацията в Италия е огромна, нечувана, има много трудности и там, а в момента има истинска криза.

– Лео Бианки сподели пред в. „Труд”, че в момента италианците преживяват много тежко кризата и дори там има много самоубийства. Ти усети ли това?

– Лео е абсолютно прав, кризата в Италия е такава, каквато ние в момента въобще не можем да си представим, че може да съществува. Особено социалната криза е чудовищна, цените там скачат, заплатите им не мърдат и много италианци са без работа – има голям процент безработица. Факт е, че самоубийствата са навсякъде. Телевизията в Италия играе голяма роля – тя е първата сила там и има много голямо влияние и власт. В техните програми няма една позитивна новина и ако има такава, ще е може би за някакъв празник. В момента наистина е много тежко да се живее там и много италианци идват да живеят у нас.

– Тази криза сигурно също е повлияла на решението ти да се прибереш?

– Не, защото аз работя в област, в която кризата не се усеща толкова – на културата, и преподавам актьорско майсторство на деца, което при тях се нарича речитационе. Много е полезно, зареждащо и позитивно. Племенницата ми Ралица също работи успешно, като преподава балет и се чувства много добре в Италия.

– Кой беше най-големият ти успех в Италия?

– Може би това, че за отрицателно кратко време се справих с италианския език, а също така, че успях да надскоча страха ми да работя с деца. При децата няма скрито-покрито, те са брутално откровени и ако не те харесат на първо четене, няма как да ти се получат нещата. Да възпитаваш деца е нещо изключително важно, може би най-важното в живота, още повече както е при мен – да им даваш посока и да възпитаваш вкуса им към изкуството, а това е много отговорно нещо. Тук също имам предложение да се захвана с нещо подобно, но ще видим дали ще се случи.

– В Италия живеят много популярни българки като Дарина Павлова, Анна-Мария Гюзелева, Мишел Бонев. Ти имаше ли контакти с тях и помагат ли си българите в общността там, или напротив?

– Не съм имал контакти с тях. Не искам да звуча негативно, но наистина българите сме с една особена психика и манталитет и като цяло не си помагаме. Всичките позитивности, които навремето ни наслояваха за българската същност, са абсолютно един спукан балон. Ние не се радваме на успеха на другия, просто не се радваме, така че контакт с българи там нямах, но работих известно време с Българския културен център в лицето на актрисата Жана Яковлева. Искам да кажа, че тя е от малкото българи в Италия, които помагат много – един радетел на културата и на всичко българско и наистина прави много за възможностите, които й предлага нашата държава.

– А коя е най-харизматичната личност, с която си се срещал?

– Незабравима среща за мен беше тази с режисьора Еторе Скола, който за жалост почина – уникална личност. Другата ми запомняща се среща беше с Микеле Плачидо. Аз може би съм единственият български актьор, чийто бук е в неговата агенция, не го казвам, за да се хваля – има и голяма доза късмет в това, но за мен е чест, че съм там. Агенцията е на неговата съпруга Франческа и наистина съм много щастлив, че съм част от неговата трупа.

– А с какво ти беше най-трудно да свикнеш, когато се прибра в България?

– Тук не виждам щастливи хора за съжаление, макар 90 процента от хората у нас да имат жилище, работа и заведенията да са пълни. Такива сме, на нас ни трябва да сме нещастни, заложено ни е в чипа. Това ни е номерът, ние се оплакваме непрекъснато, да – и в чужбина хората се оплакват, но при нас драмата е по-колоритна. Според мен всеки сам трябва да промени чипа си, но не знам дали може да стане току-така. Ние, за съжаление или за добро, сме си просто едни балканци. А в Италия най-трудно ми беше да свикна с липсата на приятелите ми. Там дори мисълта да имаш истински приятели е почти невъзможна. Да, имам приятели, но не мога да ги нарека истински.

– Твоите приятели от Италия идвали ли са в България и какви са впечатленията им от страната ни?

– Честно казано, тези, които познавам и наричам приятели, не са идвали още, но имат голямо желание да дойдат. Като цяло италианците в момента обърнаха внимание на България, от гледна точка на това, че с една тяхна пенсия – минималната е 1000 евро, тук могат да живеят много прилично.

– Нашите пенсионери могат само да си мечтаят за такива пенсии!

– Да, нашите с по 200 лева да не ги питаме!

– Ти си печелил награда за най-добра мъжка роля за спектакъла „Трейнспотинг”. Имал ли си досег с наркотиците?

– Няма да лъжа, че съм опитвал много неща, без крайности, разбира се. Просто животът се случи на мен, на моето поколение, а и не само на моето – в узряването на новите времена, като демокрацията ни донесе всички онези забранени неща, които в онзи, така наречения от нас нормален свят, отдавна са част от битието. Това не е добре, разбира се, пробвал съм всякакви работи, но не е моят начин на живот. Не мога да съдя обаче кое е грешно и кое не, но според мен наркотиците не са окей и не водят до нищо. Единственото, до което водят, е, че си губиш времето в едно нищо.

– Ти си привлекателен мъж. Как те атакуват фенките?

– Имало е най-различни изпълнения – бяха ми нарисували портрет върху стената пред апартамента ми, получавал съм и букети с цветя пред жилището ми, всякакви неща, но това е част от работата. Навремето имах домашен телефон, който махнах, защото ми се звънеше денонощно.

– Докато живееше в Италия, имаше ли връзка с някоя италианка и в чия полза е сравнението с българките?

– За мен всички хора сме еднакви, просто възпитанието и културата ни са по- различни, но като човешки същества сме еднакви. Дали е българка, италианка или пакистанка, в общи линии всички на тази планета се стремим да бъдем обичани и да дадем любов, а любовта е нещо, което липсва в днешно време.

– А има ли любов до теб в момента?

– Любовта идва и те удря с един чук по главата, тя просто се случва! Да, имам любов в момента.

– Замисляш ли се вече за семейство и деца?

– Да! Много искам дете. Много дълго време си казвах, че не съм готов за това, егоизмът в мен надделяваше, но влизам вече във възрастта, в която това трябва да се случи. Аз съм човек, отдаден изцяло на театъра и изкуството, но вече наистина се замислям и за другите неща.

– С певицата Йоанна Захариева-Йоко имахте няколко много успешни дуета. Планираш ли нова песен с Йоко или солов проект?

– Често ме питат кога ще започна отново да пея. Това не е затворена врата за мен, но в момента искам да бъда само на театрална сцена и това ме интересува. Ако изпитам отново необходимост да изразя себе си в музикална среда, ще го направя.

– Катето Евро също е сред близките ти приятелки. Тя има славата на жена, при която купонът никога не спира, така ли е наистина?

– Катето е най-добрата ми приятелка. Ние сме публични личности и в повечето случаи медиите създават някакъв образ за нас, който често не е верен, но мога да кажа, че Катето Евро е един от най-прекрасните хора, които познавам. Освен това тя е сред най-отговорните, отдадени и грижовни хора. Купоните при нея наистина са неспирни, дори само да говориш с нея по телефона и купонът се случва, просто тя е родена да бъде на сцена.

– Майката на Катето Евро е гледала на кафе. Катето наследила ли е това й умение?

– Катето не гледа, но има изключително силно развита интуиция и всичко, което ми е казала, се случва. Ако ми каже за нещо, че е сигурна, че ще стане, то и аз съм убеден в това, защото наистина винаги познава!

– В какво вярваш?

– Вярвам в честността, добротата и в справедливостта.

– Любимата ти мисъл?

– Тя е на Айн Ранд – „Любовта не е навик или уговорка, не е онова, на което ни учат романтичните песни. Любовта е! Без определения. Обичай и не питай нищо. Просто обичай!”

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (7)

    1. Може и да не е, но не е по-малка от 600 евро. Навсякъде пенсиите са съобразени с жизнения минимум, а не родени в болните мозъци на разни политици. За всичко има пари, но за пенсии няма. В България цените са средно европейски, а доходите са под всяка човешка норма. Управляват ни извратени психопати, за които най-голямо удоволствие е да гледат как възрастните хора деградират. Отврат!

      1. пич, съгласен съм с теб… коментарът ми е за журналиста, който разпространява невярна информация.

  1. Напълно съгласни с Пенсионер:) Освен добри пенсийки италианите имат и други социални придобивки. Ако гледаш възрастен човек, дори да ти е майка, ти плащат заплата и дават жилище за възрастния човек при условие, че няма къде да живее. Тези работи ни ги казаха италиен френдс Лина и Доми. Освен това в Холандия се оказва, че пенсионерите, с разните добавки, взимали повече от работещите, зашото последните трябвало да плащат високи такси. Не говорим за Канада, където най-главния проблем на пенсионерите е как да си организират свободното време. Защо да скучаят:)??? Занимават с танци – нашата стара сватя бабата, Люси ходи на танци 2 пъти в седмица 82 г е, некой пеят, други изучават езици:))) женят се, влюбват се и т.н. Живота продължава и на 100 г:).. някъде….

    1. „Освен това в Холандия се оказва, че пенсионерите, с разните добавки, взимали повече от работещите, зашото последните трябвало да плащат високи такси.“ – е, кажи сега, това нормално ли е?

  2. В Италия нямат един милион пенсионирани по болест и не санират безплатно панелни блокове за един милиард.

  3. Не е нормално коменте, съгласни, както не е нормално в Канада да дават по 700$ на мес. на дете до 6 г От 6 до 18 е по 550 или 600 $ Знаем кой ги взима. Ние навремето взимахме по 45$мес на всяко дете. А сега сина взимат по 55$ на мес за внучката. Но това са социалните държави. Повече дават даже ит от соца:) Разбира се докато има парета и високи данъци. Сложно е. Правителството сега тръби, че са извадили от бедност в Канада 300 000 деца:) Трябва да се помага, но да се знае някаква граница, според нас:) И всичко най-добро на Петър:) Здраве, успехи и много любов му желаем:) Варна е прекрасна:)

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.