Актьорът Тончо Токмакчиев пред „Труд“: По-рано българинът разбираше от футбол и политика, а днес е цар по вирусология

Снимка: Личен архив

Колкото и да не искаме, светът се измества все повече и повече във виртуалното пространство, но нищо не може да измести живото общуване между актьора и публиката

За него режисьорът Теди Москов казва, че е „човечен и чувствителен, и е обсебен от изкуството“. През годините сме го гледали в шоупрограми, в киното, телевизията, на сцената на различни театри. Беше за кратко и в мизансцена на политиката, но винаги си остана свободен. Свободен артист. Един от хората, които не зависят от щатното разписание на заплатите в определена институция или организация. Това е и поводът да поговорим за щетите върху изкуството от коронавирусните рестрикции, смисълът от това да се съхранява културата, изводите от другите му начинания.

- Настанаха доста сложни времена. Кой ще победи сега - културата или ковидът, Тончо?
- Каквото и да говорим, култура винаги ще има, дори и пандемията няма да я надвие. Ние често се оплакваме от обстоятелствата около нас, но човечеството винаги е успявало да оцелее благодарение на своята култура, на своите културни традиции. Народи като България са пример в това нещо. Положението наистина е много сериозно, а това, което ме тревожи, е поредният епизод от сагата, наречена български комплекс - разделенито. Имам една теория, която споделям с хората. Този комплекс има и своя слоган - „Съединението прави силата“. Българите много рядко сме били единни и затова постоянно говорим за единение. Нашенецът е много голям индивидуалист и рядко се опира на общото. Все се е налагало някой будител, някой цар, генерал, политик да говори пламенни речи за обединение и единение. Вярно, не само нашият народ притежава тази особеност, но в случая ни интересува какво има в нашата паница. Нашият комплекс е написан с големи букви на входа на Народното събрание.

- Изглежда това е ненаучен урок, щом продължаваме след повече от 1300 години да си припомняме притчата на Кубрат.
- Така е, но пък това е и като диагноза - когато знаеш, че си болен от нещо, привикваш да живееш с диагнозата и да се справяш. Като погледнете, почти няма нещо, което в България да не е умножено по две, особено след промените през 1989-а.

- Колко тежко е положението в културата днес?
- Трудно ми е да кажа колко точно е тежко. Аз играя в няколко постановки, като гост актьор в различни театри, но не съм на щат и не съм свързан административно със системата. Все пак аз живея в тази среда. Преди пандемията театрите бяха препълнени от публика, а сега, ако изобщо има представление, хората са много малко. Нормално е да се притесняват и да ги е страх. Нито можеш да им се сърдиш, нито да обвиняваш някого. Полагат се усилия от страна на трупи, частни продукции, но в един момент сметката не излиза. Логичното е в едно уравнение две и две да прави четири, а не три и по-малко.

- Културата търговия ли е?
- Културата не е търговска дейност, но ако перифразирам една силна мисъл за политиката, щем, не щем, икономиката се занимава с нас. Колкото и да сме над нещата, сметките трябва да излизат по някакъв начин, особено при частните продукции. Театър нямаше да има в този размер, преди пандемията, ако я нямаше системата на държавно подпомагане, но тя е свързана пряко с публиката, а сега тя изчезна. Виж, то излиза параграф 22 - хем не е търговия, хем е. Ето, давам ти пример с киното. За да е хубав филмът, трябва да се направи професионално - не може да има компромиси нито с декорите, нито с актьорите, нито с постпродукцията, нито със съдържанието. Един филм трябва да се гледа от много хора, защото това е целта. Ако не правиш компромиси, качеството има висока цена - токът си е ток, наемът си е наем, транспортът си е транспорт, постпродукция, дистрибуция. Няма как да не го предвидиш и няма как да не го платиш. Друг е въпросът. Дали средствата, които се инвестират произвеждат качествен продукт. Аз съм от артистите, които смятат, че един спектакъл - дали е на екран или на сцена, трябва да бъде гледаем. Не може да обвиняваш хората, които те избягват със заклинания от сорта „Тия от нищо не разбират!“. В крайна сметка Великото изкуство - каквото и да е то, колкото и да е велико, и зрителският интерес трябва да имат някаква пресечна точка. Дори успоредните линии се срещат в безкрая, нали?

- Знаеш, че комерсиалното не звучи артистично!
- Не знам защо анатемосваме нещо, което е комерсиално. Аз не виждам нищо лошо в нещо да бъде комерсиално, стига да бъде качествено. В световната култура има безкрайно много примери за много качествени културни продукти, които се радват на огромна публика по целия свят.

- Имаш ли усещането, че понякога творческото безсилие се крие зад стената „Арт“?
- Естествено, че имам - ти го казваш, аз го казвам, много хора го казват. Като чуя някой път, някой да ми казва „Абе, това парче е много музикантско, ти не го разбираш“. Е, хубаво! Моцарт не е бил музикант и затова ли усещам музиката му, а пък твоето, защото е музикантско, не го разбирам. Ако говорим за нашето кино, понякога са чудя защо са давани толкова много пари, за нещо, което никой не гледа. Понякога дори и малкото пари изглеждат прекалено много за това, което ни показват в киносалоните. Залите затова са направени, за да влиза вътре публика. Не ме разбирай погрешно, не казвам, че изкуството трябва да обслужва всеки вкус, но не трябва да обслужва само и единствено автора... Този разговор е много дълъг и сложен.

- Защо да е сложен? Шекспир е безспорен, но той е писал така пиесите си, че да има пласт за всяка прослойка - от тези, които стояли по балконите с пиенето и яденето, до тези от аристокрацията... и така вече четиристотин години.
- Ами да, в основата е била публиката. Но все пак хора като Шекспир са явления. Наскоро си говорехме за феномена Фелини - как си го обясняваш? Не можеш - ражда се, оставя след себе си огромна следа и всички го харесват. Не можем да виним хората за техните вкусове, но в крайна сметка целта на всеки артист е да докосне именно хората. Не може да създаваш нещо абстрактно, само за себе си и накрая да го оценяват трима души и половина. Трябва да има радост и за публиката.

- Когато общуваш с твои колеги, имаш ли усещането, че държавата ги подкрепя? Представленията падат, падат и падат. А това е единствен източник на приходи за актьорите.
- Така е, падат и падат. Трудно ми е да говоря за държавата, защото, както казах аз съм свободен артист.

- Добре, лесно ли е да си свободен артист в такова време?
- И по принцип не е лесно, но какво да коментирам? Това е въпрос на личен избор. Когато си свободен, носиш отговорност за всяка стъпка, която направиш. Лично аз от детството си живея в среда на свободни артисти. Тази аура, която беше около баща ми (художника Ненко Токмакчиев, б. р.), тази среда, в която израснах, нямаше как да не ме направи свободен човек. От изкуство не може да се забогатее. Поне не и у нас, но пак казвам, че това е въпрос на личен избор.

- Промени ли се публиката през годините?
- Промени се, да. В началото, ако си спомняш, имаше голям отлив на зрители от театрите. Това имаше своето обяснение. Преди 10 ноември всичко беше подчинено на идеологията.

- В стил „Бий сърце, желзничарско!“?
- Да! Партизани, червеноармейци, Георги Димитров... Трябваше много да се сугестираш, за да си помислиш, че това ти харесва. И ако нещо се промъкнеше покрай идеологията, беше събитие и беше наистина нещо стойностно и смислено. Но рядко. Тази инерция продължи и след това, но спряха организираните посещения от трудови колективи и гимназии. Затова театърът се срина. Но тогава се появиха новото поколение режисьори и благодарение на хора като Теди Москов, като Сашо Морфов - хора, с които съм работил, разбиха тази класическа формула на българския театър. Благодарение на хора като тях салоните се напълниха отново. Вярно, сега отново се оттеглиха, но просто защото се страхуват. Това ще отмине и залите отново ще бъдат пълни. В България не можем да се оплакваме от културното разнообразие. Ние сме седем милиона души - значително по-малко от Лондон, например. Ако ние погледнем в един нормален ден какво се случва по сцените - театър, кино, изложби, концерти, представяния на книги и всичко останало, аз съм убеден, че толкова много представления в Лондон няма. Хората бяха се научили, че всяка вечер могат да излязат и да гледат нещо в града си. Това ще им липсва и те ще се върнат. За съжаление такова е времето. Ето, сега направихме едно представление с Жоро Мамалев, Искра Радева, Тончо Токмакчиев, Мария Статулова, Стефан Стефанов, Теменуга Первазова - „Леща, грах и диаманти“, продуцирано от театъра на Искра. На 12-и октомври беше премиерата, изиграхме го няколко пъти. Хората идват, но залите са почти празни, защото има рестрикции, има изисквания, има страх. Как да се справиш? Пък и какво да правиш?... Има една стара турска приказка „Каквото за всички турци, такова и за гол Хасан“. Нито театрите, нито България могат да бъдат щастлив остров в този тревожен свят.

- Какво ще научим от този урок?
- Какво да научим. Всъщност досега българите разбирахме най-много от футбол и политика, а сега всеки втори разбира от вирусология и теория на конспирациите. Българинът иска да чуе, това, което му се ще да му кажат и затова наглася света по себе си.

- Спомена думите политика и футбол. Какво се случва с твоето любимо ЦСКА?
- Има един проблем, който много се изостри и той не е проблем само на ЦСКА, а на всички отбори в България. Това е тази властваща грубост, която се настани около и във футбола. Говоря за някакви фенклубове, които с насилието, което носят със себе си, отблъснаха хората от стадионите, изгониха семействата, децата. Това много ме натъжава.

- А твоят опит с политиката?
- Не съм съжалявал за нищо от това, което съм направил в политиката. Като драсна чертата, даже повече са плюсовете. Направил съм си изводите, взел съм си поуките. Да направиш партия не е като да се събереш с четирима приятели на карти. В политиката се изисква воля, решителност. Като мине време се сърдиш, че нищо не е станало в държавата, но не си даваш сметка, че решенията са били в ръцете ти, че е трябвало да действаш. Времето си отминава, ти го пропускаш и след това нямаш право да мрънкаш.

- Покрай празника на Деня на народните будители пак се разразиха спорове кои са съвременните будители. Ти имаш ли отговор?
- Само времето може да покаже и докаже кои са били будители днес. Има будители и днес Има хора, които са много искрени в своите помисли и действия, през които искат да направят нещо добро за България и българите, но трябва да мине време, за да бъдат оценени по достойнство. Сега си даваме сметка какво е написал преди време Симеон Радев, например. Сега! Но тогава когато е писал, едва ли са му ръкопляскали. Още по-странно е, когато познаваш някого. Ще ти дам пример от моя живот. В Бургас поставиха паметник на големия български актьор Георги Калоянчев, направен също от големия български скулптор Георги Чапкънов. Аз съм бил с Калата на една сцена, работили сме заедно, общували сме и когато видя паметника, ми е странно, защото сме се познавали, а за другите, които не са го виждали, не са го познавали, той вече е съвсем друга величина. Затова е доста смело да назначаваме някого за съвременен будител, още по-странно е да ги определяме чрез анкети и гласуване. Времето ще си свърши работата почтено.

- Светът все повече преминава към интернет платформите - сериали, концерти, представления. Как ти се отразяват новите технологии?
- Много добре. С Димитър Митовски направихме един уеб сериал, който върви по Youtube. Казва се „Изпечен“ - много забавен интернет ситком, в който играя шеф готвач. Колкото и да не искаме, светът се измества все повече и повече във виртуалното пространство, но нищо не може да измести живото общуване между актьора и публиката.

Нашият гост
Тончо Токмакчиев е роден в Бургас на 2 май 1963 г. Син е на известния художник Ненко Токмакчиев. От малък е отдаден на изкуството. Записват го в курсове по пиано и изобразително изкуство, но бързо разбира, че силата му е на сцената. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на Николина Георгиева. След като завършва академията, е разпределен в родния си Бургас, където се включва в трупата на Кукления театър.
След промените през 1989 година попада в театър “Ла страда”, чийто режисьор е Теди Москов, и в едно наистина култово предаване “Улицата” по БНТ. След това е един от създателите на “Ку-Ку” и “Каналето” по БНТ. По-късно екипът се разделя. Слави Трифонов тръгва по своя път, а Тончо, Камен Воденичаров и Марта Вачкова създават “Шоуто на канала”, който години наред е най-гледаното предаване на БНТ.
Участва в много представления, като последният му проект е в интернет - заедно с режисьора Димитър Митовски правят уеб сериал, наречен “Изпечен”.

Коментари

Задължително поле