Америка между свободата и примирението

Дейците на новата културна революция разбират единението, като отрицание на всяко мнение различно от тяхното

На либералите ще им се наложи в спешен порядък да придобият обективна представа за действителността

Джо Байдън положи клетва като 46-ия американски президент пред очите на целия свят. Стотици телевизии, радиа и онлайн издания коментираха на живо, включително и чрез свои кореспонденти, това събитие.

Безспорно важно събитие, защото никому не е безразлично кой държи лостовете на властта в най-мощната държава в човешката история. Възпитанието изисква да пожелаем на г-н Байдън успех и да изразим надежда, че неговото управление ще е добро за Америка и за света.

С доброто възпитание обаче е необходимо да се приложи и доза критичност, тъй като иначе всеки коментатор би могъл да бъде обвинен в конформизъм към новата власт. Преди това обаче няколко думи за Джо Байдън. 46-ият президент е стара „влъхва“ на американската политическа сцена. От 1970 година Байдън е притежател на една или друга форма на публична власт. В началото на кариерата си е за кратко съветник в Ню Кесъл каути в Делауеър. През 1972 година става един от най-младите членове на американския сенат и от тогава, до избирането му като вицепрезидент на Барак Обама през 2008 година, е неизменно представител на Делалуеър в Сената. През дългата си политическа кариера Байдън минава през щатско, федерално ниво, в изпълнителна и законодателна власт и общо-взето е един от най-видните представители на „Вашингтонското блато“. Байдън много работи, но със сигурност не е екстремист. 

Сега да се върнем към обещаната доза критичност. Основният проблем на Байдън идва от обстоятелството, че ще му се налага да се съобразява и активно дори и да съглашава с най-радикалните крила на Демократическата партия в момента. Политическият реализъм диктува, че без одобрение и подкрепа от страна на крайно левите радикали в партията си, Байдън ще бъде обречен на изолация. Нещо което той не е позволявал никога в кариерата си и нямаме основания да смятаме, че ще започне от сега. Отделно Байдън е вече в доста напреднала възраст, в кампанията му се видя и фрапантната липса на енергия, което неминуемо ще го постави в догонваща позиция спрямо собствените му съпартийци.

Кои обаче са тези радикални крила на Демократическата партия, които ще опитат, а е много вероятно и да успеят, да доминират политиката на новата президентска администрация? Това са, вкратце, онези кръгове и среди, които доминират американския медиен ландшафт, които са се групирали в няколко прогресистки клъстера по двете крайбрежия и които имат (почти) хегемонна роля в рамките на технологичните гиганти от Силициевата долина. Това са онези като Александрия Окасио-Кортес и нейните производни в Конгреса, медиите и социалните мрежи. Разбира се, Окасио-Кортес е просто събирателен образ на онова хунвейбинско недоучило, недочело агресивно политическо малцинство, което обаче разполага с непропорционално голяма медийна и политическа власт. Това са същите хора, които в последните седмици наричат привържениците на Доналд Тръмп, които имат легитимното мнение и позиция, че изборите не бяха проведени честно, „вътрешни терористи“. Вестникът няма да ни стигне, за да опишем всичките налудности и цветисти епитети, които бяха изречени срещу онази половин Америка, която плътно застава зад политиката на Доналд Тръмп. То не бяха искания за създаване на лагери за „превъзпитаване“, не бяха попръжни, то не бяха щения за затвор и репресии, то не беше чудо. Дотам стигнаха, че дори група жълтоусти либерали от Харвард стартираха петиция с искане университетът да анулира дипломите на всеки инакомислещ. Агресивната им посредственост сега ще бъде наметната с мантията на властта.

Това се вижда буквално в първите актове на новия американски президент. Още не е изсъхнало мастилото от неговата положена клетва и той побърза да прегъне коляно пред водачите на новата културна революция. Само така бихме могли да опишем чевръстото връщане на Америка в скандалното Парижко споразумение за климата, спирането на строежа на безспорно успешната стена по границата с Мексико и интензивното припкане за завръщане към активното нищоправене в многобройните организации към ООН. При все изпъстрената с плоски призиви за единение първа реч на Байдън, не можем да не констатираме с тревода, че думите му кънтят на кухо, когато ги съпоставиш с действията му. Още повече, че при неговата инагурация Байдън побърза да заклейми (и с право!) погромите в Капитолия, на които станахме свидетели неотдавна, но оглушително замълча за мародерствата, палежите и разрухата, които екстремистите от Антифа и  Black Lives Matter посяха из множество американски градове през последната година. Само като „фасадни“ бихме могли да опишем  призивите за единение, които обаче се разбират не като признание, че всички играчи на терена допуснаха грешки, а по един коренно различен начин. Дейците на новата културна революция разбират единението, като отрицание на всяко мнение различно от тяхното. Прекланяш им се или си враг. Съгласяваш се с тях или ще бъдеш изгорен на дигиталната клада. Единение казват те, може да има тогава и само тогава, когато тяхното мнение започне да се разглежда като факт, а всеки факт, които не им е угоден се разглежда като лъжовна интерпретация или „руска пропаганда“.

Малко с патетиката и наивистичната глуповатост на някои речи, изречени сякаш пред асамблея „Знаме на мира“, могат да се опишат подобни плоски призиви за изковаване на национално съгласие. Новговорът, пред който дори оруеловото въображение бледнее, не може да бъде приет с лека ръка. На либералите ще им се наложи в спешен порядък да придобият обективна представа за действителността, иначе скоропостижно ще затънат в блатото на историческия провал. Прагматично погледнато днес възгледът на либералите за света е само една от легитимните форми за консумиране и упражняване на власт. Те имат правото, разбира се, да вярват в мантрите на неолибералния глобализъм колкото си решат. Но не могат и нямат правото да отричат не по-малко легитимните разбирания на онова широко обществено съзнание, което отрича глобализма, за да прегърне веруюто на защита на националните интереси, уважението към свободата на словото и съвеста и зачитането на обикновения човек.

Либералите трябва да загърбят ехидността и лицемерието, ако не искат челно да катастрофират в една проста историческа закономерност. Няма власт, няма управник, няма сила на Вселената, която устойчиво да мачка, унижава и заплашва несъгласните с нея. Свободата е онзи велик идеал, онзи безсмъртен идеал, за който са се водили войни и са се пораждали конфликти. Както бащите-основатели на американската нация оформиха една земя на свободата и както републиканците на Ейбрахам Линкълн пребориха мракобесието на робството, така и днешните защитници на свободата ще защитават с плам и неуморност правото си да бъдат свободни.

Предстои ни да преживеем заедно едни от най-интересните и бурни времена на нашето поколение. Дошло е време, в което всеки ще трябва да избере коя ценност му е по-свидна - свободата или примирението.

Коментари

Задължително поле