Брадвата на Заев не удря на едно и също място

Премиерът на РС Македония така и не разбра, че когато говори за спора с България, задължително трябва да прочита предишното си изказване по темата

Онзи ден се наложи да отворя старите си видеоархиви с разговори и интервюта от работата ми в Северна Македония, когато тя все още не беше Северна. Исках да проверя точността на думите, които покойният Панде Ефтимов изрече пред камерата на БНТ през юни 2016 г. и които после залегнаха в основата на филма за Битолския надпис - „Камъкът на страха“, неотдавна БНТ го излъчи отново. Всичко е точно, макар че в един момент съжалих, че не съм ползвал по-голяма част от разказа на Панде, та повече хора да му повярват, че всъщност той е първият, който през юли 1956 г. е направил първата фотография на камъка, изпратена в България и след три години предизвикала една истинска научна сензация.

На същата флашка се оказа запис на интервю с покойния писател от Прилеп Трайче Кръстевски - същият, когото у нас обвиняват, че е превел грешно романите на Димитър Талев. Разговорът, проведен в двора на къщата на Трайче, която е само на двеста метра от родния дом на Талев, е крайно интересен, но така и не успях да го покажа на белия любопитен свят. И той е правен през онова време, юни 2016 г. После, когато Трайче замина към по-добрия свят, си бях дал дума да намеря начин, ако не по някоя телевизия, да го публикувам поне в печатен вариант. Така и не успях, но преглеждайки го отново, усетих, че още не е късно да го направя.

Прехвърляйки още някои кадри от записите, стигнах до последното интервю. Посрещна ме усмихнатата физиономия на кмета на град Струмица, лидера на Социалдемократичния съюз на Македония и фактически предводител на опозицията в Република Македония Зоран Заев. Бяхме се срещнали в централата на партията на улица „Бихачка“, на гърба на комплекса сгради на македонското МВР. По улиците и площадите на цялата страна, особено в столицата Скопие, се вихреше „шарената революция“ срещу режима на лидера на ВМРО-ДПМНЕ и премиер Никола Груевски, Заев вече бе изнесъл публично разговорите от подслушаните разговори между хората от върховете на властта, разкриващи огромната корупция и злоупотреба със служебното положение, достатъчно потресаващи, за да възпламенят масовите протести.

Бях тръгнал да работя за Битолския надпис, но ето, звъннах тук там и разговорът стана, та чак накрая, докато операторът Любчо Станоев прибираше такъмите, със Зоран си поговорихме, намерихме общи познати и близки хора от Струмица, едва ли не и роднини се оказахме. Когато се върнах в София и предложих разговора за излъчване, една от редакторките, моя добра приятелка, ме попита: „Костич, кой е тоя Заев, бе?“ „Това е бъдещият премиер на Република Македония“, отговорих. Интервюто, първо на български журналист със Заев, мина в Сутрешния блок на БНТ. Разбира се, стегнато и посъкратено, но мина.

Тук е мястото да бъда попитан за какво беше тази увертюра. Простете моята носталгия по активните ми професионални времена, свързани с Република Македония, но гледайки отново Заев на кадрите с петгодишна давност, си дадох сметка, че днес, когато той е вече втори мандат премиер на страната си, почти нищо не е останало от негова искреност и убеденост в правотата на каузата му. Там Заев е първичен, истински, крайно оптимистичен във връзка с отношенията с България, уверен, че може да бъде намерено решение на недоразуменията между двете държави и да бъде преодолян застоят и студенината, наложени от режима на Груевски. Признавам, тонът и патосът му бяха заразителни, може би и поради това, че и аз, както и много други българи, искахме и искаме отношенията ни с братовчедите оттатък Гюешево да бъдат нормални, човешки, културни и близки. Може би и защото в негово лице видях човек, който, ако не друго, бе пълна противоположност на мрачния и високомерен Груевски, който неведнъж пред наши общи приятели бе изразявал недоумение от това, което „България иска от нас“. Той не знаел какво България иска от Скопие, за да вървят отношенията ни както трябва, моля ви се! После „шарените“ победиха, насрочиха се извънредни парламентарни избори, които Груевски спечели с два мандата повече, но не успя да състави кабинет. Заев стана премиер на коалиционно правителство с участието на най-голямата албанска партия Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети. После отскочи до София, отидоха с Борисов до паметника на Самуил, поставиха там цветя и си обещаха през август да подпишат Договор за приятелство и добросъседство между двете страни.

Там, под светещия поглед на Самуил започна символната дипломация между Скопие и София, олицетворение на която бяха личните приятелски отношения между Борисов и Заев, монополизирали целия комплекс от връзки между двете държави по начин, който ограничаваше всяка инициатива, която не е била благословена от тях двамата. Да прескачат от паметник на паметник, от символ на символ, да се срещат на дати от общата ни история бе основният инструмент, който може и да е емоционален, да вдига рейтинги, но в политиката не върши работа. Защото при първия по-сериозен проблем, който възниква в двустранните ни връзки, се оказва, че „искреното приятелство и братство“ (по думите на Заев), което уж свързваше двамата премиери, не може да накара историческата и образователна комисия да работи по-бързо и по-ефикасно, не може да ускори строителството на общите инфраструктурни проекти от двете страни, ако изобщо има такива, не може да убеди българското общество, че Северна Македония след членството си в НАТО трябва да влезе в Европейския съюз такава, каквато е. Не можа да спре вълната от антибългарски прояви и изказвания, която отново се надигна след като стана ясно, че България на два пъти -- през декември миналата година и през юни на тази, да даде „зелена улица“ за старт на преговорите за членство в Европейския съюз. Не можа да промени налаганата с десетилетия представа край Вардар за България като неприятел, противник и дори враг, представа, обременена от пропагандата през годините, когато Македония бе в състава на Титова Югославия.

Но и Зоран Заев отдавна не е онзи, когото записах през юни 2016 г. в Скопие. И това е най-важното, за съжаление.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари