Българите в Скопие линчуват сърбоман

Карта на Велика Сърбия на Милойко Веселинович от 1878 г. (в нея влизат цяла Македония, но и Софийско, Видинско, Пернишко и Кюстендилско!)

След Илинденско-преображенското въстание е убит свещеник Константин Минович

Смъртната присъда на ВМОРО е изпълнена успешно

При моята първа обиколка на Вардарска Македония през далечната 1989 г. посетих и църквата „Св. Спас” в Скопие. Този средновековен храм е интересен сам по себе си, но е прочут с факта, че там се съхраняват костите на великия български революционер Гоце Делчев. Както е известно, през 1946 г. комунистическите управници в София безсрамно подаряват на Македония тленните му останки.

При обходите си из Македония в началото на ХХ в. големият български историк Йордан Иванов открива в двора на църквата 29 надгробни плочи, даващи ценни сведения за видни скопски граждани. От вниманието му убягва само една стела. Когато свалих точен препис на надписа се разбра, че той е на развален сръбски език. В него се разказва за смъртта на свещеника Константин Минович на 11 ноември 1905 г. Той бил убит от скопските българи, наречени в текста „бугараши”.

Този надпис ме наведе на спомена за драматичните събития от последните десетилетия на ХІХ в. по време на национално-освободителната борба на българите в Македония. Те са описани отлично от Васил Кънчов, в чиито изследвания се вижда активизацията на сръбската пропаганда във Вардарска Македония и практическото поставяне на основите на бъдещия македонизъм. Затова ще предложа на читателите на „Труд” извадки от излязлата през 1898 г. книга на Кънчов за миналото на Скопие. 

„От 1870 г. сръбската пропаганда намери съюзник в лицето на гръцкия скопския митрополит Паисий. Като виждаше Паисий, че гръцка партия не може да се образува в неговата епархия, понеже населението ненавижда всичко гръцко поради гръцките владици и понеже то не разбира гръцки език, нито може да се въведат тепърва гръцки училища, които никога не са съществували по ония места, то Паисий поиска да спекулира със сърбизма....

След Руско-турската война настъпва нов период. Оттогаз на мястото на отделни лица и общества излиза сръбското правителство да ръководи сръбската пропаганда в Македония. Изпърво сръбското правителство почна да провожда агитатори из Македония, които събираха ученици и ги пращаха в Сърбия, дето трябваше да се готвят от тях агитатори за бъдеще време; сетне в самата Сърбия се обърна голямо внимание на македонските работници, които дохождаха там да търсят поминък....

От това време сръбската агитация в Македония влезе в нова фаза. В бюджетите на Министерството на външните работи се отделиха големи суми за тая цел. Изпърво сръбската агитация се устреми към Скопие. Там още живееше митрополит Паисий, старият съюзник на сръбската агитация в неговата епархия.
На 30 август 1892 г. се отвори първото ново сръбско училище в тая област, и то в гр. Скопие. Митрополит Паисий беше умрял, на негово място бе дошъл нов гръцки владика, изцяло предан на сръбското дело. Той получаваше заплата от сръбското консулство и действуваше енергично за разпространяване на сърбизма в Скопие....

През 1895 г. пропагандата усили своите действия. Много учители тя държеше наготово в Скопие и щом се окажеше нейде нужда, изведнаж проваждаше по един, по двама, даже по трима за едно село. Църковни одежди, църковни книги се раздаваха навсякъде в най-голямо изобилие. Определи се плата на свещениците, които подпомагаха сръбската агитация, тъй също се даваха пари на селските кметове, които подкрепяха агитацията.

Върха на своя успех достигна сръбската пропаганда през 1896 г... При патриаршеския владика в Скопие се постави сърбин протосингел, който взе в ръцете си организацията на сръбското дело. Отвориха се сръбски училища в Кратово и в Кочани и още в много села. Обеща се на сърбите владика от сръбска народност. В град Скопие се докараха двама сръбски лекари, отвориха се четири сръбски хотели и се организира пропаганда с много агитатори... По пазарищата, по хановете, по селата - навсякъде обикаляха пропагандисти с големи обещания. Тогаз бяха наклеветени няколко български учители в бунтовнически замисли и отведени в най-тежък затвор в Куршумли хан. При съденето им излязоха свидетели сръбски агитатори с един от скопските сръбски учители начело... Отвори се още едно сръбско училище в Гази Ментеш махала. Изглеждаше, че сръбската пропаганда е успяла да си създаде здрава основа в Скопие.

Обаче още в края на същата година изкуствено подигнатото дело тръгна бързо надире. Сръбската пропаганда бе изгонена най-първо от всичките скопски села, що са в Скопско поле и в полите на Водна и в долината на Маркова река... Едва 28 къщи, жители на град Скопие, се оказаха на сръбска страна. Това окуражи скопските българи, които откриха явни гонения срещу сръбските агитатори...”

Васил Кънчов завършва своето проучване ентусиазиран за българските работи в Македония и в частност в Скопие. През 1898 г. той няма как да знае, че само пет години по-късно отдавна чаканото освободително за Македония и Беломорска Тракия Илинденско-Преображенско въстание ще бъде разгромено от турците. Това е началото на нов подем на масираната сръбска пропаганда, но вече и на преки военни действия. Сръбски чети навлизат в областта и започват да тероризират населението.

Отговорът на Вътрешната македонска революционна организация не закъснява. Българските воеводи организират защита на селата и влизат в бой с четниците. Особено драстични са мерките срещу склонните към сътрудничество с врага местни жители. Запазени са писмата на революционерите до сърбеещите се села Тополчани (Велешко) и Црешнево (Поречие). Воеводата Павле Наумов строго ги порицава за измяната, а Стефан Костадинов от Хлерин направо заплашва съпротивляващите се селяни от Тополчани: „Ако не ме примите со арно, тогаш яз знам и поинаку да влегувам!”

Надписът от „Св. Спас” е живо и достоверно свидетелство за тези отношения. Съдбата на Константин Минович е много показателна. Според известните данни, той се е родил около 1868 година в Скопие, но се казвал Константин Минов и си бил чист българин. Учил в българско училище и сам учителствал в родния си град. Заради лошо поведение през 1893 г. обаче е уволнен и веднага е привлечен от сръбското консулство да преподава на децата в набързо сформираната сърбоманска община. 

Друга е версията на сръбски автори като Миле Станич и Михайло Ристич. Според тях Минов сам напуска българското училище, тъй като смятал, че народът трябва да се върне към истинското си национално съзнание – сръбското. Така той става Минович и работи в голямото сърбоманско село Кучевище, намиращо се северно от Скопие. В 1899 г. е назначен за енорийски свещеник в църквата „Свети Спас“. Заради сърбоманската му дейност накрая ВМОРО издава смъртна присъда на Константин Минович. Надписът от „Св. Спас” показва, че тя е изпълнена успешно. 

Впрочем аз самият изпитах последствията от тези далечни драматични събития. Докато копирах надписа, при мен дойде някакъв самозабравил се уредник и ми изтръгна найлона с псувни към целия български род.

Естествено се бях подсигурил с копие и успях да пренеса ценния текст в България. Но днес, когато Заев разреши отново в Скопие да се учи сръбски език, няма как да не се сетя за сърбоманите, предшествениците на днешните македонисти.

Коментари

Задължително поле