Най-ранните контакти на българите с норманската „стихия“ датират още от първата половина на IX век

Основният „канал“ за отношенията на Първото българско царство с норманите е средновековната държава Киевска Рус

Интересът към този малко познат за широката публика, но интересен проблем от историята на средновековна България, е предмет на научни изследвания, по-рядко на популярни публикации и телевизионни предавания. Натрупаните научни знания са представени най-пълно в изданията на международните конференции на тема „Викингите – мореплаватели, откриватели, създатели“, организирани от Катедра „Германистика и скандинавистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“ с участието на акад. Васил Гюзелев, проф. Емил Михайлов, доц. Валери Йотов, Михаил Раев и други изследователи. Кратък обзор е поместен и в моята книга „Бунтари и авантюристи в средновековна България“ (2000 г.).

Макар и в по-слаба степен в сравнение със Западна Европа, Киевска Рус и Византия, средновековна България неведнъж е имала контакти с норманите („викинги“, „народът Рос“, „варяги“, „веринги“ и т.п.), а, както ще видим в някой от следващите епизоди от тази поредица, дори и с англичани на византийска служба. Основният „канал“ на връзките на Първото българско царство с норманите е средновековната Киевска Рус (нейни наследници са съвременните държави Украйна, европейската част на Русия и Беларус), създадена от княз Олег след завладяването на Киев през 882 г. Олег/Олаф е наследник на норманския вожд Рюрик, завладял земите около Новгород в началото на същото столетие. В първите векове от съществуването на Киевска Рус норманският елемент има ярко политическо надмощие, което е отразено и в трактата „За управлението на империята“ на византийския император Константин VII Багренородни“. "Варягите" дават името "Рос"/“Рус“ на държавата с нейното предимно славянско население.

Както е известно, норманите, смели моряци и авантюристи, достигат Исландия, Гренландия и дори "Винланд" (Северна Америка) пет века преди Колумб! Известни са техните дръзки набези в Западна Европа, прераснали в завоевания в Северна Франция, Англия и т.н. На изток, плавайки по големите реки Волга и Днепър, техните кораби („дракари“) се озовават в Каспийско и Черно море! До 882 г. днешната украинска столица е владяна от братята Асколд и Дир, най-вероятно също от нормански произход, но признаващи върховната власт на Хазарския каганат. Евентуалните най-ранни контакти на България с норманите са от първата половина на IX в., а регистрирана поява на "роси"  в Константинопол, пратеници на неизвестен "каган", е от 839 г. Византийската столица е атакувана по море за първи път на 18 юни 860 г., може би от силите на споменатите Асколд и Дир. Империята се опитва да ги усмири и дори успява да покръсти някои от „варягите“. По този повод патриарх Фотий съобщава, че скоро след българите (864 г.) Христовата вяра е приета и от „русите“. Това първо "Крещение руссов", представено с миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника (XIV в.), е ограничено. Киевска Рус остава езическа до покръстването на нейното население от византийско и българско духовенство през 988 г. – знаково събитие, за което си струва да се разкаже отделно.

Северните "мъже на кървите" са в основата на презморската търговия по пътя "Из Варяг в Греки" ("От норманите към Византия"), достигащ покрай българския бряг до Месемврия/Несебър и Константинопол/Цариград. В Киевска Рус продължават да пристигат на военна служба и нови групи от Скандинавския полуостров. Във военните походи участват и контингенти на славянските общности древляни, северяни и др. По-особен е случаят с т.нар. тиверци и уличи, според някои изследователи от (пра)български произход, но въвлечени в „орбитата“ на Киев.

Формирането на Киевска Рус променя геополитическата обстановка в региона на Черно море. През 907 г. Олег по море изненадващо напада и опустошава околностите на византийската столица. Какво е отношението на цар Симеон Велики към този поход е неизвестно, а и морският удар вероятно е от Крим към Мала Азия и оттам към Константинопол. С договорите между Олег и Византия, сключени през 907 и 911 г., достъпът на „варяжките“ търговци във византийската столица е поставен под контрол. Тогава е създадена и "варяго-руската дружина" като наемен корпус във византийската армия.

През 941 г. княз Игор с "безчислени ладии" прониква отново в Босфора, но е разгромен от византийския флот. Русите особено много се страхуват от прочутия "гръцки огън", средновековният "напалм", който прави ромейските "дромони" най-силните бойни кораби през онази епоха. Две години по-късно князът отново тръгва против Константинопол, но е спрян по дипломатически път. Българският цар Петър като лоялен съюзник предупреждава империята за готвещото се нападение. Печенежките съюзници на Игор обаче не влизат в сметката, поради което нападат северните български земи. Така или иначе, "варягите" са добре познати на властите във Велики Преслав.

Като военно-политически фактор в пълния смисъл на думата норманите се явяват по време на агресията на княз Светослав Игоревич през 968-971 г., нанесла изключително тежък удар на Първото българско царство. Светослав, независимо че е първият киевски княз със славянско име, е чистокръвен „варяг“ – баща му Игор/“Ингвар“ и майка му Олга/“Хелга", първата християнска владетелка в Киев, са от норманско потекло. Наистина, през XV в. в руските летописи се появява легендата че св. Олга/Елена е българка (!), която обаче не може да бъде приета за достоверна. От друга страна, тя е създадена поради старите връзки на Киевска Рус и наследилите я княжества с класическа християнска държава, каквато е България, чието духовно и културно влияние е фундаментално.

В походите на Светослав в България неговите най-близки помощници са "варягите" Икмор и Свенелд ("Свенкел"). Първият загива в боевете край Дръстър (Силистра), вторият предвожда остатъците от войската при завръщането ? в Киев след гибелта на княза, убит при праговете на Днепър от печенезите. Във войната с България "русите", в огромната си част езичници, доказват качествата си във военното изкуство. И все пак, победите им се дължат най-вече на превъзходството в хора (поне двукратно, както твърдят византийските автори), а и на военната изнедада. В "Повест на изминалите години" се разказва как по време на втория Светославов поход в България край Малък Преславец в Дунавската делта "...излезли българите на бой, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: "Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя и дружино, мъжествено!" Към вечерта Светослав надвил..." Ожесточената българска съпротива не се покрива с наложената представа за упадъка и слабостта на страната при царете Петър (927-969) и Борис II (969-971).

Авантюризмът и грабителските „апетити“ на Светослав и военната върхушка около него позволяват на Византия да използва Киевска Рус като свое оръдие. Въпреки наложения на Борис II мним "съюз" (при фактическо заложничество на царя и видни български боляри!) действията на княза срещу Византия в Източна Тракия завършват с неуспех, нещо повече – Светослав наказва жестоко жителите на Филипопол/Пловдив, избивайки хиляди … Сражаващите се против ромеите български войници заявяват, че го правят за отмъщение, защото доскорошните уж „приятели“ и християни са хвърлили „езичниците“ срещу България! След 988 г., когато отношенията на Киевска Рус с Византия са скрепени с династичен брак (Владимир I се жени за Анна, сестрата на Василий II) и християнизацията на Киевска Рус, участието на "варяго-русите" в ромейската армия е неизменно. Техни отряди се сражават и против България във войната на Василий II (976-1025) срещу Самуил (997-1014) и неговите наследници. След една победа на Българоубиеца над цар Иван Владислав (1015-1018) една трета от плячката е дадена на "русите" в състава на императорската армия. Тези събития съвсем не поставят край на българо-норманските връзки, но за тяхното продължение през XI-XII ще разкажем друг път в тази поредица.