Васко Кръпката: Емигрант съм в собствената си държава

Останах, защото не обичам да бягам

Днешните деца не са славитрифоновчета

Днес чалгата е заменена с други простотии, които не желая да слушам

Осъзнах, че някой трябва да се бори тук, а не всички да напускат кораба

- Васко, на 24 април в зала “Универсиада” ти предстои голям юбилеен концерт по случай 30 години “Подуене Блус Бенд”. Какво да очакваме?

- Единственият ни спомоществовател за този концерт е публиката и така според мен е най-чисто, защото не съм зависим от никакви спонсори и фирми. За тези 30 години не се намери нито една фирма, или подходящ мениджър, които да ни подкрепят, а всичко си правя сам, с което много се гордея. Иначе не е никак трудно да се организира такъв концерт, защото аз съм луд по цялата глава и постоянно се занимавам с такива неща. Да събереш и организираш 26 музиканти да свирят старите и новите ни песни, това е един пилотаж, на който аз се уча с годините и вече съм се понаучил. Концертът ще бъде от две части, ще има стари и нови песни, също така ще има и бира, така че ще бъде голям празник!

- Когато създадохте групата, очакваше ли, че ще бъдете заедно на сцената и след 30 години и че твои песни, днес ще има и в учебниците по музика?

- Не! Тръгнахме на майтап. Когато в началото, заедно с няколко мои приятели направихме една формация и се кръстихме условно - “Подуене Блус Бенд” - наистина нямахме представа, че ще празнуваме 30 години, че ще има чествания, че от БНР ще ни подаряват песен - “Урок по “кръпка” блус - карай, както знаеш..” Песента е посветена на мен и Георги Минчев и ще звучи в ефира на радиото.

- Ти си организатор на превърналия се в традиция концерт “Цвете за Гошо”...

- Бате Гошо беше един от моите герои, заедно с Джоко Росич! Той беше от по-големите ми батковци, от които съм се учил и беше единственият, който по времето на соца успя лично мен да ме доближи до блуса и рокендрола. Тогава той имаше само няколко малки издадени плочи и чак през 88-ма година - когато стената вече се клатеше, издаде такава със собствени песни. Той не се наведе на композиторската мафия по онова време и искаше да си прави собствени песни, затова те не го допускаха. Даже и до ден-днешен пускат по радиото само 4-5 песни, които обаче не са негови като автор, но са прекрасни, като “Бяла тишина” например. След 88-ма година той издаде 7 албума със авторски песни, но не ги чувам никъде да ги пускат - нито “Кръчмата на Спас”, нито “Сам на бара”, нито “Какви времена”, нито “Равносметка”, има такива прекрасни песни, но благодарение на интернет и на дисковете пак си ги слушаме…

- Кой е най-силния ти спомен с Георги Минчев?

- Спомням си, че той беше първият човек, който ми подаде ръка. На един митинг отидохме при него и му викам: “Бате Гошо, аз съм барабанистът на група “Старт”, но имам една песен - “Комунизмът си отива”. А той: “Я се качи и я изпей!”, и аз я изпях пред 200 000 човека и балонът се спука, направо експлодира - всички ме носиха на ръце тогава! После бате Гошо ме попита дали сме записвали наши песни с групата и след като разбра, че не сме, си свали шапката и каза по микрофона: “Сега, слизам при вас да събера пари тези момчета да издадат албум!” И наистина слезе и събра пари за нашия първи албум - беше уникален жест. Искам да споделя и това, че след като той отлетя на небето, сестра му ми се обади и каза: “Васко, ти трябва да вземеш неговата китара!” Получих я като наследство и съм обиколил с нея света, дори съм я водил два пъти на гроба на Джими Хендрикс и продължавам да дрънкам с нея насам-натам.

- Не се ли изкуши да останеш в чужбина и какво те накара да се завърнеш в България?

- Изкуших се, но не останах, а се върнах заради съпругата ми Елена и не съжалявам нито за миг. С нея създадохме прекрасно семейство, обичаме се, отгледахме прекрасни деца, пътуваме много и вече обиколихме половината свят, построихме си къща и до ден-днешен сме заедно. Освен заради нея, се върнах и заради куп други неща, защото осъзнавах, че мястото ми е тук, че някой трябва да се бори, а не всички да напуснат кораба и да скочат в runaway train (влакът беглец - б.а.). Освен това не обичам да бягам, а тогава се бягаше, докато сега се пътува и вярвах, че ще дойде време, когато и у нас да се пътува, а не да се бяга.

- Кога разбра, че точно Елена е жената на живота ти?

- Когато я видях за първи път разбрах, че жените са два вида - едните са хубави, а другите са хубави и умни и и разбрах, че аз ще си избера втория вид.

- Дъщеря ви Василена скоро се прибра в България със съпруга й Итън, който е американец. Защо избраха да живеят тук пред Америка?

-На първо място, заради семейство, явно там им е липсвало хубавото семейство, защото Итън е расъл без баща. Също и заради тази усмихната природа, за това, че слънцето свети по различен начин в България и тук можеш да вършиш свободно много повече неща. Много чужденци виждат нашия живот по различен начин и когато Итън дойде в България каза: “Прекрасно е, искам да живеем тук!” Василена много се зарадва на това, ние също, въпреки че аз се радвах и когато тя замина за Щатите, защото обичам Америка, обичам свободния свят - заради музиката, индустрията - колите, моторите…

- На Итън какво му харесва най-много тук и какво не?

- Най му харесва къщата и семейната атмосфера, която сме създали - къща с хубаво настроение. Харесва му и настроението на хората тук и че има много приятели. Много му харесва това, че всяка вечер се правят купони и общо взето живеем весело - от купон на купон. Харесва му страната, домашната ни ракия и много други неща, а не му харесват някои неща, като например това, че вижда едни мутри по улиците, едни мафиотски коли и едни черни мерцедеси с еднакви номера… Не му харесват и прическите на бръснатоглавците, както и чалгата, не му харесват и мафиотските управници, но то народът навсякъде е изтрещял, особено в Америка!

- Съпругата ти е учителка. Говорите ли си с нея за това, с какво са по-различни днешните деца и младежи, от предишните поколения?

- Според нея, но и според мен има една много хубава тенденция в днешните деца, защото това не са онези славитрифоновчета, които се създадоха с послания, като - “Шат на патката главата”, “Едно ферари”, “На теслата дръжката” и не знам какви дънки ще ти цепна… Сега вече са други деца, които не искат да са като техните родители и се докосват до една друга информация. В момента има и една тенденция, че вече има родители, които си пазят децата от чалгата и още от малки ги учат, че това е отвратително, че е анадолско нашествие и т.н. Вчера например бях в Търново - в училището “Емилиян Станев”, където втори “г” клас ми изнесоха лекция за рокендрола, точно в деня на рока! Разказаха ми за Бил Хейли, за Чък Бери, за Георги Минчев и накрая изпяха с мен няколко мои песни. Така че, има надежда...

- Какво друго ти дава оптимизъм за бъдещето?

- Няма как, след като вече сме със свободния свят, ние ще вървим напред и ще доживеем по-хубавото време, щом доживяхме българина да си слага колан и да спира на пешеходна пътека, ще доживеем и момента, в който няма да има и една кола, паркирана неправилно.

- Според теб попфолка, или актуалната рап и хип-хоп музика влияят по-отрицателно на младите?

- Хвани едното, удари другото! В момента чалгата е заменена с някакви други простотии, които не желая да слушам и за които не мога да коментирам, защото мога само да кажа, че са отвратителни, но знам, че и това ще мине, защото ние сме преживели какво ли не. Аз съм преживял Съветската естрада, преживял съм чалгата, ще преживея и това, просто нещата се забавят. Злите сили у нас по всякакъв начин се опитват да спонсорират и подпомагат неща, които спират нашето културно развитие, но няма как да го спрат, могат само да го забавят.

- Ти често пееш за емиграцията и дори имаш албум с името “Емигранти”. Защо това е болна тема за теб?

- Защото аз самият съм емигрант в собствената си държава и защото от дългото ми пътешествие по света и от още по-дългото ми емигрантстване у дома - разбрах, че весела емигрантска песен НЕМА! Разбрах също, че като мога да си емигрирам в къщи, за какво да бия този път?! Разбрах, че емигранта може и в собствената си държава да е емигрант, но да работи и да прави нещо и за света, понеже вече всички сме част от едно цяло, та емиграцията ми е в кръвта, освен това куфара ми е постоянно стегнат.

- С големия ни актьор Джоко Росич сте били приятели и съседи и дори имате обща песен. Как решихте да я направите?

- Когато по едно време групата ми се беше предала - около 2000-та година и срещам Джоко на пазарчето, където пиехме бира, а той ми вика: “Василе, не се прави на О'Нийл. (игра на думи, защото звучи като унил - б.а.). Ти си Васко Кръпката и никой не може да бъде като теб!” Само с това изречение той за години напред и завинаги ме вдигна на крака, накара ме да не се поддавам на никакви тъжни мисли. Тогава аз му отговорих: “Джоко, с този глас, който е само за блус, трябва да направим нещо заедно!” А той ми вика: “Мисли, ти си талант, мисли.” И аз мислих - 14-15 години мислих, докато един ден го видях отчаян и му казах: “Джоко, не се прави на О'Нийл, ти си Джоко Росич и никой не може да бъде като теб.” А той: “Васко, без нея - без Лили, не съм Джоко Росич.” Попитах го: “Да не си решил да мреш?!” Той: “Да, ще мра!” Казах му: “Ела тогава да направим песента!” Набързо довърших неговия речитатив, който мислех с години и е за емиграцията, защото това беше негова болна тема. Неговата дъщеря живее в Канада и той дълги години не можеше да й прости, но накрая й прости и се събраха, така да се каже на стари години. Затова измислих този речитатив на тема емиграция..

- Джоко Росич беше по-голям патриот от повечето българи…

- Да, така е. Той има много интересен случай, когато гостуваше в един нощен блок по телевизията и една женица му се обажда от Франция и вика: “Здравейте, аз съм ви почитателка, но не мога да ви гледам, защото живея във Франция”. И той я пита защо живее там, а тя: “В България е едно такова мръсно…” Той тогава й каза: “А, вие чакате ние да почистим и тогава да си дойдете наготово!” Джоко си беше такъв. Той някога е тръгнал да бяга от режима на Тито и след това, разбира се жена го е спряла да остане тук. Той си има и българска кръв, понеже майка му е българка и наистина обичаше България страшно много, имаше къща в Балкана, пиеше домашна ракия и мразеше душманите и злите сили. Беше един исполин на човечността и мъжеството. Постоянно си говорехме на по бира за история, понякога дори спорехме за бивша Югославия. За мен той винаги е бил един суров мъжкар, нещо като индианец, нещо като див петел, като един истински прабългарин, както съм си ги представял.

- Ти си съдействал за набирането на средства за няколко църкви. Как ти хрумна идеята за песента “Забравения манастир”?

- Песента се случи, след като посетих няколко места в България, като скалните манастири на Камен бряг, над Златни пясъци, в Басарбово и един стар манастир до Къпиновския във Велико Търново. Веднъж, преди 15 години, скитайки с моя бус и попаднах на двама монаси - със скъсани раса, бедни, бяха ги обрали и изобщо след тази случка и докосването ми до всички тези места и песента се сглоби. Аз сглобявам песните, нали съм автомонтьор и така ги сглобявам - парче по парче. В тази песен се пее за забравените стойности, за застроеното Черноморие, защото е важно е да не си забравяме стойностите.

- Любимата ти мисъл?

- Любимите ми думи са - Wild and free - Див и свободен!

Нашият гост

Васко Кръпката нашумя в зората на демокрацията, а “Комунизмът си отива” и “Нека бъде светлина” се превръщат в химни на новото време. Васко е един от първите блусари в България и освен на барабани, с които започва, свири още на китара и хармоника. Певецът не е завършил музикално училище, а техникум по автотранспорт, но сам пише и композира песните на “Подуене Блус Бенд”. Групата е изнасяла стотици концерти почти в цял свят, а през 2018-та година пет от текстовете на Васко Кръпката влизат в Библиотеката на Конгреса на САЩ. Две от песните му - “100 години рокендрол” и “Нека бъде светлина” влизат и в родните учебници по музика.

Коментари

Задължително поле