Изграждат се много на брой, но слаби партии

Властовата безизходица през последните пет години, както и събитията в Народното Събрание на 3 юли 2024година, за пореден път показа, че за век и половина свободен живот, българската нация не разреши един фундаментален проблем за държавата си: да създаде солидна многопартийна система, която да управлява ефективно! Защо е така? Цялостен отговор на тази дилема все още не е даден! Въпреки, че в България се изграждат много, но слаби, а не малко на брой, но силни политически партии? Тази картина е налице през всички периоди от развитието на страната след Освобождението. Първият отрязък от време, който позволява да се правят изводи, е времето между 1878 и 1919 година. В българската икономика тогава доминира аграрният сектор. Селяните са основната маса в структурата на нацията. Промишлеността се създава бавно, поради което наемният пролетариат се формира трудно. Въпреки че доминира селската социална среда, през 90-те години в България се оформя първата многопартийна система. В нея влизат 10 партии. Те заимстват консервативните, либералните и социални идеологии на новото време. При избори обаче, всяка една от тях се съревновава да спечели гласовете на сроден електорат – селското население. Това обстоятелство се отразява на партиите в много направления. Първо, Консервативната пария се разпада рано, тъй като нейната идеология не се връзва с интересите на селяните. В стремежа си да станат по „привлекателни“ за своите еднотипни избиратели, либералите мимикрират, като се изявяват в рамките на „Либерална“, „Народнолиберална“, „Младолиберална“ и „Прогресивно либерална“ партии. Без сериозна идейна разликата между тях. Социалдемократите на свой ред се прегрупират в партии на „тесните“ и „широките“ социалисти.

Въпреки проявения стремеж да се даде някаква „адекватност“ на народните очаквания – резултатът е негативен. Всички ранни български партии се очертават като малобройни и слаби политически формирования. Липсата на класическата социална среда – /дясно – ляво – център/, в слабо развитото тогава, пет милионно българско общество, е основната причина многопартийната система да не отразява по класически начин интересите на основните общности от хора в развитите индустриални държави. Затова в България са налице не малко, но силни, а много, но слаби партии. По време на изборите те печелят между 15 и 25 места в парламента. В резултат дори две, в коалиция не могат да формират парламентарно мнозинство, за да управляват държавата пълен мандат. Цар Фердинанд прави първия опит да преодолее слабостта на многопартийната система. Той започва да подкрепя към властта партии, чиито лидери се готови на сговор с двореца. На практика обаче този процес обезсилва допълнително партиите. Защото монархът започва да диктува на лидерите им поведение, което донася двете непоправими национални катастрофи на България. Това е първият фатален резултат от наличието и функционирането на многото, но слаби, а не малко – но силни партии до края на войните.

Вторият период в историята на българската многопартийна система съвпада с втората четвърт на ХХ век. Социалната картина в България тогава не се променя съществено. Липсата на класическата социална база в страната, характерна за развитото индустриално общество, отново не позволява отделните партии да изразяват реални интереси на големи социални общности. В резултат пак съществуват много, но слаби партии. Нов момент там е появата за пръв път и на „политическите грехове“ на политическите лидери. Ако се изключат водачите на БЗНС, тесните, широките социалисти и радикалите, останалите носят някаква отговорност за националните катастрофи. Затова след войните либералите за пръв се обединяват в една „Националлиберална“ партия. „Народната“ и „Прогресивната“ се сливат в „Народнопрогресивна“. Въпреки това многопартийната система продължава да страда от политическа неадекватност спрямо социалните реалности. Единствено БЗНС се възползва от преобладаващата селска социална среда и се утвърждава като партия с реална, собствена база, което я налага като лидер на следвоенната партийна система.

Фактът, че БЗНС единствена разполага с подкрепата на подавляващото мнозинство от нацията, позволи на земеделците да спечелят изборите през 1920 година и да формират самостоятелно правителство. Александър Стамболийски пристъпва към реализацията на радикални реформи, без да засяга устоите на частната собственост. Политиката му обаче противоречи на интересите на спекулативния капитал, натрупан по време на войните. Поради това неговите представители формират нова политическа организация – „Народен сговор“. Нито сговористите, нито предвоенните партии обаче са в състояние да прекратят опитите за реформи на първата, наистина мощна българска партия, опряна на собствен електорат. Тогава военните, които след разоръжаването на България се изхвърлени на улицата без работа, решават за втори път да преодолеят - вече със сила, слабостта на многопартийната система. „Военната лига“, в съюз с „Народния сговор“ извършват военен преврат на 9 юни 1923 година. Стамболийски е убит, а единствената силна българска партия със собствена социална база – БЗНС, е разгромена и обявена извън закона. В България за пръв път е наложена дясна, авторитарна диктатура. С нейна помощ слабите партии взривяват възможността да съществува и се изявява и една силна партия, които изразява интересите на реална социална среда при българските условия. Тези силови промени обаче, също не подобряват перспективата пред партийната система. Дори тогава, когато старите партии – Демократическата, едното крило на БЗНС, Радикалната и БРСДП се възползват от икономическата криза в началото на 30-те години и спечелват властта по изборен път. Вместо да наложат трайно и ефективно демократичното, коалиционно управление, слабите партии - без солидна собствена социална база, продължават да враждуват по между си. Всяка се бори за надмощие над останалите. Резултат е известен: военните и звенарите извършват отново военен преврат на 19 май 1934 г. , за да ликвидират напълно легалните политически партии в България. Всички те са разтурени и забранени. Така слабостта на многопартийната система се превръща в най-важната причина и за краха на представителната демокрация в България около средата на ХХ в.

Сред най-важните грешки на социалистическата система, между 1944 и 1989 година, беше фактът, че близо половин век политиката в България се разработва и реализира само от управляващата комунистическа партия. В резултат 3-4 нови български поколения постепенно „закърняха политически“. До 10 ноември 1989 година обикновеният, интелигентен човек в нашата страна, нямаше възможност да предложи различна идея като алтернатива за разрешаване на определен обществен проблем. Това е основната причина, поради която, когато от 60-те години в Чехословакия и Полша се активизираха реформаторските движение, в България да не възникне организирана опозиция, до промяната във властта, извършена от самата БКП, на 10 ноември 1989 година.

Лишени повече от половин век от възможността да мислят и действат творчески в държавното управление, поколенията които се заловиха с политика след промяната в края на ХХ век, най-напред показаха своята безпомощност да създадат една качествено нова партийна система, която да предложи модерни демократични идеи за развитие на България. А това беше жизнено необходимо, защото състоянието на държавата се различаваше вече съществено в сравнение с нейното равнище преди Втората световна война. Неспособността на младите да създават нови, модерни политически партии, позволи близо едно десетилетие усилията на нацията да се насочват към възраждането на старите партии, от престарели бивши политици, с техните овехтели идеологии. Въпреки че те бяха елиминирани от политическата сцена още през 30-те години, именно заради тяхното политическо безплодие. На арената отново излязоха стари лидери на БЗНС, Демократическата партия, БРСДП, Радикалната партия и др. Носители на прекалено скромно историческо наследство, тези формации не успяха да се превърнат в самостоятелен лидер на новото, демократизиращо се – но вече и индустриализирано общество в България, като партии със солидна, собствена социална база. Затова се формира една огромна коалиция, наречена СДС. Тя ги приюти в своите редове, за да ги предпази от поредния им крах. Заради тяхното конфликтно политическо мислене и неспособност да предложат нова – модерна алтернатива за бъдещето на значимите социални общности в България. Така третото формиране на най-новата многопартийна система в държавата тръгна с погрешна логика. Вместо новите партии да тръгват “отдолу нагоре“, като млади хора осмислят и изразят в своите програми интересите на важните социални слоеве в структурата на нацията, те се формираха по точно обратния път - „отгоре надолу“. Стари лидери основаваха партии, а те разгръщаха политическа дейност без да разполагат със собствена социална опора. И резултатите не закъсняха: поради неефективно управление в България се развихри безпрецедентния грабеж на национално богатство от хора приближени до властта. Старите политици не показаха способност да управляват като власт на модерната демокрация. В резултат, след една година начело на държавата, СДС падна от сцената. Направеният втори опит за държавническа дейност в края на 90-те години също не предложи нова, модерна политика и СДС се разпадна окончателно.

Така в началото на новото столетие българската нация се изправи за четвърти път пред необходимостта да изгражда отново многопартийна система. За модерно управление на държава, вече член на НАТО и ЕС! Но и този път не биде! Липсата на богати демократични политически традиции и ефективен държавнически опит от миналото, позволи хаосът в държавата да стане неудържим. Затова една четвърт от нацията просто напусна родината си. При тези условия се появи нов тип политическо строителство – лидерското. На сцената излезе бившият цар – Симеон II и формира НДСВ. То успя да управлява обаче самостоятелно само един мандат. Тъй като управлението на НДСВ все пак внесе някакво успокоение сред обществото, идеята, че лидерската партия има бъдеще се затвърди трайно, сред тези които се занимаваха с политика. Резултатите са известни. След като царят се оттегли от активната политика, на политическата сцена се утвърдиха следващите две „лидерски партии“ – ДПС и ГЕРБ. Те се наложиха като сравнително най-трайните формирования, в непрестанно разрастващата се партийна система, чиито състав доближи 300 броя!? И тази партийно строителна стратегия обаче се оказа неефективна. Доказаха го изборите през 2024 година. ДПС и ГЕРБ получиха едва между 5 и 8 %, подкрепа от страна на нацията. Поради което и две в коалиция не могат да формират правителство.

Изходът е един: многопартийната система в България трябва да се преизгради за пети, пореден път. Онези, които искат да водят партии, трябва да проанализират социално икономическата структура на съвременното българско общество. И в зависимост от това дали ще защитават интересите на едрия бизнес, на дребната частна собственост, на хората в аграрния сектор или интелигенцията на България, да разработят своите конкретни програми. Това ще се случи реално само ако в ръководните тела се привлекат тесни специалисти от областта на политическата наука, правото и икономиката и се спечели подкрепата на национално отговорните медии. Разработили добре своите идеологии, новите партии, опрени вече реално върху солидна, собствена социална база, да разяснят целите си на своите избиратели. За да се развие тяхната демократична политическа култура. В резултат гражданите на свой ред да подкрепят само онези свои лидери, които наистина се изявяват като адекватни на времето ни политици. Тогава начело на партиите трайно ще застават само хората с държавническо мислене и действие. Всякакви други експерименти няма да извадят нацията и държавата от властовата безизходица, до която я доведе слабостта на българската многопартийна система през последния век и половина. Защото само ако партиите стъпят върху собствена, конкретна социална база, в България ще се създадат не много, но слаби, а малко, но силни партии! За което жадува нашият народ!