Труд
Автор:
Проф. Николай Овчаров
Жертвоприношенията на хора са били основополагащи в социалния живот на маите
Днес в Златоград (3 и 4 май) се провежда прочутият Празник на чевермето, организиран винаги в навечерието на християнския Гергьовден. От вечерта на коловете се въртят 120 агнета, а в китния родопски град са се стекли хиляди хора от цяла България и Гърция. За всички това е време на празнуване под звуците на десетките гайди и песента „Излел е Дельо хайдутин“. Малцина се досещат, че става дума за огромно жертвоприношение, с каквото някога били омилостивявани боговете. Разбира се, всички са чели за жертвите, правени от древните траки.
Нося „жертвата“ на Празника на чевермето в Златоград, където националната носия е задължителна.
Сега обаче ще заведа читателите на другия край на света - в Централна Америка. Хората добре си спомнят великия филм на Мел Гибсън „Апокалипто“, където по перфектен начин бяха показани жертвоприношенията на ацтеките. Днес ще разкажа за моите лични наблюдения върху този обичай при другия голям народ там – маите.
До средата на ХХ в. в науката е меродавно мнението, че маите били миролюбив народ на строители, астрономи и художници. Съществуването на ритуали за масови човешки жертвоприношения е отричано, като се е считало, че тези кървави ритуали били присъщи единствено на толтеки и ацтеки. Днес вече ясно, че жертвоприношенията на хора са били основополагащи в социалния живот на маите.
Темата първо е разработвана от американски учени, които се интересуват особено от използвания метод на принасяне в жертва чрез изтръгване на сърцето от гърдите. По-късно се включват изследователи от цял свят, като за реконструкция на обреда се използват данните от археологията, изобразителното изкуство, четирите оцелели по чудо кодекса на маите и особено от разчетените след 50-те години на ХХ в. многобройни надписи. На намерените в различни градове триумфални стели често могат да се видят изображения на царе, тъпчещи в краката си заловени врагове и принасящи ги в жертва. Ценни са и книгите от периода на испанската колонизация като „Попол-Вух“ на оцелелите до късно планински маи и особено съчинението на испанския епископ и мисионер Диего де Ланда.
Оказва се, че човешкото жертвоприношение в мирогледа на маите през класическия период (III-X в.) имало централно място по осите Космос-Земя и Небе-Подземен свят. Главно събитие в маянската космогония е установяването на поредния нов свят и порядък и принасянето в жертва се смятало за начин за преодоляване на съпътстващия хаос. Жертвоприношението не е просто опит за умилостивяване на боговете, но процес за обмяна на магическа енергия между божествата и хората.
Парадоксално, но ритуалните убийства на хора не целели унищожение на живота, а възраждането му в ново измерение. Затова при жертвоприношението от класическия период се ценяла личната жертва на човека, изпратен като посланик при боговете и обожествените предци. Обикновено ставало дума за високопоставени аристократи и дори царе, пленени по време на война.
Маите си представяли човешкото тяло като обединяваща целия Космос същност. В него се събират свещените сили на свръхестественото и на така тачените от тях митични предци. Душата на човека се намира в сърцето и кръвта, а чрез вложената в тях енергия може да достига до Горния свят. Смисълът на култа е именно в кръвта и човешкото сърце, защото там са силите, способни да продължат съществуването на живота и Космоса като цяло. В представите на маите при жертвоприношението те циркулират непрекъснато между света на хората и света на боговете, оказвайки въздействие на единия и другия. Жертвоприношенията са ритуални кръвопускания, чрез които се хранят и поддържат боговете. Те са задължителни, за да се установи връзката с тях. Човешките жертви са най-ценни и необходими в критични ситуации като начало или край на война, велики победи в битки, извършване на жизнено важни стопански дейности, календарни празници като края на хронологическите цикли или началото на Новата година.
В посткласическия период на маите (XI-XVI в.) настъпват дълбоки промени в природата и политическата роля на човешкото жертвоприношение. Докато в разцвета на цивилизацията им акцентът е върху индивидуалната жертва, след Х в. се набляга на броя на избитите хора, обикновено заловени при война. Ако преди жертвоприношението е начин за легитимация на конкретен владетел чрез собственоръчно принасяне в жертва на пленения противник, по-късно то става инструмент за узаконяване на самата власт.
След испанското завоевание на Америка древните митологични персонажи се сливат с култа към католическите светци. При маите човешкото жертвоприношение било свързвано със свещеното дърво сейба. Ето защо при християнизацията именно край него се принасят в жертва животни. Днешните маи особено уважават настъпването на Новата година, като привързват за сейбата жертвените бикове, предназначени за тържествата.
Темата за човешките жертвоприношения е представена много интересно в маянския град Чичен-Ица, който посетих през 2023 г. Човек изпитва истински ужас пред Цомпатли или „Храма на черепите“. Десетки метри от стените са покрити с релефи на човешки черепи, на воини, носещи за косите отрязани човешки глави, а също - крилати змейове и орли. Вече бях виждал нещо подобно в столицата на ацтеките Теночтитлан на територията на днешния Мексико сити. Там имало подобно светилище, за което се смята, че отгоре били набивани дървени колове с нанизаните глави на принесените в жертва хора. „Стените на черепите“ вдъхвали ужас както сред враговете, така сред собствените поданици.
„Стената на черепите“ в храма Цомпатли в Чичен-Ица, Мексико
Но в Чичен-Ица има още един паметник, свързан с жертвоприношенията. Големият стадион за игра с топка има игрално поле с дължина 135 и широчина 70 м. Каменните обръчи, през които трябвало да се е прокара каучуковата топка, са поставени на около 6 м височина. В релефите по стените на стадиона са изобразени два отбора от по седем човека един срещу друг. Играчите от Чичен-Ица обаче не са облечени в леки екипи като съвременните спортисти, а са обковани в тежки воински доспехи със шлемове на главите. А темата за човешкото жертвоприношение присъства дори в детайлите на изображенията с черепите, окачени върху дрехите на състезателите. Намиращият се от едната страна отбор е предвождан от човек, чиято глава е току-що отсечена, а от шията му блика фонтан от кръв. Водачът на другия отбор пък държи триумфално за скалпа главата на съперника.
Учените не са успели и до днес да разгадаят напълно тайната на любимата на индианците от Централна Америка игра. При ацтеките тя е наричана „тлачтли”, а маите я назовават „пок-та-пок”. Правилата ѝ не са ясни, но е сигурно, че е носела религиозен, а не развлекателен характер. Състезателите нямали право да използват ръце и крака, а само хълбоци, бедра и рамене. Сигурно е, че единият отбор получавал преднина, когато прокара каучуковата топка през един от двата каменни обръча от двете страни на игрището.
Релефите от Чичен-Ица показват, че състезанието с топка далеч не е било безопасно занимание. Вероятно капитанът на загубилия отбор е принасян в жертва на боговете, а главата му е била ритуално отсичана. В един записан в книгата „Попол-Вух“ мит се разказва за двама герои-близнаци, играли на топка срещу господаря на Подземния свят, залагайки собствения си живот. В друга легенда се говори за игра, в която топката била отрязана човешка глава. Както се видя, човешката глава имала огромно религиозно значение и това се доказва именно от изображенията на черепи в Цомпантли.
