Човекът се превръща в бог, ако не по природа, защото това е невъзможно, то по благодат

Благодатта на Светия дух е енергия

„Радвай се, отче Григорие, проповедниче на благодатта“.
(Акатист на св. Григорий Паламà)

Защо през втората неделя на Великия пост, веднага след първата – Тържество на Православието – се почита именно този светец, не чак толкова популярен в народната традиция колкото св. Николай (когато се яде риба), св. Георги (когато се яде агне) и св. Тодор (когато се язди кон)? Защо? Отговорът е колкото в изключителната личност на св. Григорий, толкова повече и в изумителното дело на неговия живот, довело до пълното тържество на исихазма през 14 век, 85 години преди падането на Константинопол – столица на империята, която през цялата човешка история се приближи най-много до идеята за проекция на Царството Божие на земята, но бе наказана за ужасяващите си грехове. Впрочем това наказание беше и милостив промисъл, защото, оставено без своя собствена държавност, без своя империя, Православието успя да съхрани мистичния си дух, да не се поддаде и да не се оскверни от светската съблазън. Именно мистичният дух на Православието изживява своята пълнота в исихазма и затова тържеството на исихазма през 14 век е съизмеримо с тържеството на Православието през 8-9 век. Затова и втората неделя на Великия пост е посветена на св. Григорий Паламà.

Той е роден през 1296 в Мала Азия в семейство от висшата аристокрация, поради което от рано развива богатата си духовност и получава възможно най-доброто образование. Под варварския натиск на току-що пръкналата се Османска империя, семейството бяга в Константинопол, където е приютено от императора – Андроник II Палеолог (1282-1328), – а бащата става сановник в двореца. Скоро обаче умира и с възпитанието на младия Григорий се заема самият император. През 1316 св. Григорий приема монашество на Атон. Там се подвизава в различни манастири, скитове и килии. Душата му се стреми към уединение и мълчание, а умът пребъдва в Иисусовата (умната) молитва – „Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене грешния!“. Бог обаче е промислил друго и бурните времена изваждат насила св. Григорий от уединението му, за да види светът и да се удиви от един свещенобезмълвник, принуден да говори. Ако не беше проговорил, щяхме да останем лишени от едно богословско съкровище. Скръбно е човек да си представи какви ли духовни богатства се крият в мълчанието на атонските монаси – богатства, които никога няма да стигнат до нас. Но очевидно такъв е Божият план.

През 30-те години на 14 век се задълбочават споровете с латинците, в които се включва и Варлаам Калабрийски (1290-1348), а по-късно и неговите съмишленици Григорий Акиндин и Никифор Григора. В гордостта и прелестта си да бъдат свръхправедни те стигат до агностицизъм и твърдят, че е невъзможно да се притежава каквото и да било познание за Бог. Но как човек ще гони целта и смисъла на живота си – обòжението, богоуподобяването, – ако е лишен от всякакво познание за Бог. Как ще научава Божията воля, как ще чува гласа на съвестта си? С Кого е говорил Моисей, с Кого се е познавал? Още от Дионисий Ареопагит Православието учи, че Бог в същността си е непознаваем, но някакво познание за него може да се добие чрез съзерцаването на енергиите, които той излива в творението, в нашия свят. Благодатта на Светия Дух е такава енергия. Такава енергия е и Таворската светлина, в която Иисус Христос се облече в деня на Своето Преображение, светлината, която слиза в Йерусалим на Велика събота и идва при нас на Великден като Благодатен огън. Тази светлина виждат след дълги подвизи монасите-исихасти, за тази светлина Варлаам Калабрийски сквернослови, че е тварна, а не нетварна, тоест че е едно от творенията на Бог, а не част от същността му, затова я и виждаме – защото е творение, ако беше същност, нямаше да я виждаме, което доказва според Варлаам, че Бог е непознаваем.

Именно това еретическо твърдение разгромява св. Григорий Паламà, защитавайки свещената исихия. На гръцки исихия (ἡσυχία) означава тишина, покой, уединение, безмълвие. Това е състоянието, в което монасите (пък и не само те) извървяват своя път към виждането на божествените енергии. Пътят минава през три етапа: 1) праксис (πρᾶξις) – подвижникът чрез аскеза се откъсва от материалния свят, отсича всичко плътско и земно от себе си; 2) теорѝя (θεωρία) – съзерцание (на латински – „спекула“ от specere, гледам) – това е етапът на съзерцание, когато човекът укротява мислите си и най-вече образното си мислене; молитвата трябва да е безвидна, умът да работи минимално и то с понятия, а не с образи, за да се отвори душата и надсетивното възприятие; съзерцанието се съпровожда от непрекъснатото пребъдване в умната молитва „Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене грешния“. В някои случаи повторението на тази молитва е свързано с особено положение на тялото и с определен вид дишане – несъществени външни белези, станали причина за изопачено разбиране на исихазма от страна на неправославни хора; 3) екстазис (ἔκστασις) – буквално „заставане извън, отвъд“ –  състояние, при което душата се намира в „мрака на пълното незнание, който е отвъд (свръх) всяко познание“ и това го прави познание от качествено нов вид. В мрака на това качествено ново познание се явява нетварната божествена енергия – Таворската светлина – и човек познавателно се доближава до Бог. Едва тогава човек може да си позволи да говори за Бог, да го нарича, да „богословства“. Едва тогава идва богословието, притежаването на слово за Бог. Другото е просто теология – светска наука като всички останали. Макар че „богословие“ е буквален превод на „теология“, в съвременния свят това са две коренно различни неща – едното е продукт на рационално изследване, а другото е мистичен опит. Исихазмът (умното делание) е, ако не единствената, то със сигурност най-ефикасната практика за възхождане на човека към Бог още тук, в този свят, по пътя към своето окончателно и пълно обòжение, за което е призван и към което води цялата тази опъната до скъсване струна, която наричаме „история“ – от ябълката на Ева до Осмия ден на Страшния съд, когато ще видим „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1) и ще бъдем пресътворени в съответствие с първоначалния си замисъл. Това е исихазмът, това е Православието. И ние, православните българи, сме повече или по-малко исихасти, защото сме духовни чеда на нашия отец и пастир – исихаста св. патр. Евтимий Търновски.

Това е исихазмът, свещенобезмълвието, заради което, за да го защити от неговите по детински арогантни критици, св. Григорий Паламà напуска тишината на Света гора. През 1351 Влахернският събор окончателно отхвърля варлаамитството като ерес и отлъчва посмъртно от Църквата Варлаам Калабрийски и Григорий Акиндин, а Съборът през 1368 е ознаменуван с Тържеството на исихазма. На практика (а и на теория) това е ново тържество на Православието и затова неделята на св. Григорий Паламà е втора неделя на Великия пост.
Възгледите на св. Григорий са систематизирани в неговия главен богословски труд  – трактата „Триади в защита на свещенобезмълстващите“ (1338-1340). Тъй както внушителният свод на св. Тома Аквински – „Сума на теологията“ – в днешно време е идеологическият фундамент на римокатолицизма, така „Триадите“ на св. Григорий са идеологическият фундамент на Православието. Двата труда са коренно различни и отразяват два различни пътя на човека към Бог – единият е пътят на разума, изследването и узнаването, а другият – на свръхсетивния дух, на „незнанието, което откриваме отвъд границите на разума” (Дионисий Ареопагит). Томизмът лежи повече на земята, докато паламизмът е в небесата. Православието е преди всичко паламизъм и затова св. Григорий е толкова важен за нас. Целта на християнския живот, а и смисълът на човешкия живот изобщо, е теосисът – обòжението, при което творението се уподобява на своя Творец, става не само образ, но и подобие, човекът се превръща в бог, ако не по природа, защото това е невъзможно, то по благодат в симфония и синергѝя със Светия Дух. Исихазмът е технологията за постигане на тази цел.

Монашеската аскеза е възможна и в света, и в семейството, стига да не е външно маркиране, а автентично духовно движение. Исихазмът е порив да мислим за духовното като за по-важно от материалното и за вечното като за по-истинско от мимолетното. Да бъдем исихасти, без да го тикаме арогантно в очите на другите!
Следващата неделя – третата на Великия пост – е Кръстопоклонна. Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй нас грешните!