Колко още българи от Северна Македония трябва да пострадат, за да стане ясно, че така не може да продължава?

На външния министър на съседна Северна Македония Буяр Османи България му стана като махала. Мине не мине време, и ето го у нас. Стана му навик, както се казва, което не е толкова лошо, особено когато иде реч за посещения, от които полза имат двустранните ни отношения. Поводът този път обаче е съвсем различен - да посети заедно с българския си колега Николай Милков момчето от Охрид, пребито преди няколко дни. Хубав жест, въпреки множеството въпроси, на които той се опита да отговори, но с повечето и по-острите от които тепърва ще трябва да се сблъска.

Да, Османи бе първият политик и член на правителството на Република Северна Македония, който реагира на тежкия инцидент край езерото в Охрид, при който пострада Християн Пендиков. Или по-скоро първият, който научи за това, при това по неприятния и некомфортен начин за един дипломат. Нямаше как да е другояче, след като в късните вечерни часове в петък евродепутатът Андрей Ковачев пръв на своята стена в социалните мрежи информира за случая. Нещо повече, Ковачев съобщи, че вече е звънял на Буяр Османи, за да го информира за инцидента. Стана ясно, че евродепутатът се е обадил и на еврокомисаря по разширяването Оливер Вархей, за да алармира за поредната проява на агресия и насилие над българин от Северна Македония. И машината се завъртя, местните власти в Охрид решиха да демонстрират, че искат да си свършат работата, а случаят изведнъж придоби значението на първостепенен елемент в междудържавните отношения на България със Северна Македония. Раззвъняха се министри от София към Скопие, медиите се разтичаха, правителственият „Фалкон“ полетя към пистата край Охрид, за да качи на борда си Християн и да го докара по спешност във Военно-медицинска академия в столицата ни.

После изведнъж си спомних предишния случай, когато въпросните два самолета от българската авиация в същия режим на спешност кацнаха в Охрид и после в Скопие. Датата беше 5 септември 2009 г., събота, преди обяд петнадесет български граждани бяха намерили смъртта си във водите на езерото в резултат на инцидент с корабчето „Илинден“. „Фалконът“ докара президента Георги Първанов, както и журналистически екипи от българските медии, толкова, колкото бе могъл да събере. Домакинът на Първанов, току-що избраният президент на Република Македония Георге Иванов, блед като тебешир, не можеше и дума да обели пред госта и пред местните и български журналисти. Толкова бе уплашен! Ден или два след това „Спартан“-ът кацна в Скопие, за да отнесе у дома труповете на жертвите, които преди това бяха минали огледа в залите на скопската Съдебна медицина.

Вярвате или не, първото, което ми хрумна когато научих за настоящия случай, бе да се попитам какво ли ще измислят местните медии, за да окалят пострадалото момче. Или поне да омаловажат мотива за инцидента - някакви лични взаимоотношения, натрупана взаимна неприязън на битова основа, каквито в град като Охрид, където всички се познават, не са невъзможни.  И когато стана ясно, че Пендиков е секретар на Сдружението „Цар Борис III“ и че се е  декларирал публично като българин, че биячите вербално са го обиждали именно като такъв, опасността случаят да придобие други „димензии“, както обичат да казват оттатък границата, стана реална. Както и се случи, впрочем.

Местната полиция услужливо пусна съобщение, че Пендиков имал проблеми с разпространението на дрога, което бе подхванато от всички медии - охридски и скопски. Вярно или невярно, никой не си направи труда да провери. Пък и защо да го прави, когато тази вест създаде удобството да се поставят въпроси от типа - какви са тези политици в България, които изпращат специален самолет за един дилър на наркотици, това ли е европейското поведение на София и така нататък.

Само че някой да не си мисли, че и това не е част от веригата на многобройните казуси с хора с българско самосъзнание в днешна Северна Македония, при която самият факт на изява на българска идентичност вече е мотив на полицейските и други служби да се задействат. Има си неписано правило - ако някой от местните българи надигне повече глава, бройте дните и само след месец-два ще го видите с полицейско обвинение за нещо си. Дори и на съд ги пращат, и в затвора лежат. Доста от тези хора, които пострадаха от местното „върховенство на закона“, днес живеят в София и би било много лесно да се попитат. Да не говорим за тънките софистицирани методи на насилие, на които хората от по-старото поколение българи край Вардар бяха жертви и от които страдаха тежко както самите те лично и професионално, на и семействата им „до девето коляно“, както се казва и там, и у нас. Какви само истории съм чувал, не е за вярване.

Така че никак не е случайно, че Буяр Османи се накани и бързо дойде в София, за да отиде във ВМА и заедно с Николай Милков да посетят Християн Пендиков. Това им е работата на шефовете на дипломациите - да гасят пожари, които някой друг е подпалил. Чух по една от нашите телевизии призив да дойдел вътрешният министър, за да даде обяснение как върви разследването срещу хората на юмручното право. Не му е работа на Оливер Спасовски да пристига в София, мисията му е друга. Пък и Буяр Османи минава за човек, който по най-различни причини умее да омекотява позицията на своите колеги от правителството в Скопие по начин, по който българските домакини да я преглътнат. А и да поставя акценти, които, извлечени от личния му опит на живеещ в мултиетническа среда гражданин на Северна Македония, да предлага като алтернатива. Чух го да казва: преди двадесет години имаше, сега вече няма. Става дума за случаи на проявена агресия на етническа нетолерантност. Вероятно е имал предвид срещу представители на албанската общност в Северна Македония, част от която е и самият той. Вече няма. Е, браво! Но срещу други общности има, за съжаление.

Друг е въпросът, че във всички изявления на политическите фигури от Скопие по инцидента с Пендиков едва ли не като оправдание за биячите звучеше обвинението, че български „маргинали“, както премиерът Ковачевски ги определи, насред Скопие обиждали със своите изявления националното чувство на македонския народ. И че те вече нямало да имат право да прекрачват границите на Северна Македония. Знаете за кого става въпрос. Пък аз се питам щом тези хора са „маргинали“, защо техните изявления се вкарват на такова ниво и по такъв начин в двустранните ни отношения? Във всичките си изявления в София Османи повтори тази нововъзникнала мантра, сякаш искаше и този, който не е чул казаното в Скопие, да го чуе изречено на български терен. И аз лично имам резерви към поведението на въпросните лидери на патриотични организации у нас, но пък да превръщаш това в основание за реципрочност в политиката си към България, ми се струва някак си преднамерено и изкуствено.

Освен ако всичко това не е част от опита на политиците от Скопие да изиграят едно представление на загриженост и бърза реакция против проявите на ксенофобия и нетолерантност само защото в момента страната им е под близкото наблюдение на Брюксел.

Дано да не е така и загрижеността им към съдбата на Християн Пендиков да е искрена.