Половината българи не харесват демокрацията

Втори бронз за Бонева

Съдят мъж за четири средни телесни повреди, причинени с пиратки

За да отслабнете след 50-годишна възраст, намалете порциите Здравословните храни не винаги водят до загуба на килограми

Община Търговище с награда за социална отговорност

Вход свободен в бургаския авиомузей

Самолет на израелските авиолинии кацна аварийно на Летище София

Шефът на строителния контрол в Столична община подаде оставка

ЦИК: Увеличаването на секциите с машинно гласуване вероятно ще доведе до повече грешки в протоколите и може да повлияе на резултата

56-годишен мъж е открит мъртъв в дома си в Пловдив, има следи от насилие

Увеличиха с 1 година наказанието на шофьора, прегазил балетист

МОК извади бокса от програмата на Олимпиадата Международният олимпийски комитет отне лиценза на АИБА

Охранител открадна близо 5 млн. евро от банка в Турция

Премиерът Борисов: Гоце Делчев е български герой, жертвал се за свободата на Македония

Брадли и Ирина в битка за попечителство

Георги Марков: Защо хората крадат от „своята” държава? Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!

В мрачната хроника на историята

Отрови морят знаменити люде

Захари Стоянов умира внезапно на 2 септември 1889 г.

Отровата е предпочитано средство за премахване на оня, който пречи. Не оставя следи като куршума, ножа и примката. От древността насам гибелни отвари морят знаменити люде.

Тракийските жреци са сред най-изкусните отровители. С основаването на Българската държава техните умения се кръстосват с тези на прабългарските шамани и славянските магьосници. Изгражда се корпус от смъртоносни рецепти, грижливо дописван от византийски специалисти.

За да се обезопаси височайшата трапеза, през Средновековието е въведена службата Чашник. Храбрец отпива от чашата и хапва от блюдото. Ако не падне в убийствени гърчове, знатните започват гощавката. Който се лишава от Чашник, рискува живота си.

През Възраждането жертва на отровителство са Константин и Димитър Миладинови. Народните будители са задушени с мангал, който уж трябвало да стопли измръзналите им тела. През януари 1862 г. въглищата са поставени така, че да останат неизгорели и отделената газ да свърши своето. Място на трагедията е цариградски зандан, душегубците са фанариоти.

Ето я и свободна България. Захари Стоянов умира внезапно на 2 септември 1889 г. Последното му обиталище е хотел в парижкия Латински квартал. Освен версията за перитонит от преяждане с пастърма циркулират още няколко съмнителни диагнози. Има и хипотеза за бира с надробени стъкла. Най-вероятно обаче е отровен. “Като публицист и политически деец З. Стоянов е имал много врагове”, отбелязва един тогавашен вестник.

Цар Борис III също минава мистериозно в отвъдното. Инфаркт или отрова е дилемата? Някои твърдят, че е погубен от германците, защото искал да направи завой във външната политика. Други сочат съюзниците за умъртвители. Според анонимен източник веднъж ген. Слави Чакъров се изтървал: “Чърчил се срещна със Сталин и се уговориха, че пречи много на Русия – да го ликвидират. Дадено му е парче торта с отрова.”

Традиционно отровата е поставяна в питието или храната. Не е така с Георги Марков, авторът на “Задочни репортажи за България”. Те му подписват смъртната присъда. Свободомислещият е прострелян с пушка-чадър. Българският чадър, както влиза в историята. Сачма с рицин прекъсва нишката на живота му.

Покушението е в Лондон на 7 септември 1978 г. Рожденият ден на Тодор Живков!

Присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас

Първият и най-прекият отговор на въпроса “Защо хората крадат от своята държава” е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.

Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

Нека най-напред се спра на отговорите, дадени досега от отговорни български институти. В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на “неизживени буржоазни навици”, “порочни остатъци от психологията на миналото”, “влияние на враговете отвън” и т. н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствал на много лекции, беседи и срещи, на които непрестанно ни се набиваше в главата, че човешките недостатъци били част от “разврата на миналото”.

Хората, които твърдяха това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственрст, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост. Обикновените кражби също не бяха често явление и, което е най-отличително, биваха извършвани от, така да се каже, традиционния вид крадци.

Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Всеки сериозен български журналист, който иска да потърси истинския отговор на въпроса, би могъл да прегледа всички съдебни папки и милиционерски досиета на осъдените граждани. Тогава ще го порази друг факт – че наистина голямото мнозинство от тези хора са дали значителен материален принос на държавата, в много случаи надвишаващ хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново – за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко странно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

В един неотдавнашен разговор за престъпността в България главният прокурор на републиката, след като изреди вече стереотипните обвинения срещу миналото, подхвърли, макар и вяло, за някои аспекти на съвременността, които според него благоприятствали престъпността. Той говори специално за “нашите” другари и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, но беше напълно ясно, че той има добра представа ако не за отговора на големия въпрос, то поне за посоката, в която трябва да се търси.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са “свили” нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия – че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал: “И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!”

Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.

Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест. “Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото” – беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше “черни” курсове.

За дълго време в България заплащането на инженерно-техническия състав по заводи и фабрики беше толкова мизерно (съгласно Кодекса на труда то не биваше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата), че за да се препитават, мнозина инженери трябваше да прибягват до трикове. Те внедряваха всяко ново производство с първоначално много примитивна технология, далеч под модерните стандарти. Това им даваше възможност да правят в течение на следващите години “рационализации”, чрез които технологическият метод бавно се подобряваше и те получаваха съответните рационализаторски възнаграждения.

Но тъй като инженерите и техниците сами не можеха да бъдат рационализатори, което се смяташе за част от служебните им задължения и не се заплащаше, бяха измислени т. нар. рационализаторски колективи, в които се включваше за параван един работник. Погледнато в дълбочина, това псевдорационализиране на един умишлено предварително влошен технологичен метод представляваше най-рафинирана и неоткриваема кражба от държавата.

Нормировчиците съветваха хората никога да не преизпълняват нормата с голям процент, който веднага би показал, че тя е фиктивна и би могла да бъде завишена със скок. С времето нормата ставаше реална, но хората вече бяха изтръгнали по някой лев от нея. Това бяха ощетявания на държавата, каквито никаква стопанска или криминална милиция не можеше да хване. И според мен в по-късните години този начин на непряко присвояване на обществени средства стана главният, може би защото беше и най-безопасният.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата.

“Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!” – тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия “удря” паланцата (стар ръчен кантар, б. р.), било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса “Защо хората крадат от своята държава?” става пределно ясен. Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол, който след една щателна проверка в известно предприятие каза:

“Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.”

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Кофти материал! Русофили, измамници, агенти, претсъпници, лакеи, платени тролове и верни слуги на Путин, фашисти и нацисти (т.нар. „комунисти“), тарикати и дървени философи (99%), хора без морал, ценности, принципи и задръжки, хора с много емоции и малко разум. Има ги навсякъде, но в България са огромно мнозинство.

  2. Само да попитам какво е авторството на Росен Тахов? Пред Георги Марков се прекланям.

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.