Георги Раковски - гордост народна за всекий българин

„Раковски в Балкана“ - художник Андреа Сако.

Датата 14 април трябва да бъде отбелязвана като Ден на Раковски, както паметните дати, свързани с Васил Левски и Христо Ботев

Поемата му „Горски пътник“ (1857 г.) се чете като манифест на жадуваната свобода

На 12-13 април Военна академия „Г. С. Раковски“ ще бъде домакин на националната научна конференция с международно участие „Георги Стойков Раковски - 200 години безсмъртие“, посветена на емблематичната годишнина от рождението на основоположника на българската национална революция. Заявилите участие над тридесет учени ще осветлят „невъзможната“, по образното определение на Вазов, личност на големия политически водач и интелектуалец, ролята му за българското освободително движение, държавност, военна мисъл, борба за църковна независимост, модерно образование и наука, дипломация, журналистика, исторически и етнографски проучвания, поезия, публицистика и какво ли още не...

Вестник „Труд“ и други медии съобщиха, че на 11 януари бе учреден Инициативен комитет за отбелязването на бележитата годишнина. Водеща е Военна академия с ректор генерал-майор Груди Ангелов, а инициативата е подкрепена от Асоциация „Г. С. Раковски“ с председател проф. Кирил Топалов, на фондация „Васил Левски“ и други родолюбиви организации, на общините Котел, Раковски, София, Пловдив, Велико Търново, Сливен, Панагюрище и Карлово, под патронажа на министерствата на отбраната и културата. Широк кръг прояви ще бъдат организирани в София, в посочените градове и в цялата страна, а настоящата 2021-а е обявена за Година на Раковски.

Инициативният комитет се обедини около предложението на проф. Топалов 14 април да бъде честван като Ден на Раковски, подобно на паметните дати, свързани с Васил Левски и Христо Ботев. Затова и авторитетната научна конференция ще се проведе в навечерието на 14 април, приеман за рожден на Раковски. Честването ще продължи в Котел, родния град на нашия национален герой, където се намира и неговият мавзолей.

В няколко статии разказахме за Раковски като будител на нацията и революционен водач („Труд“ от 30 октомври 2020 г., 15 и 22 януари 2021 г.). Нека хвърлим поглед към оценката на неговите съвременници. Раковски прави силно впечатление още като ученик в гръцката „Велика народна школа“ в Цариград през 1837-1840 г. Със своите интелектуални заложби и независим характер момчето от патриархалния балкански градец се откроява като неформален „лидер“... Опълчвайки се на гръцката „мегали идея“, респектира съучениците си, а дори и преподавателите. Ако перифразираме Вазовото „... манастирът тесен за мойта душа е...“, казано за Левски, две десетилетия по-рано стените на „Великата школа“ са тесни за огнената натура на Сава Попович - името, с което младият котленец е известен в Цариград. Синът на чорбаджи Стойко се хвърля в църковно-народната борба в нейния епицентър - космополитната столица на Османската империя, в която живеят десетки хиляди българи от Мизия, Тракия и Македония. Изпитва силно влияние от Неофит Бозвели (1785-1848), също котленец (обстоятелство с особена тежест в онази епоха) и е в първата редица на борбата срещу омразното фанариотско подтисничество, заедно със Стоян Михайловски (бъдещият Иларион Макариополски), Гаврил Кръстевич и други представители на младата интелигенция. Десетилетия по-късно Раковски продължава да има верни привърженици в Цариград, независимо от невъзможността да посещава османската столица.

Днес рядко си спомняме за Браилските бунтове, по-конкретно за ролята на Раковски като главен организатор на втория от тях през зимата на 1841-1842 г. Ако съдим по писаното от Добри Войников, за браилските българи и през 1867 г., добилият вече известност Раковски продължава да бъде и „Македонски“ - по името Георги Македон, с което пребивава четвърт век по-рано в големия дунавски град, населен с хиляди българи. През 40-50-те години на XIX век Раковски набира все повече популярност.

Поемата „Горски пътник“ (1857 г.), независимо от нейните литературни слабости, се чете жадно като манифест на жадуваната пет века свобода. Феноменално е нейното въздействие не само върху раждащата се интелигенция, но върху суровите, вече „политически“ хайдути. При сравнително краткия си престой в Одеса през 1858 г., Раковски оказва силно влияние върху българските младежи, учещи в големия черноморски град. От спомените на Васил Друмев научваме „... какво обаяние е имал Раковски над българите (...), които той увлича със своя патриотизъм и смелото си и критично отношение...“ към обществените недъзи. Още по-сериозна известност му носят издаваните от него вестници, особено „Дунавски лебед“, излизал от есента на 1860 до края на 1861 г., да не говорим за Първата българска легия. Влиянието на „Дунавски лебед“ и вестите за Легията облъчват най-будните българи по градове и села, както и емиграцията в Цариград, Одеса, Букурещ, Виена... Калоферецът Стоян Буйнов в писмо от пролетта на 1861 г. пише: „Макар че съдбата Ви е отдалечила далеч от нас, но народът нивга не Ви забравя! Всеки българин, живеящ в Цариград, с въздишка дума всеки ден: „Ах, Раковски, де си?! Де си!“ Тогава на около четиридесет години, за българската интелигенция той е „дядо Раковски“ - „титлата“, давана, и то по-късно, само на национални „старейшини“ от ранга на Петко Р. Славейков и Иван Вазов...

Събирайки материали за биографията на Васил Левски, Захарий Стоянов твърди, че младият дякон се запознава с „... едничкия тогавашен учен и патриот български...“ при едно посещение на Раковски в Карлово. „Ние можем да утвърдим - продължава Захарий Стоянов, - че искрата за народна свобода е била разпалена най-много у младия Васил от Раковски... Според уверението на домашните на Левски, той вземал някакви си ръкописи от Раковски, които преписвал на скрито (...), които жадната душа на Левски е гълтала пламенно...“ Бъдещият Апостол продължава своя „стаж“ в школата на революцията в Първата легия, а през 1867 г. е определен за „първостепенний знаменосец“ на Панайот Хитов по лично настояване на Раковски. Христо Иванов-Големия, привърженик на Раковски и най-близък приятел на Левски, споделя как през 1861 г. попада под мощната харизма на „... господин Раковски (...) Видях ази, че се събират всички българчета при него от училищата и им приказва за българската история... Той им заръча да ходят всяка неделя при него... Слушам и ази (...) и хванах да ставам и аз да ми е слободна България...“

Войводата Панайот споделя, че трудно ще се намери „... други Раковски...“ и е „... признателен към Раковсковия труд и състрадания за народа си. За това мисля, че сме длъжни да опишем колкото са може по-точно неговия живот относно неговото родолюбие...“ При учредяването на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. Николай Тошков, лидер на одеските българи, заявява, че България „... се нуждае от Раковсковци...“, а не от кабинетни учени... За поборника Иван Цанков „... Раковски не беше обикновено простосмъртно човешко създание, а велик гений, свише въплъщение от духовете на най-учения в старо време български княз Боян - поет и астроном, на цар Крума, Симеона и Самуила... Аз не мога да си въобразя бъдещият народен историк къде и като какъв ще постави великия Раковски!“ Охридският учител Яким Маленков пише на Раковски, че е записал името му „... в черковната кондика, за да се споменава на вечни времена...“ в израз на благодарност „... за пламъка, който носите в душата си за нашия народ и за нашия бащин език...“ Както обръща внимание проф. Н. Жечев, като кореспондент на един руски вестник Любен Каравелов пише: „Раковски е може би единственият в наше време, който гласно и публично защитава българските интереси... „Дунавски лебед“ събира симпатии със самата си поява, като защитник на интересите и правата на народа, с горещия патриотизъм на Раковски, достигащ понякога до фанатизъм...“ 

Може да продължим с оценката на още много следовници на „народния войвода“, но ще завършим с думите на Добри Войников в негова памет година след смъртта му: „Най-великият ни народен мъж Георгий С. Раковский (...) е наистина една гордост народна за всекий българин... Той вдъхна на българский народ, а най-паче на младите синове на България чувството за любов към Отечеството (...), пожертвува всичкото си състояние, младост, най-сетне и животът си за същото добро... Твоето име Георгий С. Раковский (Македонский) ще ся напише като преобразовател на България със златни слова, заедно с имената на нашите славни царе Крума, Симеона и други слънца на България!“

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи