Господ не е пожарникар

Огнеборците: Хората виждат държавата в наше лице и затова ни псуват и мразят

България е в траур. Пак. На 48-ия час след апокалипсиса  в Хитрино все още не се знае за седем мъртви ли ще плачем, или ще има още майки в траур. Имаше теч от цистерните с пропанол, които дерайлираха в селото и опасност от взрив, населението е евакуирано, но в полицейската блокада на мястото на катастрофата неизвестен брой газовици и огнеборци рискуват живота си в опасна аварийно-възстановителна операция. Линейки с доктори – доброволци са наблизо в тревожно очакване.

„Ако Господ е с нас, всичко ще е наред“, заяви премиерът в оставка. Той има предвид вероятно първо себе си, а после бившите си колеги от пожарната, които с контролиран факел трябва да обезопасят и преточат цистерните, а после с кранове да ги качат върху релсите.

„Боже, нека мъжът ми се върне пак !“ – моли се и една съпруга на пожарникар, който второ денонощие се труди сред руините на улицата на смъртта. Мария знае какво е да чакаш всеки път бащата на детето ти да си дойде от смяна. И е свикнала да разчита на Господ, а  не на държавата.

В България комай всички сме свикнали на това. Допуснахме, че Бог  е българин в едни отминали времена, когато нашите футболисти надвиха тия на Франция и оттогава се надяваме  винаги да е до нас, за да ни пази – и от болести, и от престъпници, и от мигранти, и от безхаберни политици, и от бедствия като това в Хитрино или другаде.  И  Господ сигурно е българин - щом още ни има на картата на света, въпреки усилията на нашите власти, щом въпреки системата на образованието все още има образовани хора сред нас, щом въпреки здравеопазването има живи и здрави... Но Господ определено не е пожарникар. Нищо, че е шеф на най-успелия огнеборец в България - Бойко, който в битността си на министър-председател ни е доверявал по различни поводи,  че на него са му шефове Меркел, Барозу и Господ.

Ако беше пожарникар, Бог отец, Бог син и Бог дух в триединната си същност нямаше да остави своите колеги в това окаяно състояние, в което ги „хванаха“ в Хитрино телевизионните камери – с различни униформи сбироток, облечени като клошари – нищо подобно на героите от сериала „Пожарникарите в Чикаго“. А и с Висшата си сила щеше да попречи на оня нещастен човечец, загубил в пожара след влаковата катастрофа жена си, да излеее публично точно върху тях всичкия си гняв и съдбовна омраза.

Човекът сам за себе си е прав. Къщата му изгоряла. Без сълзи плаче: „Жена ми си взе найлоновата торбичка вечерта, отиде във фурната на нощна смяна и телефонът сутринта й спря да отговаря. Отвели я с 90% изгаряния.  Кой да ми каже, да си речем барем по една блага дума накрай...Аз си лягам  с внучето, чувам гръм и гледам – гори! Звъня на 112, викат  – екипът идва, а го няма. После викам на един пожарникар – там обливай, а той  -“Не ми давай акъл, да ти е ...майката!“. Половината пожарникари бяха пияни.“

Не са били пияни. Луди са. Сами си го казват:

„Луди сме, защото работим това в тая държава - с морално остаряла техника, с гасителни вещества с изтекъл срок на годност, без лични предпазни средства. Рискуваме живота си не за мизерните заплати, а за да спасяваме хора, на които им се свиди едно „благодаря“. Виждат държавата в наше лице, а нея я няма и те затова нас псуват и мразят.  Първият ни екип дошъл в горящото село след седемнайсет минути. А след  колко да дойде от 25 километра ? За три? И какъв е екипът?  Един шофьор и двама  бойци – тоя норматив не ние сме го измислили!  След един час чак  сме били дошли всичките! А след колко да дойдат 22 пожарни от няколко града! Тая реформа, с която ликвидираха професията спасител и  намалиха групите за аварийно-спасителна дейност от 31 на 8 , ние ли я направихме?!  Всеки път викат, че ходим на пожар без вода. Колите ни събират най-много 3 тона, които се изразходват за 2 минути  с водното оръдие ( лафетния струйник) или за 9 минути през  белите маркучи. След това трябва пак да се водоснабдяваме от хидрантите. А върху тях са паркирани коли или ги няма  - някой баровец примерно ги заградил в двора си и нямаме достъп до тях! Изкараха ни и алкохолици. С какво ли да сме се напили?  С тонизиращите напитки, дето ни ги раздават с два месеца закъснение ли?“

Да, в Хитрино бяха много сърдити на пожарникарите. Чухме ги:

„Майната им! Целия съм в кал! Лично извадих трима умрели от пепелта!“

„Виках Помощ, помощ, никой няма!“

Пожарникарите не се сърдят обаче. Казват:

„ За тия хора светът се е срутил за миг и край – за тях вече го няма. Ние и екипите на Бърза помощ и БЧК  сме дошли след това.“

Психолози обясняват,  че скръбта на хората минава през емоционални етапа. Първият е отрицанието:  не може да се е случило с нас, не е реално. Вторият е гневът. И  търсенето на виновник: кой е, да го вземат дяволите! Кой друг да е виновникът, освен този, който идва при  пострадалия – докторът от Бърза помощ , пожарникаря! Да го накажем! Бият лекари, нападат линейки, насилието над спешните екипи е ежедневие – след закъснения и бъркотии в системата 112, за които те нямат вина или просто така – когато от махмурлук ги боли глава и не минава.

Недай Боже, да почнат да бият и пожарникарите! Засега само ги ругаят. Не им стига да попържат най-бележития от тях, който десет години  управлява държавата и който, впрочем, отдавна вече се причислява по-скоро към Бистришките тигри и Котараците, отколкото към все по-намаляващите пожарни команди.

Но да се върнем към действащите пожарникари. На свършване са – от 8000 станаха 5000 и като ходят да гасят всеки води със себе си два празни щата – естествено, че няма кандидати да се пържат в огъня за 640 лева заплата.  Онези, които го правят, работят с чужди дрехи, каски и ботуши -  втора употреба, дарени от Канада и другаде.  На гърбовете им пише на чужд език - TORONTO,  SEKOND  HAND. Облеклото, бракувано в други страни, се приветства тук – все едно от изгарянето  в България не боли.  Дарението от канадски униформи беше посрещнато една есен на  тържествена церемония. Премиерът Борисов взе участие в щастливото събитие и ведро благодари на дарителите, а пловдивският митрополит отслужи водосвет и даде на огноборците благословията си. Те очевидно имат нужда от Божията милост. Три хиляди от тях не са обличали нови дрехи от години. Някои са с каски от времето на ранния социализъм.  Дори защитният чорап под униформите си купуват сами. Министерството с бюджет от 1 милиард лева не може да им го осигури.

„Като влизаме в къщите да спасяваме хора, изчакваме малко да спадне температурата. Все пак не сме от желязо, нали?  А и от желязо да сме, след такъв огромен взрив като в Хитрино, можем ли мъртвите да ги да възкресим?“ – пита един.

И идва ред на генералния въпрос: защо се стигна до огромното бедствие в Хитрино? Не можеше ли някак си да се предотврати? Беше ли предвидимо?

Непредвидимо е, когато  гръм удари при буря. Не и когато жп транспортът се срива пред очите на всички, а десетки влакове дерайлират. Едното е Божа работа, а другото  човешка – на отговорни държавни  чиновници и  бизнесмени. Първите отговарят за релсите, които масово се крадат, за разписанието, което обичайно не се спазва, за организацията на движението, в която почти нищо не е наред,  за сигнализацията, която е от миналия век.  А вторите – частните превозвачи отговарят за вагоните, внесени на старо, които се трошат на различни места от умора на материала, за ремонтите, чийто регистър е често подправен, за консултантите по сигурността с европейски стандарти, които са само формални...

Възможно е взривилата се композиция да е потеглила с неизправна спирачка или  да е имало нелегален вагон в състава й, или цистерните да са били претоварени. Който е наблюдавал всички тия безобразия по релсовите пътища, знае, че никое безобразие не е толкова невероятно, че да не може да е станало в събота сутринта.

Казват, че вместо с позволените 40 км/ час машинистът влязъл  със 73 км/час в прелеза и ударил фатално спирачка.  Грешка е, ако е вярно. Но чия? На машиниста ли само? Той да не е самоубиец, че да постъпи така? Дали не е получил указания от превозвача, който – то се знае, гони срокове и бързи печалби? Дали от преумора не сбъркал? Бивши служители на държавните железници казват, че в частните жп компании, къдато работят сега режимът на почивки рядко се спазва.

Ще осъдят машиниста – хайде на бас. Както осъдиха шафнера от един друг горящ влак, защото не спасявал хората както трябва.

За ада под небето на Хитрино е образувано дело за престъпление по непредпазливост. „Непредпазливост“ ли?  - хайде, нека бъде така, понеже думата безхаберие я няма в НК.  И версия „терор“ не е изключена -   удобно. Когато, въпреки прословутата следствена тайна, „неизвестният извършител“ стане известен на всички,  по-добре ще звучи, ако бъде наричан „неизвестен терорист“.

Както и да е. Каквато и да е причината за това, че Хитрино заприлича на Бейрут, няма да я разберем. Или ако я разберем, няма да я чуем в съдебна зала -както става при всеки драматичен инцидент с участието на бедни и богати, немърливи институции и бездържавност. Така и не разбрахме кой всъщност причини смъртта на оръжейниците в складовете за утилизация. И на децата - в дискотека „Индиго“. И на девойките – под срутената сграда на „Алабин“. И апокалипсисът в Хитрино не е божа работа, но едва ли  ще разберем  чия е. Още повече, че полицията е на свършване,  както казват полицейските синдикалисти, а прокуратурата е заета да се кара със съдиите, които протестират, защото политиканстват или пък защото искрено са против своето безсилие. Пък и човешкият живот няма стойност по тия земи, където в един ден едно двегодишно дете погива от глад, а едно цяло семейство - от студ. Тук даже не можеш и да умреш като хората. Нямало места за труповете от Хитрино в местната морга.

Помъдряването след гнева

Какви са следващите фази на скръбта след фазата на гнева и търсенето на виновните? Те са две  – първо е депресията, а после помъдряването, казват психолозите.  Помъдряването – това е разбирането, че животът може и трябва да продължи. А продължението зависи от нас. Днес сме в траур. Но от утре можем да почнем да живеем така, че да си върнем държавата, вместо да се вайкаме, че я няма. Предците ни няколко пъти са успявали в това начинание. Държавата - това сме ние. Нищо, че в различни страни и по различни времена все се намира някой да каже: „Държавата – това съм аз.“

 

Коментари

Задължително поле