Брус Уилис с деменция, вече не е способен на вербална комуникация.

Честно казано, не ме интересува Брус Уилис, не ми е никакъв и за него има кой да се погрижи. Пиша това като едно напомняне, че почти всички нас ни чака някое голямо страдание и болка, дали ще го преживеем директно или индиректно чрез родител, любим човек или (не дай Боже) дете.

А някои от четящите сигурно са го преживели или го преживяват в момента.

Това не е за деморализиране и страх, а точно за обратното. За повече яснота и за повече перспектива върху живота. Като противоотрова на всички ежедневни страхове, колебания, срам и гняв, които ни изглеждат толкова големи, страшни и трудни за преодоляване. Това е така, само защото губим перспектива, оставяме се на момента да ни погълне и да ни затвори в него, и така да ни подлъже, че страхът, срамът и гневът са толкова непреодолими и големи.

А когато имаме по-голяма перспектива и ги съпоставим с наистина важните неща в живота, включително тези много болезнени и неизбежни страдания, разбираме всъщност колко малки, нищожни и ефимерни са тези наши отрицателни емоции, и как коварно ден подир ден ни залъгват, че са големи и страшни.

Мисля, че това често да си припомняш за неизбежната смърт и страдания няма да те направи по-слаб и страхлив, а точно обратното - по-смел и силен. Точно отказът да мислим за тия неща, опитът да ги изтрием от съзнанието и самоупойката на ежедневието са нещата, които ни правят по-слаби и страхливи.