Как комуникацията със смартфони изолира от общуването

В четвъртък тази седмица се навършиха десет години от излизането на пазара на първия „айфон” на американската компания „Епъл”. Основателно е да си помислите: „само десет години?!”. Да, точно толкова! Само десет години и вече никой не си представя всекидневието без „умния си телефон”.

Над един милиард бройки от седемте поколения „айфон” оттогава са продадени по света. Вероятно са много повече. И в това число не влизат продажбите на „смартфони” на всичките конкурентни марки на „Епъл”, които се появиха за тези десет години. Южнокорейски, японски, френски, китайски, руски. Кои с комерсиална цел, кои за национален престиж. Но така или иначе единствено „айфонът” е обявен за най-продавания продукт в историята на съвременния капитализъм. И се смята за еталона в технологията на „умните телефони”.

Изобретението на Стив Джобс е от онези технологични пробиви тласнали човечеството в нов етап на интелектуалното му развитие. От Втората световна война насам е сравним само с интернет и телевизията. Която вече може да гледате чрез устройството в джоба ви, което между другото използвате и за телефон, докато си проверявате електронната поща (или каквото там). Добавета сателитната навигация и камерата, и говорим вече за „Магията на съвременната комуникация”! Само допреди десет години беше фантастика от книгите и филмите, а днес всеки се пули във вибриращата плочка в ръката си. Претупва джобовете през десет минути „да провери нещо”, или просто не спира да чегърта нагоре-надолу по дисплея с мрачна физиономия по цял ден (защото никога няма пълно щастие).

От символ на социален статус, до масов всекидневен предмет като носната кърпа, за едно десетилетие. Едва вчера всеки модерен български позьор трябваше да има „айфон”, за да го признаят. Пък било то взет на изплащане на името на приятел и с предплатена карта за 20 лева. А сега и бабите вече имат „смартфони”, съдейки по спътниците ми в градския транспорт. Тарикатите с „диагоналките” ходят с по два, за да изпъкват. Все се каня да питам някой от тези образци, вторият „смартфон” за другия имейл ли му трябва, ама сърце не ми дава. Но по същество, всеки случаен минувач вече може да ти каже приблизително колко е часа без да проверява – преди секунди е блял в дисплея.

Има обаче една много тъжна ирония в навлизането на „умните телефони” като неотменна част от всекидневието ни, когато погледнеш отстрани. „Смартфонът” е средството за комуникация, което позволява на всеки да се изолира от директното общуване. „Комуникираш” , за да не „говориш” с околните. Съвременните млади хора (децата, ако предпочитате) вече са възприели да стоят на метър едни от други и да си пишат през телефоните вместо да разговарят. По-възрастните вече не падаме по-долу. Вярно е, че с всяко удобство се злоупотребява – такава е човешката природа. Но не бива да подценяваме и обратния ефект, да го наречем „омързеляването”, в резултат на прекомерното използване на даденото „удобство”. А „смартфона”, сами виждаме, има безграничен потенциал за интелектуално и социално „омързеляване” на потребителите. Особено у нас.

Отново ще се върна на градския транспорт в София – естествената лаборатория, която позволява на всеки да се запознае от пръв поглед с другите образци на социума. В този случай - хората със смартфони, пътуващи на кратки разстояния. Ползите от смартфона като развлечение на дълъг път, е съвсем отделна тема. „Дигиталното стадо” (както си позволявам да ги наричам) не откъсва поглед от дисплея във всеки един етап от преживяването, което минава за „пътуване” – от чакането, през качването, завоите и/или ускорение/забавяне на скоростта, до слизането. Хората с електронните плочки в едната ръка стоят скупчени около вратите и никой не смее да заговори съседа да му направи място да влезе по-навътре, за да не откъсне поглед от дисплея. Поклащането на телата в ритъма на движението превръща общата сцена в доста комична. Ако не е тъпканица, всеки се е усамотил по седалките с поглед забит в „телефона”, отбягвайки всякакъв възможен контакт с очи с другите пътници. Дали ще е за воайорстване в социалните мрежи, от плитка суета или поради липса на елементарни социални умения – пуленето в дисплея е легитимна част от обществения протокол и няма нужда от оправдание. Идеалното извинение за съвременния български социален инвалид. Макар че тенденцията я има навсякъде.

В някои градове по света вече слагат пътни знаци за шофьорите: „внимание, пресичат хора със смартфони”. За последните знаци няма смисъл да се правят – няма да ги видят! Но са си истински риск за пътната безопасност в градски условия. Да не говорим пък за комбинацията „със смартфона в ръката и зад волана”. Когато пристрастяването към светещия екран в ръката има ефекта на наркомания, всичко може да се очаква.

Разбира се, практичните приложения на „смартфона” като дигитално швейцарско ножче, са неизброими и буквално могат и са спасявали човешки животи. А и за всеки човек с прогресивно мислене превръщането на висока технология във всекидневен предмет е истинско свидетелство за способностите на човешкия гений. И съобразно абонаментния план, с който те скубе конкретният мобилен сатрап, „смартфонът” в ръката ти създава несравнимо глобално усещане за свързаност с цялата планета.

Още повече, че технологията на смартфоните ще продължи несъмнено да се развива с още по-бързи темпове в идните години, а с нея ще се променяме и ние. Но пък от името на всички почитатели на научната фантастика ви предлагам да си представите следващо поколение „смартфони” с огъващи се, противоударни и водоустойчиви корпуси, с триизмерни холограмни екрани и възможности за медицинска диагностика от разстояние. Звучи си съвсем правдоподобно, нали? И с оглед на постигнатото за последните десет години, доста реалистично като очакване. Както се казва: бъдещето е сега! И съм сигурен че ще стават и да се почесваш между пръстите на краката.

Първата мобилна връзка е направена през 1973 г.

Първият мобилен телефон е показан в Ню Йорк на 3 април 1973 г. Неговият изобретател е

американецът Мартин Купър. GSM-ът тежи един килограм и триста грама и е дълъг 25 сантиметра.

Технологиите за безжична комуникация са разработени много по-рано. Още през 30-те години на миналия век те се прилагат в САЩ най-напред от военните. Тогава е създаден и първият портативен телефон за автомобил. Иначе официално се счита, че първото обаждане по GSM e регистрирано в Ню Йорк на 3 април 1973 г.

Клетъчните телефони започват да навлизат в употреба през 80-те години, а в България – в средата на 90-те години. Сега абонатите на мобилните оператори в България са над 10 милиона души. Това е доста повече от населението на страната – много хора имат по повече от един апарат и номер.

Обикновеният телефон се появява у нас през 1879 г. Хрониките сочат, че този необичаен за онова време апарат е свързвал кабинета на губернатора на Пловдив с канцеларията му. Първата междуселищна връзка е осъществена между Пловдив и София през 1891 г.