Бацилът на властта е заразен като инфлуенца

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- От какво тегли най-много народът, г-н Буров?
- Голямата трагедия на един народ, г-н Памукчиев, може да дойде от пет неща...

- Кои са те?
- Първо: от ежбите и от раздорите в племената му, от пиенето, от безделието, от мързела, от отвращението от земеделската работа. Пет ужасни беди, които са съсипали цели народи.
Под „племена“ аз разбирам и отделните народности, а и отделните партии, които също са племена. И то много страшни племена. Какво нещо е партията, господин Памукчиев? Сбор от хора с разни характери и настроения, също както в племената. Всяко племе си има вожд. И всяка партия си има вожд. Той се избира, но той се и налага. Той се явява от някъде и хората около него - каква велика глупост от тяхна страна, го провъзгласяват за вожд, за неограничен господар. Защо? Необяснимо! За какво? Още по-необяснимо. Нека има лидер, нека има водач наставник, предводител, но да се избира за една година, не за повече. Ами че проследи всяка партия в България в миналото, господин Памукчиев, като историк я проследи (па даже и вашата малка, нищожна партийка, наречена БРСДСП -тесни социалисти, на дядо ви Благоев). То каква ли партия беше, но беше, партия се зовеше. И тя всяка година правеше своите конгреси и всяка година си избираше лидер. Това бе закон - всяка година всяка партия да има конгрес, събор, избор на нови водачи, на ново партийно бюро.

Това, което ме плашеше винаги, като политик, като ръководител на една партия в миналото, бе овчедушието на тълпата, на членската маса и болезнените амбиции на веднъж избраните лидери да остават там завинаги начело. Да вземем Земеделския съюз. Той се основа в 1899 година, направи си първия конгрес в Плевен и стана партия. Там се появиха още в самото начало трима-четирима водачи. Изскочиха амбиции. Плувнаха те по талазите на времето и не се откъртиха оттам. Първият бе Димитър Драгиев, след него Янко Забунов, директор на Винарското училище в Плевен. Третият бе Цанко Бакалов, а чак четвърти или пети дойде Стамбо.

Добре.

Тези хора, тези селяни, тези профани по възпитание, без дядо Цанко, те защо искаха да остават все начело? Защо?

- Не знам.
- А аз знам.

- Защо?
- Защото им хареса. Защото бацилът на властолюбието лети във въздуха като бацила на охтиката, на инфлуенцата и само чака сгода да се набута в някое гърло, в нечий нос и да зарази човек. Никой не е застрахован от този бацил. Той витае навред. Той е в мене, в тебе, във всеки. И ако един човек стане водач, кмет, пъдар дори, той се чувствува над другите - призван да ги учи, води и командува. Има-няма качества, заразата го е хванала и вече няма излекуване от нея. В БЗНС-то пламнаха люти битки за власт през 1918-1923 година - пет години се създаваха крилца и перца в БЗНС, създаваха се групи и групички. И начело все искаха да остават - Димитър Драгиев, Оббов, Стамболийски, Коста Томов от село Кунино, Врачанско, Муравиев, Христо Стоянов, Недялко Атанасов, по едно време изскочи на сцената и Коста Тодоров.

- Имаше ли качества да бъде водач?
- Разбира се. Кой ги няма. Всеки ги има. Но на племенната и на партийната софра се допускат само избраните. Или самопровъзгласилите се за избрани, акламирани от тълпата. Това понятие „тълпа“, господин Памукчиев, винаги ме е плашило и ме плаши. Тълпата е страшна, народът сам си я отхранва, отглежда и възпитава. Тълпата реве „Горе“ или „Долу“ според желанието на лидерите. Те я вдъхновяват. Те я възпламеняват. И те u сочат кого да премахне. Кого да издигне. Кого да сваля. В наше време - времето на диктатурите и на духовните падения, господин Памукчиев, значението на тълпата ще расте, демосът, народът ще страда.

- От кого?
- От диктатурата на тълпата, обединена около една партия, племе или група. Аз анализирам всеки ден нещата. Правя паралели. Време много. По цели дни и нощи мисля, мисля и стигам до ужасни изводи, господин Памукчиев. Ето на, да вземем вашата партия и вашата диктатура сега, в 1946 година. Аз съм уверен, че народът би тръгнал да работи спокойно, самоуверено, ако му се дадат - както в 1918 година, след войната, ралото и мотиката. Всеки ще си гледа работата. Всеки ще си гледа земицата. Всеки ще си гледа къщата, жената, децата и ще произвежда блага. Но когато през ден има митинги, през ден се карат и бият в парламента, просперитет не може да има. Не бива властта да се плаши чак толкова от опозицията, господин Памукчиев. Нека я има. Нека съществува. Опозицията - това са железните обръчи на държавното буре, на кацата, на варела, на бъчвата. Няма ли ги обръчите, бъчвата или бурето се разсипва и се разкапва. Това не е моя мисъл. Това е мисъл на 0’Конел в Англия, на Иван Евстатиев Гешов, на народа мисъл. Вие, комунистите, господин Памукчиев, скачате като жегнати от нажежен шиш само като ви се възрази нещо, като ви се каже опак дума. Е, ще се казва. Щом сте на власт, ще чувате и това, което не искате да чуете. Но така би било, ако вие бяхте в опозиция и Никола Петков и Коста Лулчев бяха сега начело на властта. Вие щяхте да ги псувате, лаете, биете, а те щяха да ви арестуват и пребиват. Това е неизбежно, щом като има партийна омраза и партийна нетърпимост. Вие не сте били на власт, докато не дойде Девети септември. Вие не сте държали жезъла на властта, а той е страшен жезъл. И който го държи, налага другите по главите и казва: „Аз съм правият. Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан.“ Но това никога не носи добро - най-малко на този, който държи жезъла. И затова, когато е триумфирал един римски консул или пълководец, зад него е стоял един стар мъдрец и му е повтарял само това: „Мисли, че си смъртен“, „Мисли, че си временно тук“, „Мисли, че си смъртен, мисли, че си временно на тази земя“.
А един комик отзад е осмивал пълководеца и го е правел за смях на тълпата.

Аз прехвърлям живота си, прехвърлям българската история и следя перипетиите на политиката сега. Всичко върви по строго утъпкани пътища и пътечки. Така, както правите вие сега, така е правил и Стефан Стамболов през 1837-1894 година. Седем години той е газил, тъпкал народа, партиите, хората, за да управлява само той.

Душил е, бесил е, убива е хора, за да управлява само той. Болест. Мания. Маниакален тип. Държавник с ум, държавник с воля, но държавник без прозорливост. Той не е разбрал, че оня, който седи над него - Фердинанд, е заразен от същия бацил на властогонеца и иска ТОЙ ДА УПРАВЛЯВА - подчертайте това - ТОЙ, ТОЙ, ТОЙ, а не ти, Стамболов. Така че винаги, когато има един властогонец или властодържец, до него расте друг, който му копае гроба и иска да го събори. Затова вашият лидер, господин Памукчиев - Георги Димитров, се завърна в България през ноември 1945 година, точно една година и два месеца след Деветия ви септември, за да си варди трона, да си варди мястото. Защото оня, който може да му изкопае трапа, набира скорост, натрупва капитал и авторитет. И рано или късно те - двамата лидери - ще се скарат. Ще се сбият. И ще се разделят.

- Какво най-много липсва на страната ни?
- Ние в България, господин Памукчиев, винаги сме имали нужда от хора, които да разбират от икономика и финанси, а не от армия, политика и артистични заложби. Д-р Иван Шишманов бил давал стипендии на Яворов и Елин Пелин да се шляят из Франция през 1903-1906 година, когато бил министър на просветата. Ще се шляят двама литератори - и полза никаква. Ако бе пратил двама икономисти, двама финансисти - да научат новото в икономиката на света - да се върнат тук, да посадят тази фиданка на наша земя за полза на народа. Когато се появи гроздето „Афуз-Али“ и „Хамбургски мискет“, всички ние ядяхме и казвахме „Браво, ето това е грозде за ядене“. Грозде за пари. Грозде за търговия. Който го пренесе и насади - той бе полезен на народа, а не Яворов и Елин Пелин. Те са писатели. Те трябва да си седят в България и да ходят на свои разноски. Нямали пари. Ще сключат заеми и ще имат. Нямали покровители. Като не си способен да изтеглиш един заем, да видиш света на свои разноски, ще киснеш тук. Човек трябва да знае да пътува, да гледа, да вижда, но и да си плаща от джоба си.

Аз съм бил винаги против тези държавни командировки.

Те погубват нацията. Те развращават народа. Яворов и Елин Пелин не биваше да се пращат във Франция на държавни разноски, да гледат там, защото народът си каза тогава: „Нарочно ги пращат, за да бъдат спечелени за Стамболовата партия.“ И народът бе прав!

Народът вижда, осъжда и критикува всеки жест на правителството, когато то е на власт и вижда користна цел във всяко негово начинание.

(Следва утре)