Той е първият поет в българската литература, който се самоубива

Жена - според негови близки, е изиграла фатална роля за решението му

Навършиха се 110 г. от трагичната кончина на твореца

Димитър Бояджиев (1880-1911 г.) е първият поет в българската литература, който се самоубива. Наопаки на правилата ще започна с него обобщенията. Твърде много са ни самоубилите се поети, за да не търсим общото. Първото заключение, продиктувано от печалната действителност, е, че се самоубиват тези, които не са били убити. Несериозно е, но не и шега на фона на множеството убити поети. Печално смешно е обаче да обявим житейски факт за причина. Както сме я намерили за Яворов и Бояджиев - превръщането на жената до тях във виновник или главно действащо лице в сюжета самоубийство. Вярно, първият опит на Яворов е пряка реакция на отчаянието от това, което си причинява Лора и което му причинява тя със самоубийството си. И дотук с жените. И около Д. Бояджиев има жена, която според негови близки е изиграла фатална роля за решението му.

Но според близките му и без негови свидетелства. А и българката е обичайната носителка на хармонията в любовта. Тя дава свободата на мъжа до себе си и го насърчава в мъжествената реализация в живота, като за себе си запазва властта в дома. Комай приписването на смъртта на двамата заради жени е оскърбително невежествено и за българина, и за българката.

Привържениците на литературско-романтичната теза за посягането на себе си при поетите ни (тук причисляват и Пеньо Пенев) забравят или не знаят, че този житейски акт е в голяма степен социален жест. Това включва и реакция срещу комерсиализирания бит и духовната убогост, недоволство от неразбиране и обидно обезличаване, обида и болка от ужасяващи несправедливости към тях (у Яворов - изгонване от работа и вменяване на убийство; у Ракитин - наклеветяване и съдебно дирене; у П. Пенев - лишаване от права като квартира и постоянна работа). Немаловажно е и тяхното съзнание за фатална обща несправедливост, властваща в обществото. Затова и самоубийството на големите ни поети освен болка и протест, е и обвинение срещу обществото, чиято дебелокожа част се прави на ни лук яла, ни лук мирисала дори и при такива трагични жестове.

Но всичко това няма как да се случи без заложения у самоубийците комплекс за самоунищожение. Той съществува и у други свръхчувствителни хора, нямащи или неизявили голям талант. Наблюдавал съм го и знам, че той може да бъде обуздан само с много любов, със задоволяващо внимание към такива личности. Иначе може да избухне без видим повод, който после търсим как да назовем. В основата на този комплекс най-вече стои невъзможността на тези хора да намерят устои, които да ги мотивират. Д. Бояджиев го признава в свое писмо: Да имаше поне капчица амбиция, я къща да си направя, я големец да стана или там какъвто и да е друг дявол, мисля, все щеше да ми е по-леко. - Вярно, тук го съотнася по-скоро до материални неща. Но за съжаление поезията и биографията му говорят същото и за духовни устои като вяра и обществен идеал. Той е лишен от егоцентризъм дотолкова, че не може да приеме литературата като свой път и съдба. Въпреки несъмнения си дар и признаването му от близките. Тъкмо когато намира себе си в поезията, той престава да пише стихове в продължение на 5 години. А и в завръщането му няма решителност за завоюване на полагащото му се място в литературата.

Вероятно това артистично пренебрежение към кариера и слава, а и постоянното му поведение в нелекия бит и физическата му красота, са го обрекли на друга невежествена етикеция - не изглеждал като българин, бил аристократ, та затова приличал на чужденец. Вие, страхопочитащи чуждото, да сте видели по света по аристократи от Алеко Константинов, от Иван Шишманов, от самия Димитър Бояджиев? Те не са изключение, а част от важното лице на българското. Аристократизъм, рядък както е навсякъде, но не тоя на убогите представи - облекло, външни маниери, овладяна фразеология на организирано съсловие. При нас той не е потомствено-фамилен и не е външен и помпозен. Среща се у отделни хора и означава поведение, месианство, благородство, хуманност, неангажираност към материалното. Само че за разлика от западния аристократизъм, характерен с абсолютната финансова свобода на представителите му, нашите аристократи принадлежат най-много на средната класа. А тук вече 140 години - забравено минало!, не се цени извоюваният аристократизъм. Парата и заеманият висок държавен пост диктуват подмяната на аристократизма. Това и разбива сплотяването в група на родните аристократи и пречи на обществената им значимост. Те са осъдени на самотност и дори на маргинализация и да бъдат назовавани чужденци, което е и вид отказ от българската същност.

Д. Бояджиев напуска училище на 13 години, преди да е започнало ученичеството му в поезията. Умира баща му и той става отговорен за прехраната на семейството. Нещо, което ще върши немалко години. Но онова време като да повелява не само на него, но и на мнозина от талантите ни в литературата (Яворов, Елин Пелин и др., а преди тях и Вазов) да се самообразоват. Да се чувстват свойски не само сред образованите писатели, но и да могат заслужено да заемат високи постове в културата и в дипломацията. Както и високоталантливото им творчество да не бъде уязвимо заради отсъствие на литературна култура. Ранно самочувствие показва и Димитър Бояджиев, който на 17 години дебютира с рецензии за книги. Изкушените от писането около него са респектирани от рефлекса му към чуждите текстове. Той анализира, открива несъвършенствата, подпомага другите. Усетът към словото е толкова неоспорим, че го прави авторитет още преди да е утвърден поет. А когато постига това, негови фрази, словесни открития, дори преживявания и психологически находки ще открием по-късно у други видни поети.

Житейския кръстопът Д. Бояджиев прекрачва за няколко години до 1908 г., без да го споделя с поезията. Без да пише стихове. А когато наново прописва, той вече се е определил като поет. Изповедно искрен и достъпен, зад което се крие непроницаемостта на изповедника. Всичките му нови стихотворения (дори и “Марсилия”, където градът е само арена на горестта му) са вглеждане в себе си или по-точно - самопоказване. Самопоказване в огражденията на обречеността, с редуване на плахо извисяване с неизбежно сриване. У него като че ли се скъсва жизнеността, после се явява надежда, сетне предопределеността го свлича на дъното, в състояние на безжизненост, после следва ярост и обвинение, че раздялата с живота ще му бъде разплата и то с упрек към другите, дето няма да възпрат ръката му, която ще посегне на живота. Но взирането му в себе си ни прави само свидетели, изпитващи съчувствие, но стоящи на прага на разбирането на неговата покруса. Д. Бояджиев ни доверява пълната си самотност, но ни допуска отвъд нея. В лоното на вярата си, останала недостижима и самоубийствена.