За добро или за лошо, нашият национален празник е свързан с Русия

Празнуваме събитието, празнуваме Рождество, празнуваме Възкресение, а не пореден ден от календара

Да мразиш болшевиките задето са руснаци е все едно да не одобряваш Тодор Живков, защото е от Правец. Все пак е мило, че модерните комунисти (или културни марксисти - те да кажат как предпочитат да ги наричаме) са русофоби. А са такива, единствено защото вече са американофили и по никаква друга причина. 

Класическите комунисти от своя страна си остават русофили. Това само показва колко променливо и относително е всичко земно. Показва също, че филенето и фобенето са левичарско извращение. Днешните леви русофоби обвиняват Русия, че винаги е защитавала собствените си интереси. А чии да защитава?

Обикновените (не левите) български русофоби нима не правят същото? Нима не защитават българските интереси? Но изглежда левите русофоби това не могат да го разберат, защото за тях нацията е девиантно състояние на необразовани селяци, виещи пиянски хорa в ледени реки.

За добро или за лошо, нашият национален празник е свързан с Русия. Прочетох в интернет: „Няма такова нещо като руско-турска „освободителна“ война, има 12-а поред руско-османска война от 1877 год.!!!“. Самата истина. И като резултат от тази дванайсета поред война българската държавност бе възстановена и се роди Третото българско царство. Ако я нямаше тази война или пък ако не беше успешна за Русия, то България вероятно щеше да получи държавност по друг начин, но историята не признава „ако беше, щеше...“. Ако астероид беше ударил Анадола, днес щяхме да честваме Големия взрив и гравитацията. И като страничен ефект да питаем благодарност към тях.

Отношението на българите към Русия си има исторически причини още от княз Светослав II та чак до маршал Толбухин, а и след това. Комунистическият държавен експеримент с всички свои уродливости е травматичен, все още пресен в паметта и категорично свързван със Съветския съюз, нищо че комунизмът изобщо не е руско изобретение, напротив. Руско-съветският комунизъм е венецът на западното, първоначално протестантско, а после атеистично-анархистично влияние в Русия, започнало целенасочено при Петър I, процъфтяло при Екатерина, достигнало разложението си в прогресивната мисъл на „шестдесетниците“ и изригнало в залпа на „Аврора“, за да оплиска с кръвта и вътрешностите на стария свят победилата революция, световната класова борба и диктатурата на пролетариата, по-известна като тотален държавен терор.

Руските аспирации към България не са само комунистически. По-дълбоки от комунистическите са мераците за византийското наследство. Същите мераци, които са имали и нашите царе до Фердинанд I включително. Въобще, по Константинопол точат лиги всички варвари още от самото му основаване през IV век. Нищо ново под слънцето. Но в претенциите на Русия да бъде трети Рим и крепител на Православието нещата са двояки.

След падането на Константинопол, без Русия можеше и да няма Православие. Руснаците го съзнават и го използват. Нищо че от XVI чак до началото на XX век руското православие е силно повлияно и опорочено от немския протестантизъм. Руснаците все пак намират сили - било в родината си, било в емиграция - да възкресят светоотческото наследство и да върнат Православието в световното богословие. Затова и важна част от руския империализъм е доктрината за „Православния Ватикан“ - изключително интересна тема, заслужаваща отделно внимание. Ядрото на тази доктрина е всички православни страни да признаят или поне да почувстват в сърцата си Москва като своя митрополия, тъй като Вселенската патриаршия в Цариград и бездруго е само бутафорна сянка на себе си. Империализмът, идеята за православен Ватикан са историческата основа на стремежа България под една или друга форма да бъде в сферата на руското влияние.

Комунизмът и световната пролетарска революция бяха само частен случай, опит за радикална подмяна на идеологическия инструментариум в една стара глобална политика. Проблемът е, че ние не сме, а и не можем да бъдем на същото мнение. Руската църква произлиза от българската, най-малкото заради богослужебната литература и езика. Православието е съборно, а не етнофилетическо. Наша църква-майка, независимо от моментното є състояние, е Константинополската патриаршия.

Обаче, така или иначе, спорът за националния празник на България минава през образа на Русия, на нашето отношение към нея и на нейното към нас. Тъй като нашите антикомунисти са по традиция русофоби, отдавна е популярна тезата, че Освобождението е по-логично да се чества във връзка с Берлинския конгрес, а не със Сан Стефано, защото Санстефанският договор бил окупационно споразумение, а Берлинският признавал новата държава в Европа. Което и да приемем, очевидно отбелязваме възстановяването на българската държавност, възстановяването на стара европейска и православна държава върху картата. Възстановяването на царството и на църквата като изразител на официалната държавна религия - това наистина е изключително историческо събитие.

Празнува се събитие, а не дата. Дори Христос да не е роден на 25 декември (а например на 7 януари), Рождеството е едно. Православните и католиците празнуват Възкресение на различни дати, но събитието е едно. Празнуваме събитието, празнуваме Рождество, празнуваме Възкресение, а не пореден ден от календара. Ако решим, както съветват някои, националният празник да бъде на 6 или на 22 септември, ние пак няма да празнуваме дата, а събитие - съответно Съединение или Независимост. И това няма да е правилно, защото нито обединението на нацията, нито обявяването на нейната формална независимост при наличие на реална такава е толкова важно, колкото раждането ѝ. То е все едно да празнувам пълнолетието си или взимането на шофьорска книжка вместо рождения си ден.

Какво празнуват нациите? Безспорно празнуват своето раждане, а в почти всички случаи това е събитието, при което народът се превръща в нация, след което към тази нация може да се присламчат и други народности. Каква е разликата между народ и нация? Аз съм глупав и неук, но все си мисля, че нацията е народ, който си има държава на свое име. Следователно национален празник би трябвало да е денят, отбелязващ събитието, вследствие на което народът се е превърнал в нация, като е получил или възстановил своята държавност. Със създаването на Третото българско царство нашият народ се превръща в нация и затова нацията впоследствие празнува. Ами Първото и Второто царство? Тогава народът не е нация, защото не е субект на държавната власт (дори и само на теория като сега), но това е друга тема. И все пак, ако Второто царство трябваше да има своя официален празник, различен от рождения ден на Царя, то това щеше да е 26 октомври (Димитровден) 1185 - Въстанието на Теодор (Петър IV) и Асен. Тоест възстановяването на държавността.
Но дали всички ние, които се усещаме сънародници и се зовем българи, имаме нацията като единствена основа за общност, като единствен общ знаменател? Преди да сме нация, ние пак сме чувствали общност като народ, защото дори и без собствена държава, сме имали общ език, обща родова памет, обща култура и обща вяра. Моля да отбележите, че религията не е част от културата, както се опитва да я разглежда протестантската мисъл от XV-XVI век и да я обявяват съвременните синкретици и атеисти. Религията е духовната половина на човешката същност. Така че, бидейки в една църква, народът може да изживява общност и без да е нация. Такива примери има и в момента. Такива бяха, например, евреите до основаването на Израел.

Та, ако не гледахме на себе си като на нация, а като на църква, кой щеше да е общият ни празник? Държавността ли? Не. Празникът ни щеше да е Покръстването. Или пък св св. Кирил и Методий. Защо? Защото и народите, както и хората, имат душа и спасяването на тази душа е сериозен повод за празнуване. Ето: комуто не харесва националния празник, да се насочи към духовния, към небесния.

Да не забравяме и благодарността. Модерният човек все още не е станал докрай безчувствен и усеща порив да е благодарен, но не знае на кого - на руския император, на руския народ, на Големия взрив или на гравитацията. На християните им лесно - те знаят, че всичко, включително и важните исторически събития, става по Божи промисъл - по Божие благоволение или по Божие допущение. Но какво да мислят „модерните“ атеисти, къде да насочат благодарността си, в случай че изобщо са в състояние да я изпитат? Вече не знам. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.