На България е необходимо правителство на националното спасение, което изисква да се намери общоприемлива платформа за народните интереси, удовлетворяваща всички

Тези, които наричат себе си „политици“, сеят само раздор, отрицание, кавга, ненавист и вражда

Най-големият дефект на българския политически елит през последното столетие свободен национален живот е свързан с провокирането, еволюцията и неспособността да се преодолее вътрешнобългарската вражда. С отричането на „не азът“ – тоест на политическия противник, който не се третира само като достоен идеен опонент, с права да предлага разумни алтернативи за общия живот. Вече сто години българи третират други българи – еднакви по възраст, образование и дори по стандарт на живот - като „ненавистен враг“! Като нещо, от което нацията не само няма полза, а точно обратното: то е срам за нея, някакъв парадокс със самия факт на своето съществуване!? В резултат вътрешнобългарската вражда се превърна в един „самосътворен духовен поробител“ за мисленето и поведението на политическия елит, под чиийто диктат нацията бере душа вече едно столетие.

Началото на тази печална реалност е положено след Първата световна война. Грешките, допуснати от управляващите десни партии тогава, довеждат до две непоправими национални катастрофи. Сред обществото се надига мощно вътрешно негодувание, с призив за решителни промени и търсене на отговорност от виновните. За да се избегне „плащането на сметката“, на 9 юни 1923 година крайната десница около Военната лига и Народния сговор, извършват военен преврат. Премиерът Александър Стамболийски е заклан като агне на Великден. Надигналата се селска маса, в защита на насилствено събореното правителство е смазана с войска. Така приключва първото действие на стартиралата вътрешнобългарска вражда. В неговия край десницата ликвидира със сила възможностите за изява на своя реален политически опонент – левицата. Започва четвърт век на дясно политическо тържество на обществената сцена.

По логиката на процесите, протичащи в скачените съдове обаче, изправянето на България пред възможността за трета национална катастрофа, в средата на 40-те години на ХХ в., от същите десни сили, създаде обстановка за реванш. Инициативата този път е на левицата. На свой ред, тя дава своя принос за обогатяване драмата на вътрешнобългарската вражда. С инструментариума на вече известната практика, този път враждата приключва със силово ликвидиране на политическата десница. За около половин век левицата тържествува на обществената сцена, без шансове за реванш на оцелялото от смазаната десница.

Дойде обаче краят на Студената война. Резултатите от двете предишни силови фази, свързани с физическото ликвидиране на опонента, като средство за туширане на вътрешнобългарската вражда, нямаше как да не провокират началото на нова – трета фаза, в нейната цялостна еволюция. За разлика от предишните два процеса обаче, десницата нямаше ресурс, за да елиминира наново левицата силово. Левицата, разполагаше с ресурса, но нямаше шансове за успешно ново повторение на събитията от 40-те години на ХХ в. Поради това след 1989 година, вътрешнобългарската вражда навлезе в своята трета фаза. Тя е време /слава Богу/ не на силово ликвидиране, а на словесно „отричане“, на „непризнаване“, на „неглиджиране“ и на „остракиране“ на „все пак живата друга страна“. Започна представяне миналото на опонента единствено в черни краски. Не се признават нито една негова достойна фигура, нито една разумна идея или успех на опонента. В този дух се водят острастени дебати от парламентарната трибуна, пишат се книги, воюва се от телевизионния екран и по страниците на авторитетните печатни медии. Навсякъде – абсолютно навсякъде, тези, които наричат себе си „политици“, сеят само раздор, отрицание, кавга, ненавист и вражда. Затова вече 33 години така нареченият български политически елит не успя да фиксира нито една обща трайна идея като неизменна цел, за някакво общонационално действие. /Дори членството в ЕС е повод за полемики!/ За да се стигне до смехотворната ситуация: за две години нито една партия – дори коалиция, да не могат да създадат трайно управление на държавата, след 4-5 избора за парламент!?

Не можеше да бъде друго! В държава, където националната вражда е единствената основа на обществения диалог, по неизбежност се стига и до „изчерпване“ потенциалите и на остракирането, и на непризнаването, и на отричането, и на неглижирането на другия. Вече няма неизказани обиди и негативни отрицания от дясно по посока на лявото и от лявото срещу дясното! Е, и какво!? Това, което се нарича „партии“, вече се ненавиждат една друга почти както във времената, когато дясното или лявото разрешаваха дилемата за укротяването на вътрешнобългарската вражда със сила и ликвидираха опонента си. Защото днес в политиката вече никой на никого не вярва. Никой не уважава нищо у другия! Никой с никого не може да си приказва спокойно, камо ли да управлява България!

Ясно е! Вътрешнобългарската вражда достигна горната граница на своята еволюция. Тя изчерпа възможностите си за доказване на това „кой е по-по и най“! Дори във варианта, когато няма физическото „избиване“ на противника. Този абсурд повече не може да се търпи, защото той не можа да роди абсолютно нищо! Не е и основа за реализирането на държавнически стратегии.Ето защо този уродлив политически продукт, който определя съдбата на българите вече един век, трябва незабавно да се отрече - и то завинаги. Защото никой не може да спаси който и да е народ, ако той сам не убие врага вътре в самия себе си! В бъдеще, този наш – вътрешнобългарски враг превръща политиците в онези „неразумни и юроди“, по израза на Паисий, които не любят своя народ и не работят за неговия възход. Ако този пръв апостол на българската модернизация, не беше творил преди 300 години, а е наш съвременник, то няма никакво съмнение, че той щеше да се изправи с целия си ръст и да се провикне: „О-о-о, неразумнии и юруде! Поради что се срамиш да наречеш болгарин оня срещу тебе. Дали той няма история или той е най-висш твой враг! Що ще трябва да стане, за да проумееш, че така вредиш и на себе самого, и на народа свой? Как и с кого ще управляваш утре, кога ненавидиш брата свой! Немате ли сговор поне по най-важни въпроси” и пр., и пр. 

Можем само да гадаем до къде би стигнал първотворецът на модерното политическо мислене на българите, ако той сега трябваше да отрече окончателно изчерпалите се възможности на вътрешнобългарската вражда. Ако вземем пример от него, трябва да кажем ясно и категорично: На България е необходимо правителство на националното спасение! А то изисква да се намери общоприемлива платформа за народните интереси, която да удовлетвори всички. За да стане най-сетне възможен и един спокоен, вътрешнобългарски диалог, който изключва омразата и ненавистта към опонента. Друг път за спасението на България няма. Защото още византийският историк Теофан разказва, как хан Кубрат е формулирал най-стария основен закон за просперитета на българите: „По никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде, а не да робуват на друг народ“. Поради това, византийският Тропарх малко по-късно ще отбележи: „Те - българите... бяха най-справедливия от всички народи и от всички на света почитаха най-много тези добродетели и достигнаха голяма слава“. Ако не възродим този най-стария закон, донесъл успехите на българите – единението на народа, днешна България ще се изправи пред гибел. Защото народи могат и да изчезват! Къде са сега аварите, узите, куманите, печенегите и пр.? А те, не чак толкова отдавна, бяха едни от страшилищата на Европа.