Европа е пред самоубийство

Проникновена критика на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива

Старият континент е загубил вяра в собствените си убеждения, традиции и наследство

Старият континент се самоунищожава. Намаляваща раждаемост, масова миграция, тероризъм... Европейците са неспособни да се защитят. Това е темата на новата книга “Странната смърт на Европа” от Дъглас Мъри (ИК “Изток - Запад”) Изданието е не просто анализ на демографските и политическите реалности, но и свидетелски разказ за континент в режим на самоунищожение.

Една от причините за това тревожно състояние е масовото пренасяне на цели народи в Европа. Някогашният континент – дом на европейските народи – постепенно се е превърнал в дом на целия свят. Дълбоко обременена от вината за миналото си, Европа приема огромен брой имигранти от бившите си колонии, за да запълни недостига на работна ръка. Това постепенно води до промяна в облика є. Цели квартали, обитавани от имигранти, приличат на родината им във всичко, освен по локацията. Храната, дрехите, езикът и религията са същите като в родните им земи. Дори потомците им се придържат към традиционните ценности, не успявайки да се впишат в европейската среда.

Масовото навлизане на милиони хора не би изглеждало като финален акорд за континента, ако Европа не изглеждаше, сякаш е загубила вяра в собствените си убеждения, традиции и наследство.

Някой може да възрази, че много пъти в историята ни е била оповестявана смъртта на Европа и че Европа не би била същата, ако непрекъснато не се появяваха прогнози за нашата смърт. И все пак някои моменти са по-убедителни от други. В “Светът от вчера”, за първи път публикувана през 1942 г., Стефан Цвайг пише за своя континент в годините преди Втората световна война: “Усещам, че Европа – нашият свещен европейски дом, люлка и партенон за западната цивилизация – в това състояние на умопомрачение просто сама си е издала смъртна присъда.”

Подплатена с внушителен масив проучвания, книгата описва разочароващия провал на мултикултурализма, на липсата на решение по въпроса за миграцията и увеличаващия се национализъм. За написването на книгата Дъглас Мъри обхожда целия континент, за да чуе историите както на търсещите убежище, така и на онези, които са им го предоставили. И завършва с две прогнози за Европа: едната – обнадеждаваща, другата – крайно тревожна. Кой път ще изберем?

 

За автора

24-8Дъглас Кеър Мъри (роден на 16 юли 1979 г.) е британски автор, журналист и политически коментатор. Той е основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на тинк-танк обществото “Хенри Джаксън”, както и редактор на елитното британско списание за култура и политика “Спектейтър”.

Дъглас е едва на 38 години, но има авторитета на доказан и забележителен автор, който пише талантливо и информирано за литература и политика вече повече от две десетилетия. Той е англичанин, десен консерватор с особено силен личен ангажимент към каузата за спасяване и съхраняване на европейската култура. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от увлекателните и последователни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа.

Откъс

Преструвките за репатриране

През 1795 г. Имануел Кант пише, че предпочита държавите пред “универсалната монархия”. Защото, “колкото по-широка става сферата на юрисдикцията им, толкова повече законите губят сила; и бездушният деспотизъм, когато задушава семената на доброто, най-сетне потъва в анархия”. Тази идея не се споделя от политиците, които управляват Европа през последната четвърт на нашия век. “Границите – заявява председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер през август 2016 г. – са най-лошото изобретение, направено изобщо някога от политиците.” Ако бе поне малко спорно дали политиците всъщност са “изобретили” границите, то по времето, в което Юнкер прави това изявление, е очевидно, че политиците определено са способни да заличат границите.

През 2015 г., когато Ангела Меркел отваря още по-широко вратите, които вече и така са открехнати, в споразуменията в рамките на континента определено надделяват възгледите на Юнкер, а не тези на Кант. Всеки, дошъл в Европа тази година, вероятно е бил изумен от откритието, че веднъж окажеш ли се на континента, вече няма граници. През 1995 г. двайсет и шест държави подписват Шенгенското споразумение, което създава зона без граници. От Португалия, Испания, Италия и Гърция на юг, до Швеция, Финландия и Естония на север, през Унгария, Словакия, Австрия, Франция и Холандия, това съглашение означава, че повече от 400 милиона души в Европа имат правото да се придвижват свободно през континента, без дори да показват паспорта си. Условието е, че членовете имат обща отговорност за контрол над външните граници. Но иначе, с изключение на Обединеното кралство, което отказва да се включи в Шенген, от 1995 г. континентът е огромна безгранична зона. Това е мечтата на Европа за хармонизация и интеграция.

Шенгенското споразумение има за цел да създаде нова ера на мир и интеграция. Изглежда трудно да си представим недостатъците на такова “свободно и неограничено движение на хора, стоки, услуги и капитал”. Благоприятно е както за търговията, така и за французина, който иска вечерта да отиде в Брюксел. Каквито и да са недостатъците му, смисълът на Шенгенското споразумение не е само в практическото улеснение за пътуването, а и в посланието, което отправя. Ако изобщо има континент, чието население е убедено, че границите са проблем, то това е Европа. Едната интерпретация от двайсети век е, че два пъти за двайсет и пет години целият континент влиза във война, прекрачвайки границите. Както през 1914 г., така и в края на 30-те години проблемът с границите вещае катастрофа. Ако в тези конфликти Европа на два пъти губи поколение от млади мъже и конфликтите са причинени от наличието на граници, тогава кой не би искал да ги премахне? По същия начин, ако националната държава е причина за война, тогава кой не би искал да се отърве от националната държава?

Сред недостатъците на този аргумент е погрешната предпоставка, че границите, а не германският милитаризъм, са причинили Първата световна война (наред с редица сложни фактори) и не нацистката агресия е довела до Втората световна война. Може да е удобно за някого, не само за някои германци, да приеме алтернативно обяснение, но да обвиняваш границите за войните от двайсети век, е все едно да виниш колите за всички катастрофи по пътищата. Ако границите понякога са били причина за конфликти, не следва, че без граници светът щеше да е безконфликтен. В крайна сметка преди войните на националните държави в Европа континентът е разтърсван от религиозни войни.

Но недостатъците в Шенгенското споразумение не се крият само в презумпции, които се отнасят до историята. Един ужасен недостатък е начинът, по който се прилагат принципите. Например, въпреки че държавите членки са ангажирани да си сътрудничат в контрола над външните граници на континента, тази задача всъщност е възложена на държавите от предната линия. През 90-те години на миналия век и през първото десетилетие на този век Италия, Испания и Гърция са оставени да се справят сами с наплива на мигрантите. И дори и след създаването на “Фронтекс”, граничните сили на Европейския съюз, през 2004 г., южните държави продължават да носят този товар. Както разгневеният италиански вътрешен министър Анджелино Алфано напомня на партньорите си по време на кризата в Лампедуза през 2014 г.: “Границите на Средиземноморието са европейски граници.”

Но бремето на контрола на границите на целия континент не е единственият проблем, който притиска средиземноморските страни през този период. Има също и три (към този момент) итерации на Дъблинския регламент за предоставяне на убежище, въведени в ЕС от 1990 година насам. Целта на тези няколко версии е да гарантират, че всяка членка на ЕС, в която мигрант поиска убежище, е държавата, която законно е принудена да обработи тази молба. На теория това означава да се предотвратят множество молби или прехвърлянето им между държавите. На практика Дъблинският регламент стоварва бремето на южните страни. С оглед на корабчетата, натоварени с хора със или без документи, които търсят убежище в Италия и Гърция, а не в Холандия или Германия, споразумението не оставя много възможности на първите две държави.

Те знаят, че са принудени да обработват молбите за убежище на всеки мигрант, който пристига. Или биха могли да насърчават мигрантите да не подават молби, а да се насочват на север, за да намерят път към други държави членки и да ги подадат, щом пристигнат там. В Регламент “Дъблин III” (който влиза в сила през 2013 г.) страната, където се вземат пръстови отпечатъци и се съхраняват молбите за закрила, е държавата, която е длъжна да проведе проучване и да предложи убежище. При хиляди хора, пристигащи в Южна Европа ежедневно, до времето, в което процедурата влиза в сила, изглежда невероятно, че северните държави сериозно очакват южните страни да не се опитват да намират начини да избягнат това задължение. Единият е да не вземат пръстови отпечатъци на всички новопристигнали. Ако го направят, ще бъдат принудени да продължат процеса и евентуално да предложат убежище. Далеч по-лесно е да изтикат мигрантите на север без документи, без пръстови отпечатъци и без идентификация. Броят на хората не може да се установи, но работещите на предната линия неофициално признават, че то се случва през цялото време. И така, “Дъблин III”, чието предназначение е да направи процеса по-лесен, на практика стимулира държавите да не участват в системата изобщо.

Нещо повече, мигрантите, идващи през 2015 г., знаят, че ако дадат пръстови отпечатъци, ще трябва да останат в страната, в която първо са влезли, и все повече и повече отказват да го правят. А и италианските и гръцките власти не ги принуждават и докато напливът се увеличава, както мигрантите, така и южните държави имат сходни причини да не следват тези процедури. Ако мигрантите изразяват желание да се насочат към Северна Европа, ще бъде по-добре за Гърция и Италия да не вземат пръстови отпечатъци. Иначе както мигрантите, така и страната на пристигане ще се изправят пред процедура по предоставяне на убежище в страна, която не ги иска и където пристигащите не искат да пребивават.

Регламентът “Дъблин”, подобно на Шенгенското споразумение, изглежда привлекателен, когато миграцията на континента е в нормални граници. Но той се оказва катастрофален през 2015 г., когато миграцията се превръща в библейски феномен. Навсякъде, изглежда, чувствата вземат връх над реалността. За германския канцлер Ангела Меркел, която само няколко месеца по-рано е обяснявала на едно ливанско момиче, че “политиката е трудна”, се съобщава, че е била “трогната” от група албанци, сирийци и иракчани, заснети на железопътна гара в Будапеща на 1 септември, докато скандират: “Германия, Германия, Меркел, Меркел!” По-късно, докато отива да приветства пристигащите мигранти лично, Меркел се усмихва, изглежда спокойна и щастлива, докато позира за селфи с тях, снимани с камерите на техните телефони.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура