Съюзниците от НАТО правят всичко възможно да се скрият зад гърба на другия

Елитите на ЕС пируваха десетилетие върху руините на СССР

Превземането на Соледар от руските войски и поредица от малки, но важни победи в западната посока поставят стратегическите ни противници пред екзистенциален избор - или да се предадат, или да бъдат въвлечени във война срещу Русия до степен на пълно унищожение, без да се крият зад извинения от рода на „тук воюваме, тук не воюваме, тук помагаме на Украйна“. Изборът е ваш, разбира се.

Отделни хуманитаристи все още си позволяват да хленчат. „Изпращайки танкове в Украйна, можем да превърнем Европа в един голям радиоактивен гроб“, оплаква се Питър Хътченс в британския „Дейли мейл“. „Защо Великобритания изобщо се е съгласила с това?“ Но това е глас в пустиня.

Великобритания изпраща танкове в Украйна. Чехия изпраща танкове в Украйна. САЩ шумно говорят, че се канят да пратят танкове в Украйна. И само Германия все още се опитва да се съпротивлява. „Що се отнася до танковете „Леопард“, все още не можем да кажем кога ще бъде взето решението и какво ще бъде то“, промърмори Борис Писториус, новоназначеният министър на отбраната на страната, в кулоарите на срещата в Рамщайн.

За тази помирителна позиция съюз­ниците от алианса демонстративно бичуват Олаф Шолц. Балтийците се изказаха в смисъл, че Германия не трябва да се крие зад другите членове на НАТО. Американският генерал Уесли Кларк, избивал виетнамци и югославяни, каза, че Украйна трябва незабавно да получи всички възможни тежки оръжия: „Путин планира нова офанзива. Десет танка? Украйна се нуждае от триста, петстотин танка“.

Накрая раните на германския канцлер бяха посипани със сол от британските партньори. „Несигурни, лишени от въображение лидери като Олаф Шолц са пометени от вълна на общо отвращение“, написа колумнистът на „Гардиън“ Саймън Тисдал.

Какво предизвика истерията в редиците на нашите противници? Първо, страхът от стабилното настъпление на руските войски и неизбежното поражение на въоръжените сили на Украйна. Второ, от осъзнаването на тъжния факт, че им свършват не само 155-милиметровите снаряди, но и воюващите украинци, а едва ли ще помогне нова - вече шеста или седма поред- мобилизация в Украйна.

Това означава, че страните от НАТО трябва или да капитулират, или да се включат наистина в украинския конфликт. Същият Саймън Тисдал предлага Европа „да се бие с всичко, което има, дори с риска националните армии на европейските държави да бъдат пряко въвлечени в конфлик­та“.

Забележете, че тук нито веднъж не се споменава блокът на НАТО - само национални армии. Факт е, че в Съединените щати днес правят всичко, за да замъглят и замажат петия член от Устава на алианса, само и само да си осигурят възможността да избег­нат пряка конфронтация с Русия и да направляват конфликта отвъд океана, пиейки мохито край басейна, докато европейското пушечно месо ще мре някъде край Купянск.

Британският „Гардиън“ подсказва на Вашингтон как елегантно да избяга от отговорност. Нека „националните армии“ на европейските страни нападнат Украйна, тогава Белият дом няма да трябва да спасява съюзниците от НАТО.

Преведено на руски това означава, че англосаксонците вече са се били до последния украинец и сега планират да се бият до последния европеец. Наистина, защо да ги съжаляваме?

Въпреки това е трудно да си представим немски бюргер или френски буржоа, който изведнъж по някаква си причина ще замине за Източния фронт, за да защитава украинската независимост. Населението там, разбира се, е доста заблудено от пропагандата, но все пак проливането на кръв за Зеленски е напълно нетрадиционен начин за самоубийство. Европа все още не е готова за това.

Затова англосаксонските елити отклоняват омръзналите мантри за това, че трябва да се помага на украинците, и открито казват, че европейците трябва да се отърват от Русия. „Руската империя трябва да умре“, посочи неотдавна Ан Епълбаум - известна американска журналистка и виден експерт по ГУЛАГ.

Благодаря ви за откровеността, като цяло вече разбрахме всичко. Същността е в това, че украинската независимост като трофей на европейците, разбира се, не представлява интерес. Но ако ги убедите, че става дума за поражението и ограбването на Русия, тогава това ще бъде съвсем различно. Върху руините на Съветския съюз елитите на ЕС пируваха в продължение на десетилетие.

До 1991 г. Европейският съюз не беше много богато и не много уверено в себе си образувание на картата. От 90-те години той започна да расте. Стара Европа безмилостно доеше постсъветските гранични райони и изстиска всички сокове от страните от бившия Варшавски договор. На тях им се полагаше шокова икономика, деградация, обезлюдяване, а за своите имаше силно евро, силен икономически растеж, евтини кредити и всички прелести на консуматорството.

Сега този пир на победителите свърши - рязко и безпощадно. Единствената надежда за подновяването му е ограбването на Русия. За да стане това, тя трябва да бъде победена на бойното поле. Това е морковът, който англосаксонските приятели размахват пред европейците. Те сами са избрали ролята да управляват конфликта, но гражданите на ЕС предстои да усетят този конфликт на собствения си гръб.

Отделен морков е запазен за Полша, любимата съпруга на Вашингтон в европейския харем. Гражданите там са поканени да умрат, за да върнат на страната западните региони на Украйна.

Но при открита намеса на европейските военни в конфликта в Украйна веднага възниква рискът от ядрен удар. Как да се справим с него? На населението на САЩ и на Европа не е чужд естественият човешки страх от ядрена война. Джеръми Корбин във Великобритания, Илон Мъск и Доналд Тръмп в Щатите дори рискуват да изразят този страх публично. Именно той забавя конфликта.

Саймън Тисдал предлага европейското пушечно месо да не се страхува. Все пак те казват, че „военната ескалация е неизбежна“. Защо да е неизбежна? Ами защото Западът доставя оръжия на Украйна и планира да достави още по-модерни: танкове, системи за противовъздушна отбрана, самолети. Идеята за „затваряне на небето над Украйна“ постоянно се появява. Тоест, Вашингтон сам разпалва конфликта, а след това, сякаш се подиграва на съюзниците си, свива рамене: разбирате ли, казват те, ескалацията е неизбежна, отидете на фронта. А за член пети, както се казва, „ще видим“.

Поразителен е, разбира се, циниз­мът на тези фигури, които, седнали в удобните си офиси, програмират европейците за война и не крият, че ги обричат на сигурна смърт. „Нека не позволяваме на страха да влияе върху решенията ни“, напъва се Ан Епълбаум. „Колкото по-малко показваме страха си, толкова повече ще изплашим Путин.“

Но досега обаче се наблюдава обратното. Опитвайки се да се противопоставят на Русия, съюзниците от НАТО правят всичко възможно да се скрият зад гърба на другия, изтласквайки най-бедните и най-глупавите на предни линии. Първо изтласкаха украинците. Сега те са на изчерпване и ги подменят с поляците. Поляците се опъват и опитват да вербуват за фронта избягалите в Европа украин­ци. Балтийците се крият зад гърба на поляците. Германците седят зад гърба на балтийските държави. Отзад французите чакат германците, следвани от италианците, испанците и tutti quanti. Страхливите васали биват щедро възнаграждавани с ритници от ботушите на чичо Сам, който свободно се излегнал в шезлонг от другата страна на Атлантика.

И от какво е предизвикана цялата тази суета? Да, от страх, разбира се. Стратегическите ни противници от ужас бутат един друг под евентуален отговор на Русия и трескаво се опитват да участват в конфликта, без да предизвикат възмездие.
За европейците тук работят два възпиращи фактора: не само руското ядрено оръжие, но и впечатляващата историческа памет. Не можете да преброите колко от техните предци, отишли да завладеят и ограбят Русия, почиват днес в нашите необятни пространства. Както отбеляза Пушкин, ще има достатъчно място за нови завоеватели - „сред гробове, които не са им чужди“, така да се каже.