Иранските бунтове са плод на години репресии, не на чуждо влияние

Падането на режима е един от факторите за осигуряване на спокойствие в Близкия изток

Протестите са естествена реакция на натрупано недоволство

В Иран ври и кипи. Само за последните две седмици, по време на масовите протести, насочени срещу режима, са загинали поне 500 души - мнозинството демонстранти, а над 10 000 вече са задържаните, макар че точният брой не се знае, защото управляващите налагат сериозни ограничения върху информацията, а интернетът почти навсякъде е прекъснат.

Въпреки че иранското правителство побърза да обвини за демонстрациите външни фактори и врагове (основно САЩ), организирайки проправителствени митинги, целящи да покажат, че много хора подкрепят властта, масовото недоволство обхваща всички 31 провинции в Иран, а градовете са над 150. Безспорно, говорим за най-сериозните протести от много години, като този път режимът е сериозно застрашен.

Разликата е в исканията - предишните пъти акцентът беше предимно върху такива, касаещи правата на жените, а в момента натискът е директно насочен срещу политическата система, което поражда сериозни въпроси за бъдещето на Иран. Правителството прави всичко възможно, за пореден път, да категоризира всякакво недоволство на хората като „безредици“, организирани отвън, а реакцията на властта - като „битка на иранската национална съпротива срещу Америка и ционисткия режим“, но страна, подчинена на ислямските порядки, в която шариатът е държавен закон, а репресиите срещу населението са постоянни, в комбинация с тежката икономическа криза, инфлацията и критичното поскъпване на живота, е като буре с барут.

Разбира се, както неведнъж се е случвало в Близкия изток, фитилът може да бъде подпален от външни сили. Критиките, идващи от управляващите в Иран, че става въпрос за намеса на САЩ и Израел са частично верни, дотолкова доколкото и двете страни имат интереси управлението да не представлява директна или индиректна заплаха за тях.

САЩ се опасяват от ядрената програма на Иран и от възможността страната да създаде ядрено оръжие. Ислямската република е и основен финансов източник на терористични групировка като „Хизбула“ и „Хамас“, а режимът е крайно антиамерикански настроен - лозунги като „Смърт за Америка“, са официализирани на държавно ниво. Евентуално негово падане означава и край на един от най-яростните антизападни и антиамерикански управления, което би се окачествило и като победа на САЩ, по-конкретно като такава на управлението на Доналд Тръмп.

Интересите на Израел са дори екзистенциални. Иран не признава правото на евреите и страната да съществуват, реториката на иранските лидери е насочена включително срещу призиви за унищожаването им. Тук не говорим просто за политически интереси, а за оцеляване. Отново трябва да споменем иранската подкрепа за „Хизбула“ и „Хамас“, а въпросът с евентуално ядрено оръжие, намиращо се в най-вражеската за Израел страна, е основен фактор за политиката, която водят израелските правителства през годините.

Падането на режима е един от факторите за осигуряване на спокойствие в Близкия изток, но не само за Израел.

Но извън неминуемо сериозните външни фактори, имащи интерес управлението да бъде сменено, външният натиск - макар и заглушаван дълги години от ислямистите, става все по-осезаем и все по-чуваем. Когато през 1979 г. се поставя началото на ислямската революция много бързо става ясно, че обещанията на прекаралият дълго време в изгнание аятолах Рухолах Хомейни, че новото управление ще ликвидира корупцията, че огромното социално неравенство ще бъде премахнато, че ще има свобода на словото край на репресиите, са не просто празни приказки, а параван за съвсем други цели.

След обявяването на Иран за ислямска република, животът на стотици е отнет, хиляди са хвърлени - без съд и присъда - в затворите, в страната са наложени крайни порядки, появяват се паравоенните милиции, правата на жените са не просто орязани, а ликвидирани - те губят правото си да дават съгласие при сключването на брак; ако не спазват ислямските порядки; биват пребивани или хвърляни в затвора; минималната възраст за брак става 9 години, на омъжените жени се забранява да посещават училище. Репресиите срещу противните на новия режим са официализирани, а чрез шариата, който се превръща в основен закон, страната е върната години назад в развитието си.

И ако четвърт век управление на шах Мохамед Реза Пахлави безспорно е съпроводено с авторитарно управление и засилване на разслоението между бедни и богати, няма как да не се види осезаемата разлика по отношение на правата на всички, на пълната модернизация на Иран, осъществена с т. нар. Бяла революция по негово време. Яростната съпротива на религиозната общност е насочена както срещу тези революционни за една мюсюлманска страна действия, така и срещу ограничаването на правата на духовенството и прозападната политика, асоциирана предимно с подкрепата към Пахлави от САЩ.

Но заглушаваният дълги години глас на хората, несъгласни с потъпкването на свободата и с насилието срещу всеки, осмелил се да се опълчи на ислямистите, постепенно, но сигурно ескалира. Едни от най-яростните и смели критици на режима са именно жените, които са третирани като животни, стоящи някъде между кучето и хлебарката. Хиляди забрани, касаещи облеклото и поведението им, закони, налагащи им не просто ограничения, а статут на вещи. Детските бракове, моралната полиция, която следи всяка тяхна крачка, насилието, издевателствата, побоищата, убийствата им, доведоха до нечувано гражданско неподчинение и от тях. Видеоклипове показват млади иранки, които палят цигари, като изгарят фотографии на върховния лидер аятолах Али Хаменей. Това е не просто остър отговор срещу законите и порядките в Иран, а открито предизвикателство към режима.

И макар че действията им се считат за сериозно престъпление според законодателството и ги грози най-малкото затвор, страхът остава на заден план, дори и чувството за самосъхранение, за сметка на порива към свобода, към нормален живот, към спазване на основни човешки права. Дългите години трупано недоволство срещу крайния ислямистки режим, който освен всичко друго е и основен спонсор на тероризма по света, отдавна предвещаваха мощно сътресение.

Сегашните непрекъснато разрастващи се протести в Иран не могат и не трябва да се обяснят само с външни интереси или намеса на чужди държави, въпреки че и двете са факт. Но това е единствено удобното и опростено обяснение - както на режима, така и на противниците на американската външна политика по света. Днешните бунтове обаче са много повече плод на дългогодишна вътрешна репресия, наложена от режима срещу собствения му народ.

След революцията през 1979 г. ислямската теокрация не само че не донесе вятъра на промяната, който обещаваше, а от авторитарното, но модерно управление, зачитащо правата на хората, наложено от Мохамед Реза Шах Пахлави, ограничи свободата на словото и медиите, наложи строг контрол върху живота на всички, особено върху този на жените, хвърли в затворите десетки хиляди иранци, уби хиляди други, заглушавайки напълно общественото недоволство.

Не говорим за изолирани практики, а за системна политика, създаваща усещане на постоянен страх и липса на справедливост сред населението. Чувство на обреченост, че друг решава всичко вместо теб.

Протестите са естествена реакция на това натрупано недоволство и на ограничението на основни човешки права, а не резултат от „внесена“ революция. Те са най-ясният отговор, насочен срещу действията на репресивния ислямистки режим, а обяснението само с геополитическите интереси на други държави, е удобно най-вече на същия този античовешки режим.