Труд
Автор:
Труд news
Рискува се изместване на европейски бизнеси
ЕС има нужда от инвестиции в собствения си пазар
Георги Вулджев, ЕКИП
На 27 януари 2026 г. в Ню Делхи бе подписан договор, който мнозина в Брюксел прибързано възхваляват като крайъгълен камък в съвременната икономическа история на Европа. Споразумението за свободна търговия между Европейския съюз и Индия е много повече от премахване на мита и повдига много сериозни въпросителни относно бъдещото ни икономическо развитие. Докато германските промишлени гиганти отварят шампанското, защото се надяват, че новия пазар ще спаси все по-неконкурентния им бизнес модел, за страни като България сделката носи далеч повече минуси, отколкото плюсове.
Най-големите рискове от тази сделка са свързани с потенциалните ефекти върху трудовия пазар в Европейския съюз като цяло, но и в България конкретно. През последните десетилетия страната ни успя да превърне ИТ сектора в двигател на своята средна класа, съчетавайки висока квалификация с конкурентни разходи. Но тази търговска сделка може фундаментално да промени ситуацията. Търговската сделка предвижда „улеснена мобилност за ИТ професионалисти“. Под този надслов се предвижда премахване на теста за пазара на труда.
В момента в повечето държави от ЕС преди да внесе работници от страни извън съюза, един работодател трябва да докаже, че е търсил местен (или европейски) кандидат за дадена позиция в продължение на определен период от време, но не е успял да открие такъв, и затова прибягва до вносен труд от трети страни. Защо това изискване е важно? Защото по официални данни средната заплата в ИТ сектора в Индия е над 2 пъти по-ниска, отколкото в България. Премахването на това изискването да се приоритизират европейски кадри означава, че европейските компании вече няма да имат стимул да търсят аутсорсинг партньори в София или Пловдив, когато могат да „внесат“ индийски екипи на половин цена.
Но това не е всичко. Сделката разширява възможностите за индийски технологични гиганти (като Tata Consultancy Services, Infosys или Wipro) да прехвърлят свои служители в офисите си в Европа. Тези служители получават разрешения за работа по ускорена процедура, като често се заобикалят стандартните квоти за миграция. Това позволява на индийските компании да печелят големи договори за софтуерна поддръжка в ЕС и да ги изпълняват със свои екипи, доведени от Индия, вместо да наемат местни подизпълнители. Сиреч, по-малко работа и проекти за европейски фирми и специалисти.
Тези аспекти на сделката не се ограничават само до ИТ сектора. Той вероятно ще бъде най-тежко ударен, но премахването на теста за пазара на труда и улесняването на „вътрешно-корпоративните“ трансфери се отнася за 37 подсектора в сферата на услугите и 17 подсектора, в които работят независими професионалисти. Освен върху ИТ сектора, сделката акцентира върху „професионалните услуги“ в по-общ план, финансовите услуги, туризма и строителството. Тоест, европейските работници и фирми, което включва и българските, ще бъдат застрашени от далеч по-евтина конкуренция от Индия.
Изпадането в още по-дълбока дигитална стагнация в Европа е огромен риск на тази сделка. Ще се формира много опасен икономически парадокс - докато от една страна Брюксел налага тежки регулации, които оскъпяват всяка иновация в съюза, от друга страна, сделката с Индия предоставя достъп до труд на много по-ниска цена. Икономическата логика е проста: когато технологията е скъпа и регулирана, а трудът е евтин и достъпен, бизнесът избира труда. Вместо да инвестират в системи за автоматизация, европейските фирми ще предпочетат да наемат армии от индийски служители за поддръжка на остарели системи и бизнес практики. Така сделката де факто може да стопира автоматизацията и навлизането на най-модерните технологии в Европа. Докато САЩ и Китай се състезават кой ще създаде по-мощен изкуствен интелект, Европа се готви да се превърне в „дигитален феодал“, разчитащ на евтина работна ръка отвън.
Какви са очакваните икономически ползи от тази сделка? Достатъчни ли са да оправдаят значителната икономическа цена? Централният икономически аргумент на Европейската комисия е очакваният ръст на износа, оценяван на около 22 милиарда евро годишно. За средния читател сумата звучи мащабно, но в контекста на икономиката на ЕС тя е почти невидима. Брутният вътрешен продукт на Съюза за 2026 г. се оценява на над 20 трилиона евро. Сметката е ясна - тези 22 милиарда представляват едва 0,1% от БВП на ЕС.
Това е нищо. На практика Брюксел е готов да направи фундаментални и необратими отстъпки в сферата на трудовата мобилност и инвестиционната защита срещу икономически ефект, който е по-малък от статистическата грешка. Нещо повече, този ръст е концентриран в тежката промишленост на Западна Европа, докато потенциалните загуби от социалния дъмпинг, особено в ИТ сектора, ще паднат основно върху държави от Източна Европа като България.
Основната мотивация зад тази сделка е да се постави все по-неконкурентната европейска индустрия на изкуствено дишане. Това важи особено за немското автомобилостроене, затова и Германия е основен лобист. Поради трупани десетилетия наред погрешни политики в сферата на енергийната и икономическата политика, немското автомобилостроене днес не само, че излиза много скъпо, но в сферата на електромобилите дори по качество изостава спрямо все по-успешни китайски компании като BYD, Geely, Xiaоmi и Американския пионер Tesla.
Сделката с Индия на практика е опит за „технологичен регрес“. Понеже губят развитите пазари, където електромобилите доминират, европейските производители искат достъп до по-изостаналия индийски пазар, където все още могат да продават своите конвенционални двигатели с вътрешно горене. Това е опит да се спечели време за една залязваща индустрия за сметка на бъдещето на европейските икономики. Спестените мита няма да променят факта, че Европа няма собствен Google, OpenAI или TSMC.
Поддържането на маржовете на закостенели и технологично изоставащи компании всъщност е вредно, защото заключва в непредприемчиви ръце капитали, които биха могли да се усвоят далеч по-продуктивно. Да, някои производители може и да фалират. Но може би именно такива жертви са необходими, за да се роди истински предприемчив и мащабен дигитален сектор в Европа. Прочутият австрийски икономист Йозеф Шумпетер нарича този процес „съзидателно унищожение“ и именно от това се нуждае Европейския съюз.
Сделката ЕС-Индия е класическа проява на краткосрочно мислене. Тя предлага 0,1% ръст на БВП днес, срещу риск от трайна технологична и социална деградация утре. За страни като България, чието забогатяване до голяма степен се дължи на проспериращ ИТ сектор, потенциалната цена е твърде висока.
Европа не се нуждае от нови пазари за стари коли и евтин труд за поддържане на изоставаща икономика. Тя се нуждае от масова дерегулация, защита на собствения трудов пазар и смели инвестиции в нови технологии и автоматизация. В противен случай вместо да се завърне като глобален лидер, Европа ще се бетонира като застаряващ континент, който е аутсорснал своето бъдеще. Но това все още може да бъде предотвратено. Сделката сключена от Европейската комисия тепърва ще трябва да се ратифицира в Европейския съюз. Европейският парламент и правителствата на страните членки следва да проявят здрав разум и да не приемат тази сделка, със сигурност не и в настоящата ù форма.
