Всеки срещу всеки в ЕС

Лидерите на Германия, Италия, Чехия и Унгария си искат все така ветото

Цените на енергията ще стават още по-високи, но не за всички, а за по-бедните страни

Марио Драги вещае раздробяване и упадък на Европа, ако не стане федерация

Бившият шеф на Европейската централна банка и експремиер на Италия Марио Драги завчера отново раздвижи духовете в ЕС след като обяви в един белгийски университет, че ако не стане федерация в обозримото бъдеще, Съюзът е обречен на раздробяване и упадък. 

Веднага разтропани брюкселски репортери разпространиха новината, че маститият икономист и финансист, който от миналата година не престава да стряска с мрачните си прогнози и нелицеприятни напътствия управниците в големите столици на Стария континент, ще изложи тезите си на предстоящото заседание на лидерите на 27-те, тоест на Европейския съвет, на 12 февруари в белгийския замък от XVI-ти век “Алден Бизен”.

Като пишещото братство предрече, че със сигурност изпълнилите тронната му зала президенти и премиери ще кимат в знак на съгласие, някои от тях дори може да заявят, че наистина е дошло време да се действа във федеративна посока. А Виктор Орбан ще се изправи, за да натърти любезно, че докато е жив и на власт, никога няма да позволи подобен завой на единната интеграционна политика.

Въобще реакциите на словото на Драги в тронната зала на “Алден Бизен” ще бъдат възпитани и вежливи, но следобеда, когато маститият икономист и финансист си тръгне, според авторитетния италиански всекидневник “Ла Стампа” в замъка ще се развихри жестока караница, тъй като вътрешният конфликт в ЕС започва да надхвърля суверенистично-федералистката динамика. По простата причина, че федералистката реторика боксува вече година и половина, макар тя да не е чужда на силните в Съюза държави като Германия и Франция. 

А може би дори не става дума за боксуване, а за стопиране на първата лястовица на евентуалния федерализъм още преди тя да се вдигне в полет - одобрение на предложението за общ дълг. То бе внесено за обсъждане и приемане от 27-те страни-членки преди 18 месеца, но като че ли никой от техните лидери все още не го е погледнал или просто не му се иска да се занимава с него. Усещат се също така и други симптоми на загърбването в зародиш на наченките на федерализъм - поне десетина държави не искат да бъде премахнато правото на вето при вземане на решения, съюзът на капиталовите пазари пък е възпрепятстван от онези страни, които не желаят да се откажат от финансовата си автономност, фискалните различия остават все така значителни и т. н. 

Освен това социалните партньори се опасяват, че процесите на опростяване на ненавижданите регулаторни мерки ще се превърнат в самоубийствена дерегулация, че цените на енергията ще стават още по-високи, но не за всички, а за по-бедните, че държавната помощ за индустрията и селското стопанство ще продължава да си е асиметрична, а прилагането между страните-членки на търговските правила на ЕС ще си остане неравномерно, което пък ще възпрепятства функционирането на единния вътрешен пазар.

Идеята за отказ от единодушието, и следователно от ветото, в полза на гласуването с квалифицирано мнозинство, среща силна опозиция от по-малките държави, които се страхуват да не бъдат прецакани от големите. Кипър например сега е ротационен председател на ЕС и тъй като не иска да чуе за въпросното квалифицирано мнозинство, тези шест месеца въобще няма намерение да поставя въпроса за обсъждане. Но съпротивата не се ограничава само до “микродържавите” - няколко суверенистични лидери като Роберт Фицо от Словакия и Андрей Бабиш от Чехия, открито се противопоставят на по-задълбочената интеграция. 
Голямата Италия пък има двусмислена позиция по проблема - вицепремиерът и министър на външните работи

Антонио Таяни подкрепя идеята за отказ от ветото, но премиерката Джорджия Мелони е категорично против. А Европейският парламент е привърженик на по-силната интеграция и на преминаването отвъд единодушието, но е готов да се барикадира, ако ЕС, както иска Драги, използва прекия път за вземане на решения от Европейската комисия, предвиден в член 122 на Съюзния договор, за да заобиколи вота на евродепутатите.

Усещайки, че дебатът е в задънена улица, някои водещи държави като Германия, Франция и Италия, напоследък са се съсредоточили върху необходимостта от по-ефикасно използване на засиленото сътрудничество между определен кръг страни и настояват за “зелен семафор” от останалите. Те твърдят, че в този механизъм няма нищо лошо, тъй като той вече бил добре изпитан - например с приемането на еврото само от желаещи го страни, което на практика вече било довело до многоскоростна Европа. Германия на Фридрих Мерц сега се движи в тази посока и през последните дни Берлин стартира икономическа и финансова инициатива, включваща само шестте най-развити държави от Съюза.

Но както и при раздухваната отдавна тема “Европа на две скорости”, така и тук, “по-младите членове” на ЕС - от балтийските страни до тези на неговата източната граница, засега натискат мощно копчето на “червения семафор”, опасявайки се от маргинализация.

Ако се вярва на брюкселските кореспонденти, председателят на Европейския съвет Антонио Коста бил подготвил за предстоящата на 12 февруари среща на лидерите на 27-те серия от въпроси, като сред тях се откроявали следните: Какво трябва да бъде отношението на ЕС към администрацията на Доналд Тръмп? Как най-добре да се реагира на икономическата принуда и да се намали икономическата зависимост, особено в суровинния и технологичния сектор? Какви трябва да бъдат нашите приоритети за задълбочаване и окончателно оформяне на единния пазар? Как можем да предложим на бизнеса по-благоприятна регулаторна среда? 

Особено отговорите на последните три питания би трябвало да очертаят какви са нагласите на 27-те за иницииране на някакъв процес на федерализъм. А според разсъждаващите по проблема политически и стопански анализатори в Западна Европа, тези нагласи би трябвало да бъдат положителни, ако не изцяло, то поне частично. Защото го налага инстинктът за самосъхранение, особено на по-малките страни, които влезли веднъж в Съюза, в сегашната тежка международна обстановка могат да оцелеят единствено прилепени до по-големите и мощни съюзници. А те пък, силните страни, са осъдени да се сработят, да търсят допирните точки за битуване заедно на всички, тъй като в противен случай, тоест ако не го направят, ще бъдат пометени от мераклии като Китай, Русия, САЩ и т. н.

Но за това са нужни авторитетни лидери, като в момента такива на европейската сцена май няма. Но все пак поне за начало работа могат да свъшат с праволинейността си германският канцлер Фридрих Мерц и Джорджа Мелони с ролята си на грижовна квачка, която играе в Италия. Иначе, в края на краищата, Марио Драги ще се окаже прав.