На 5 септември в Медвен се състояха Петите четения, посветени на Захарий Стоянов

Най-често Захарий Стоянов е представян като автор на мемоарно-биографични произведения, публицист и белетрист

В дните между светлия ден на Съединението (6 септември 1885 г.) и черната дата на българската Голгота (9 септември 1944 г.) нека хвърлим поглед към невероятната личност на Захарий Стоянов, отишъл си от този свят на 2/14 септември 1889 г. Връзката на Захарий с първата от двете дати е категорична – не някой друг, а именно той е председател на БТРЦК (Българският таен революционен централен комитет) – „двигателят“ на съединението на автономната провинция Източна Румелия с Княжество България. С второто събитие, случило се половин век след смъртта му, някогашният революционер и държавник на пръв поглед няма нищо общо, на за тази косвена, все пак твърде важна връзка ще стане дума по-късно.

Да се върнем към значението на делата и творчеството на Захарий Стоянов за днешна, а и за бъдеща България. Темата беше във фокуса на „Петите четения, посветени на Захарий Стоянов“, организирани от Община Котел, Историческият музей – Котел и къщата-музей „Захарий Стоянов“, които се проведоха на 5 септември в родния му Медвен. Инициативата дължим на Димитринка Петкова, бивш заместник-управител на Сливенска област, на журналиста Доброслав Иванов и други родолюбци. В скромната, но съдържателна програма участваха оперната прима Татяна Шиварова (родственица на Захарий Стоянов), писателят Любомир Котев (автор на стойностно изследване за големия революционер, писател и държавник), проф. Виолета Русева (изследовател на неговото творчество), музейни специалисти… Бяха наградени  участниците в превърналия се в традиция конкурс „Захарий Стоянов – летописецът на националната революция“.

Във връзка с годишнината от смъртта на Захарий Стоянов в социалните мрежи имаше коментари, в които различни хора с изненада отбелязваха, по-скоро си припомняха, че авторът на култовите „Записки по българските въстания“ (1884-1892), „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“(1883), „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888), „Четите в България“ (1885) и още историографски, литературни и публицистични текстове, умира на едва 39 години… Роденият в Медвен Джендо Стоянов Джедев, каквито са рождените му имена, е знаково име на националната революция – участник в подготовката на Старозагорското въстание, апостол на Априлската епопея, председател на БТРЦК, подготвил и допринесъл най-много за Съединението през 1885 г. Захарий Стоянов израства „в движение“, за да се превърне в едно от най-ярките имена на българската журналистика и публицистика, на какво ли не още... Умира при неизяснени и до днес обстоятелства в „Отел дьо Суез“ в Париж по време на своя визита като председател на Народното събрание. Преки данни за руска „връзка“ в изненадващата смърт на големият политик и държавник, принципиален противник на бруталната намеса на империята във вътрешните дела на България, засега няма. Възможно е следите да са в руските архиви, уви, недостъпни, особено при опитите за изясняването на толкова деликатни въпроси.

„Историк ли е Захарий Стоянов?“ Въпросът навярно ще предизвика недоумение, въпреки че от години го наричаме за „Летописеца“ (с главна буква!) на Априлското въстание, първият изследовател на делото на Васил Левски и Христо Ботев, на четите от 1867-1868 г. и ред други събития. Да не говорим за неговата публицистика, в която историята често е на преден план. И все пак, в енциклопедии, учебници по литература и т.н. обикновено четем: „Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности.“ Цитираният текст е от иначе добрата статия за него в електронната библиотека „Словото“, заимствана и в българския вариант на „Уикипедия“. Тази оценката има своите корени още в годините скоро след смъртта на Захарий Стоянов. След години на омаловажаване на мястото на „неукия овчар“ и „мемоарист“ в нашата литература се стига до възгласа на проф. Александър Балабанов: "Абе, той, тоя Захарий Стоянов, бил много голям, бе!" Нещо повече, безспорният ерудит отсъжда: „В лицето на Захарий Стоянов ние имаме нашия Тукидид…“, мотивирайки своята оценка не само с външните прилики между „История на Пелопонеската война“ и „Записките…“, а с епическата дълбочина и психологически рисунък на авторите. Предвид белетристичната „струя“ в книгите на „много големия Захарий“ литературният критик Д. Б. Митов обяви „Христо Ботйов…“ (1888 г.) за първия български роман! Няма да отнемаме палмата на първенството от „Под игото“ на Иван Вазов (писан през 1887-1888 г., първо издание през 1894 г.), но книгата на Захарий има черти на роман, на романизирана биография, наистина първата в нашата литература.

Дали Захарий е само „историограф“, „разказвач“ за миналото или е „истински“ историк? В същност, той е и едно и другото! Летописеца няма академични титли, но притежава достатъчно пълнокръвна представа за тогавашната наука. Както беше показано от Любомир Котев, „котленския овчар“ е с добро за времето си образование от гледна точка на тогавашните „стандарти“. Известен е и неговият последователен стремеж към самообразование – само ще припомним как научава френски и жадно поглъща морето от знание в библиотеката на русенското читалище „Зора“. Във възрожденското ни образование историята е на почит. Няма как Захарий да не е познавал книгите за Асеневци и българските хайдути, а и  други творби на Раковски, четени със страст от интелигенцията и дори от по-грамотните „хъшове“… От някои бележки в авторските му текстове може да се предполага, че Захарий е чел в руски превод „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън и други светила на тогавашната световна наука. Работейки върху творчеството на Ботев и Каравелов (именно той е първият редактор на техните съчинения!), няма как да не е познавал трудовете на Д. Иловайски и други историци.

Захарий Стоянов целенасочено издирва и анализира цялата възможна информация – така, както постъпват професионалните историци. При работата си върху биографията на Левски събира спомени и разкази от неговите съратници в Ловеч, Търново, Лясковец, Пловдив, Букурещ и т.н., както и редица документи. И подлага всичко на критична оценка. Един показателен пример – инцидентният конфликт между Левски и Раковски в Белград през 1862 г., като прави уговорката, че случаят му е известен само от един източник и трябва да бъде проверен. В тази връзка Христо Иванов – Големия пише на Захарий, че става дума не за Левски, а за Стефан Караджата. В повествованието си за четата на Хаджи Димитър и Караджата авторът се опира на спомените на Ангел Обретенов, допълнени с други сведения на съвременници, информация от в-к „Дунав“ и други периодични издания, на новоиздирени сведения, колкото и малко да са те по онова време. Що се отнася до „Записките…“, Захарий Стоянов събира цялата достъпна информация, с която обогатява собствените си впечатления и, както изглежда, някакви свои записки, изгубени при патилата му след погрома на въстанието. Показателно е, че при работата си върху тритомната „История на Априлското въстание“ (1907 г.) историкът Димитър Страшимиров буквално върви по стъпките на Захарий при детайлното проучване на събитията.

Няколко думи за връзката, макар и абстрактна, между наследството на Захарий Стоянов и случилото се на 9 септември 1944 г. Да си представим как би реагирал непоколебимият защитник на българската свобода, на която отдава своя живот и огнено слово, на  оперетъчния преврат против самата България под дулата на една чужда армия? На реките от българска кръв и насилие, последвали псевдо-революцията на 9 септември? На реалния отказ от суверенитет и национални идеали… Какво ли би казал „много големият Захарий“ за онези уж патриоти, които с пяна на уста, развявайки червени и чужди знамена (!), „защитават“ мегаломанския паметник на окупатора в сърцето на свободна България?!