Три овце с бруцелоза са умъртвени в село Вуково

Разкол в Испания заради Франсиско Франко

Сръбските власти почистиха поругания български паметник-костница в Ниш

Затвориха музей на Пабло Ескобар Кметът на Меделин се обяви против “мафиотската култура”

Парни локомотиви ще теглят атракционни влакове по повод 130-тата годишнина на БДЖ Билетите за пътуванията са в продажба от днес

US санкции срещу Русия удариха Китай Наказателните мерки са заради военна сделка на Пекин с Москва

Искрен Веселинов: Казусът с Унгария не е за Орбан, а за бъдещето на ЕС

Полицаи задържаха 10-има сирийци край Вакарел

Обрат №10 за „Лудогорец“ в Европа

Вучич отива при Владимир Путин на 2 октомври

Изграждат нова улица в старозагорски квартал

Министър Вълчев: Агресивното поведение към учителите е недопустимо!

Гавра с хляба Икономисти против идеята на министър Порожанов веригите да продават без надценка

Бъдещите военни лекари от „Випуск 2024” положиха клетва

Труд Уикенд – един вестник за два дни

За емигрантите преди и сега: “Портрет имаш, жена нямаш” Поповският музей пътува с изложба за българските гурбетчии

Плакатът на изложбата.

Дедите ни са били със съзнанието, че градят държава

Пари “като вестници” печелели и носели емигранти от Поповско от Русия. Мятали ги булките им в печките. Имали ги с чували. Трудно припечелени хартийки, но напълно обезценени… Други кътали в бохчата с багажа и семена от бащиния двор, та да си ги носят в Австралия. Засели там онези стари, прочути български зеленчуци. Научили тамошните на градинарство. Те самите станали австралийци. Нямало как да се върнат. Далеч останала България. Трети, стъпили в Аржентина, хвърлили абите. И те се пременили като американци с парите, изкарани на сондите. Научили се мате да пият, досущ като местните. И пишели, и четяли, пропити с носталгия, болка, унижения и обич писма. Понякога пликовете, които пътували с месеци, се губели по корабите. Размазаните от сълзи букви не стигали до адресите. Понякога получателите не ги дочаквали…

Това са етюди от една трогателна изложба на музея в Попово, която разказва за българската емиграция от края на деветнадесети до 40-те години на двадесети век.

Наследници на емигранти от десетки страни по света продължават да допълват с документални щрихи историята, която много находчиво се нарича: “Портрет имаш, жена нямаш”… Заглавието не е измислено. Съвсем истинско е. Млада невяста от поповско село така обобщила битието на разделеното си семейство тогава.  Мъжът й заминал на гурбет и го нямало с години. Оставил я с малко дете. Щракнала си жената фото. Написала на мъжа си тези изпепеляващи думи. Нито е била учена, нито богата. Само изстрадано мъдра.

“Изложбата разказва за историята на емиграцията в този период, но буди много размисъл и за днешната и за живота ни. Втора година вече обикаля градове в страната. Навсякъде идват хора, които разказват още истории за някогашните заминаващи, а и за сегашните”, разказва директорът на музея Пламен Събев.

Всичко започнало със спечелен проект пред Министерството на културата. Учителка донесла семейна снимка в музея, на която бил въпросният тест. Изследване за 30-те години пък показало, че Врачанска, Шуменска и Плевенска околия тогава дали 80% от емигрантите в Аржентина. Поповчани били най-много от шуменския край. В село Паламарца например, както и град Опака, нямало къща, от която да не е тръгнал човек за Южна Америка. Тогава е имало много работа в Аржентина, уточнява Събев – голямо строителство в Буенос Айрес, петролни кладенци и други. Да заминеш и останеш в Северна Америка било много по-трудно. И тогава ги връщали. Някои, които били продали всичко у дома за пътуването, оставали само със спомена за Статуята на свободата. Други, както и днес, пък попадали на мошеници, които им прибирали парите и хората обикаляли немили-недраги по чужди пристанища. И тогава посредници набирали работници, които уж щели да пращат да изкарват пари.

“И тогава е било голяма лъжа. Попадайки там, всичко било различно – култура, закони, среда. Нашите гледали като индианци”, разказва още за наученото от писмата на емигрантите ни и техните близки директорът на музея в Попово.

Интересен момент е, че тогава на трудова миграция са се решавали и много богати хора от поповския край. Тръгвали и такива с по 100 дка земя. Искали да спечелят бързо и много, за да си купят модерни машини и да станат още по-богати. Някои успявали. Връщали се, влагали у дома. Други, дето били там заради оцеляването, цяла зима “пиели вино” вкъщи и напролет пак поемали. И печелили хората. Не случили най-вече онези, които отишли в Русия и ги хванала революцията. Техните писма били пропити с ужас – мислели само как да се върнат у дома. Парите вече не ги блазнели. Страшно било – иззети паспорти, банди, преследване, припомня прочетеното в писмата Събев. Мъж от село Светлен така донесъл чувалите с пари, които били тотално обезценени и нищо не стрували. Внукът сега разказвал как някога баба му палела печката с тях.

В Австралия пък някогашните българи положили началото на градинарството. Вторият българин заселил се там бил от поповското село Ковачевец. Тогава на онзи континент не познавали зеленчуците, които били популярни в Европа.  Мъжът пишел как отнесъл семе за  домати, засял и отгледал. Това станало през 1906 г. Заминалите за тази част на света не само останали там. Устроили се добре. Мъж от Сеячи пък основал село в Ню Мексико и го нарекъл София.

“Обикновено ние, българите, все обичаме да разказваме за успелите наши зад граница. За професори, изобретатели. Ние се спряхме на обикновените хора, на бедните, които продавали всичко, за да стигнат до Америка и хубавия живот, за който били чували. Изложбата е и за несгодите. Нямало ги тогава днешните комуникации, бързи транспортни средства, телефони, интернет. Било е страшно тежко. Писмата разказват за ред трагедии. Много хора не се завръщат никога. Губят се някъде там. Тук остават семейства и деца. Поповчанин дълго събирал пари и успял да изтегли жена си в Щатите след много години раздяла. Тя обаче не могла да свикне и скочила от Бруклинския мост, проклинайки тази орисия”, споделя още директорът на музея.

Тогава на българите, емигриращи някъде по света, не им е хрумвало да си сменят родината. Отивали  да изкарат пари, но да се върнат у дома. “Като се обявява Балканската война, нашите си вдигат багажа, зарязват работа и печалби. Връщат се да се бият за България. Такова е било възпитанието,  ценностите. Имало е патриотизъм. Дедите ни са били със съзнанието, че градят държава. Че така пазят семействата си, дома и земята си. Само си помислете това би ли се случило днес? Сега над всичко е личният интерес. Всичко друго са само приказки за патриотизма”, не спестява размислите за вчера и днес, провокирани от разговора за изложбата, историкът.

В нея има 18 постера със снимки и писма, предмети, банкноти, които бележат емигрантските маршрути. Такива, тръгващи от Попово и селата наоколо, има из цяла Европа. Разклонява се картата към Аржентина, Уругвай, Северна Америка, Австралия. Родените там поповски наследници знаят, че са тръгнали от тук. Пазят стари документи. Изпращат ги в България и идват тук – място, за което са чували. Родени са другаде. Друг език говорят. Друг е животът им, но някъде някой ги е научил, че я има България, че и те я носят в себе си. Споделили го това лято наследници на поповчанин в Уругвай, които идвали за втори път в родината на баща си. Разказали, че тяхна близка готви книга на испански за началото на българското поселение там. Донесли документи. От музея в Попово пък ще им изпратят и за техния музей, за техните български корени. Пристигат писма и от Австралия. Така се събират още документи за нова изложба, която може да е и за наследниците на емигрантите.

“Синът ми беше в САЩ, но се върна у нас. И няма да спекулирам, че е от патриотизъм. Работи като програмист и му липсваха приятелите и средата. Дъщеря ми е на другия полюс. Беше в Италия и казваше, че все едно е родена там. Създаде семейство и сега е в Швейцария. Редът й харесва. Всичко й харесва. Там, като пише, че автобусът пристига в 15,01 ч, значи, че ще пристигне точно тогава. Не в 15,03 ч. Там нещата се случват, както е обявено. Можеш да предвидиш, да програмираш и живота си. Знаят, че каквото е казано, това ще бъде. Затова много хора сега остават в тези страни – заради реда. Ако го имаше при нас, което не виждам как ще стане, вероятно нямаше да заминават. Нямаме вече силите и разума да го постигнем този ред, защото много хора харесват хаоса у нас. При него няма нужда от разум”, не спестява още един извод от размислите, провокирани от изложбата за българската емиграция преди, за днешното й продължение Събев.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.