За милениумчетата любовта е секс, а любодействието е порно

В обществения превоз срещаме три поколения - със „здрав гръбнак“, със „слаб“ и безгръбначно

„Историческите поколения“ стават повече от „биологическите“

В обществения транспорт може да се наблюдават цял куп типажи, персонажи, конфликти и прочие взаимоотношения, даващи основания за любопитни обобщения за днешните българи. Без социологическо анкетиране, но с разбирането, че всяко обобщение е минирано с по-малък или по-голям брой неточности и грешки. Иде реч за някои изводи относно мнозинствата и вечния поколенчески конфликт „бащи и деца“.

Той е неизбежен. След разшифроването на клинописа на шумерите на някои глинени плочки са прочетени текстове с уверения, че „тези младите след нас ще погубят държавата“. Прогнози в този дух са установени във всички някога съществували култури, правят се и днес. Според Зигмунд Фройд, бащите винаги ще доказват на синовете си тяхната несъстоятелност, а на свой ред синовете им ще демонстрират обратното.

Лекарят и зоолог Конрад Лоренц в анализа си за вътревидовата агресия убедително доказва, че между поколенията конфликтът е постоянен, защото без него е заплашено оцеляването на вида. И хората, както е абсолютно задължително при животните, родителите, съгласно установените за даден исторически период форми и методи, прогонват децата. За да се разселват на нови места за обитаване.

Е, при отказ не ги убиват физически , както правят някои птици с порасналите си пилета, но винаги посягат на менталното пространство на съседните поколения, за да ги подтикнат да поемат по своя път. Чие мнение, чия житейска концепция за живота ще надделее! Мисълта също е енергия, своеобразна форма на живот - движи се, действа, може и да се размножава. Битките между поколенията на фронта на идеите се надграждат върху биологическата конструкция и също могат да се водят „на живот и смърт“.

В революционни епохи, каквито връхлетяха България след световната война и след разтурването на СССР и соцлагера, времето изпреварва естествената смяна на поколенията. Конфликтът „бащи и деца“ се превръща и в сблъсък между личности, изградени в принципно различни исторически условия. „Историческите поколения“ стават повече от „биологическите“. Виждаме го както в интелектуалната, така и в емоционалната области.

Все още срещаме в обществения превоз хора с произход от селска България, от китните градчета, където изхвърлят боклука „край село“. Трудно се качват и слизат, често се нуждаят от помощ, не са рядкост инвалидите. Обикновено отбелязаните за тях места са заети от младежи, разсеяно зяпащи настрана. Отстъпват им местата си хора от средното поколение, по-често жени.

Повечето от най-възрастните са убедени, че нищо не е по-голямо от хляба, с умиление кътат отдавна овехтели вещи, пестят „за черни дни“, каквито наистина са преживявали. Това поколение, макар и силно политически разделено, е търпяло постоянни лишения между двете световни войни, по време и след последната. Всмукало вековния подсъзнателен стоицизъм на предците си, готово да жертва за родината личните си удоволствия, желания и мечти.

С много „здрав гръбнак“, с пределна икономичност спрямо различните удоволствия, станало още в края на пубертета достатъчно възрастно за справяне с живота. Защото постоянно е решавало екстремални задачи, повечето с обществен и национален характер. В мнозинството си изпитвало радости при правенето на нещо полезно за семейството и родата, за селото, махалата, предприятието, службата, народа. То осигурява „историческата памет“ на следващите поколения, на които днес им набиват в главите „вярната“ история, изгодна за чужди недоброжелатели.

По-многобройно е следващото поколение, на следвоенния „бейби бум“, на масовото преселение от селото в града. На момиченцата с избелели от носене роклички и момченцата с кръпки на панталонките отзад. На хронично дефицитния бит, евтините и качествени хранителни продукти, „мазните“ влакове с колети в плетени кошници от селата. С приспособеното към техническата революция добро училищно образование, наследено от царско време заедно с патриотичните елементи и вяра, че който се учи, той ще сполучи.

Поколението, от „студената“ война, минало през пионерските и комсомолските организации в „народно-демократичната“ република. Усилено напомпвано идеологически със съмнителните мантри за вечна дружба с великия СССР, „братство по оръжие“ с непобедимата Червена армия и неизбежно Светло комунистическо бъдеще. Расло в условията на реално авторитарен режим, в управленска система с двойно дъно, с малка и голяма правди, в атмосфера на разнообразни по характер ограничения лично за всеки и за всички в страната.

Оттам и днешното масово очакване сред тази група пак да съществуват някакви ограничения, не идеологически, а външни законови и особено вътрешни нравствени рамки. Как така права без задължения! Какво добро може да се очаква от свобода без ограничения! Защо ни унищожиха държавата, която ние изградихме с толкова лишения и страдания, за да ни ограбят и хвърлят на вълците! Трудно е да се оспори истината на това поколение, затова такъв спор не се допуска днес.

Виждаме в градския транспорт побелели 60-70-годишни люде посърнали, опърпани, приведени от безпаричие, болести и неволи. Изблъсквани от активния живот, блъскани от по-младите в автобуса и трамвая. С деца, които не ги разбират, не могат съществено и да им помогнат. С повърхностно образовани и слабо квалифицирани внуци, които не се вястват при тях дори и да са в България.

В началото на ХХ в. научно-техническият прогрес започва да „свива“ историческото време, войните засилиха епохите в тръс, след информационната революция поеха в галоп. Формираните за столетия исторически системи започват да се рушат за десетилетия, следващите – за броени години. В задъхания свят и поколенията се сменят ускорено. В средата на 60-те години се пръкна ново поколение, на „развития“ социализъм, на плахите реформи след появата на Бийтълс и Стоунс, избухването на Парижките и Пражките събития.

Косите на гимназистите и студентите от началото на 90-те се прошариха, генерацията се поумори в битки, едни с „комунистите“, други с „демократите“ и заедно с разочарованията от свободата, с която повечето не се справят добре. И техните очаквания обаче в голяма степен са ориентирани към държавата, с всичките й кусури и страхове спрямо нея, дори и да не си го признават. Защото психологически са формирани в условията на строги регламенти и твърда организация. Имат „гръбнак“, макар и с дископатия.

Готови са да поемат отговорности, но в условията на „ръководна сила“. Синя, червена, шарена, дори външна за една част, но да я има, да се усеща. Значи приемат някои ограничения, искат определени рамки на поведение в обществото, макар и подвижни. Подредени са, но малък процент са и предприемчиви. В „прехода“ едни успяха да се вградят в по-горните етажи на обществото, други останаха прецакани според тях. Забързани са, но повече се суетят. В обществения превоз имат делови вид, наблюдават околните скрито, крият неодобрението си.

Все още преобладава схващането, че „да бъдеш човек, не означава да бъдеш управляван, а сам да решиш какъв какъв да бъдеш“. Т. е. да си отговорен. Приемат, че свободата би трябвало да се заслужи, в сегашната са силно разочаровани, не излизат да вувузелят с грантаджиите и непеошките. И тук тлее вътрешно поколенчески конфликт, макар не идеологически. Срещат се и явни лумпени, бездейно оплюващи всичко, но воюващи само в кухните си. С този профил са и немалко то уредените с имане през „прехода“ субекти.

Децата им, Милениумчетата все по-слабо приличат на предишните поколения, все по-трудно с тях се намира общ език. Друго е училището, вече не формира какво е „добро“ и „зло“, как се разпознава „чужд“ от „свой“. За тях любовта е секс, а любодействието е порно. Каквото е било, всичкото е охрачено и отхвърлено, липсват основите на историческата памет, нищо смислено ново не се предлага. В обществената даденост няма структура, ред, рамки, горе, долу, ляво и дясно.

Естествено, тази генерация няма „гръбнак“, затова другите части – глава, тяло и крайници – макар и на местата си, са неподвижни. Расли са без насрещно противодействие, тренирали са само във въображението си. Най-важното условие за прогрес е противодействието спрямо външните ограничения и пречки! То усилва желанието за живот и борба, тласка към търсене на нови пътища и нови възможности.

В обществения транспорт изглеждат като отнесени от някакъв вътрешен вихър, заблеяни през прозореца, затънали в смартфона. Мечти вместо амбиции, без смислени житейски ориентири, без авторитети и отговорност поне към себе си. Не отлагай за утре кефа, който може да получиш днес! В края на либерално-демократичното възпитание се очертава катастрофата „кой както може и накъдето види“. Изглежда все пак, че на това му идва краят.

Коментари

Задължително поле