За хората - капачки, за партиите - пачки

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

Най-бедната държава в ЕС е с най-високия размер на партийна субсидия

Триста и петдесет милиона лева бюджетни пари похарчени за партиите

Триста и петдесет милиона лева. Бюджетни пари. Похарчени. Не за пенсии. Не за майчински. Не за бебешки кувьози. Не за хората с увреждания. Не за детското здравеопазване, модернизация на държавните и общински болници. Не за обезпечаване на хората с надеждна, добре оборудвана и навременна спешна медицинска помощ. Не за гориво за полицейските патрулки да пазят хората и реколтата по селата от мародери. Не дори за благоустройство, тротоари, подлези, надлези, тунели, магистрали. Още по-малко пък за култура или за наука и иновации.

Но тези триста и петдесет милиона не са похарчени за нищо подобно. Нито лев. Нито стотинка даже. Това са парите, които държавата е източила от хората и бизнеса и е наляла в политическите партии през последните 18 години, откакто законово е уреден принципа бюджетно финансиране на партиите. Сумата е посочена с приближение. Финансовото ведомство да вземе да я каже с точност. Това са вездесъщите партийни субсидии. Най-тлъстият пай от тази сума беше даден след 2005 г. Тогава „тройната коалиция“ на БСП, НДСВ И ДПС на два пъти рязко увеличи размера на субсидията от разумния 1,50 лв. (1 процент от минималната работна заплата), според първоначалната редакция на Закона за политическите партии от 2004 г., до цели 12 лева на глас. При кабинета „Орешарски“ мнозинството на БСП и ДПС се опита да отговори на гражданския натиск за радикалното им намаляване, като ги намали с... един лев. И те пак си останаха гигантски. Управлението на ГЕРБ след 2009 г. също не ги пипна. И бюджетната партийна вакханалия продължи с пълна сила.

Най-бедната държава в ЕС - с най-високия размер на партийна субсидия. При това, забележете, това е само пряката държавна субсидия за партиите. Освен това, те получават пряко или косвено още купища публични средства. Ползват държавни и общински офиси и сгради за жълти стотинки. В парламента прибират ежемесечно бюджетни пари в размер на две трети от основното месечно възнаграждение на всеки депутат - част от тях пълнят касите на парламентарните групи, други потъват на практика безотчетно в депутатските джобове.

И във всичко това вероятно нямаше да има нищо укоримо, ако беше по волята на гражданите. Ако беше станало след широко обществено обсъждане и съгласие в обществото, че е важно и в общ интерес толкова значими суми от парите на данъкоплатците да отиват за издръжка на партиите. Фактите обаче говорят, че високият размер на партийните субсидии се отхвърля категорично от широкото обществено мнозинство. При това от електоратите на всички партии.

И ако някой може да спори с многобройните социологически проучвания по темата, то имаме и резултатите от най-масовото и пряко допитване по въпроса - националния референдум от 2016 г. Не сондаж, не извадка, не хипотеза, а ясно изразена и конкретно измерима гражданска воля.

Припомням, защото партиите дават мило и драго този кошмарен за тях резултат да бъде замитан под килима, отричан, обругаван и заклеймяван. На 6 ноември 2016 г. общо 3 488 558 гласоподаватели се произнесоха по въпроса: „Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?“. Резултатите са категорични: „да“ гласуваха 2 516 791 (72,16%), а с „не“ - 523 759 (15,02%). Повече от два милиона и половина български граждани от всички партийни цветове и свободни избиратели, т. е. безпартийни, отхвърлиха гигантските партийни субсидии. Никоя партия или коалиция не е получавала доверието на повече от два милиона и половина избиратели от 1991 г. досега. След три години на протакане, лъжи, лицемерие и високопарни партийни дрънканици как народът не би дозрял да разбере, че гигантските партийни субсидии са „като слънцето и въздуха“ за всяко партийно същество, преди лятната ваканция на парламента ГЕРБ намали субсидиите на един лев на глас. Още тогава се каза, че това е по-скоро конюнктурна и временна мярка, а не реално изпълнение на волята на гражданите. Така и стана.

Миналата седмица партиите в парламента изиграха пошъл спектакъл, с който се опитаха да прикрият срамните задкулисни договорки между управляващи и опозиция за възстановяване на гигантските партийни субсидии. Чест прави на ДПС, че осветли сделката между ГЕРБ, БСП, „Обединени патриоти“ и „Воля“. Което не попречи, разбира се, на алчните за субсидии партийци да направят гръмки декларации, че нямало такава сделка. За да се разобличат сами със собствения си глас за увеличаване на партийните субсидии на осем лева за един глас: 182 гласа „за“, 1 „против“ и 1 „въздържал се“. Без ДПС, пак за тяхна чест.

Националното съгласие в действие. Народът може да не иска (този заблуден и недозрял народ!), но велемъдрите партии, тези истински превъплъщения на компетентността, морала и безкористната служба на род и Родина, искат. Но не за народа, байо, а за партийната каса. И пак бръкнаха дълбоко в джоба на гражданите и бизнеса. Трийсетина милиона и отгоре през 2020 г. - какво му плащаш! Хората нека събират капачки за кувьози, партиите си гласуваха пачки с милиони. Приеха увеличения размер на субсидията с цената на грубо нарушение на законодателните процедури - осемте лева бяха гласувани, след като вече беше минало второто гласуване, което по правилник (нали, уж, се кълнат във върховенството на закона?) следва да е окончателно. Същински башибозук, който гази принципи и правила, само и само да докопа плячката. Заедно с това беше сътворена и още една законодателна дивотия - хем си гласуваха пачките, хем запазиха (засега) възможността за безлимитно финансиране от бизнеса, която пак въпреки основателните възражения, си приеха преди месеци в Закона за политическите партии.

Дори някой да приема този парламентарен маньовър и партиен манталитет за допустими, то възниква цяла серия от въпроси. Защо никога - ама никога! - партиите не се обединяват така лесно и без да се крият зад процедури и заврънтулки в името на някоя полезна за обществото или поне за най-уязвимите социални групи цел и задача? Защо няма такъв партиен консенсус и такова фанатично преследване, например, на целта реално да се повишат пенсиите. Или да се прекрати измамата с частните пенсионни фондове? Или за държавно субсидирана програма за зъболекарска помощ за всеки българин? Или пък за орязване на купищата държавни и общински регулации и бюрокрация, които задушават стопанската инициатива и тровят бизнес средата?

Още много подобни въпроси могат да се изредят. И на всеки от тях партиите и техните субсидирани храненици, ще ви залеят с дълбокомислено мрънкане и процедурни усуквания. С пороища от „европейски изисквания“, мрачни попържни колко лоши са управляващите, респ. опозицията. Ще сричат колко отвратително е международното положение, американците, руснаците, тероризма, климата и прочие съвременни форми на „кишата и Гришата“, с които по времето на загнилия вече соц през 80-те вицовете се подиграваха с управленската несъстоятелност на партийците. Ще носят съображения през девет партийни централи в десета, как нищо от това не може да стане, как е популизъм, нихилизъм, волунтаризъм е каквото се сетите още.

Но всичко това с магическа пръчка се изпарява, когато се опре до сакралния въпрос за партийните субсидии. Настъпва междупартиен мир и съгласие. Партийните котараци започват да мъркат гальовно и консенсусно. И героично застават „у поза“ - ама, вие искате да ни направите зависими от бизнесмени и олигарси ли? Като че ли редом с тлъстите субсидии не са взимали винаги под масата пачките на същите бизнесмени и олигарси. Като че ли не продават избираеми места в листите на килограм. Не вкарват лобистки закони и не уреждат обществени поръчки. Няма по-дебелашка лъжа от това, че като им се дадат големи субсидии, партиите стават същински херувимчета - невинни и независими от „тъмните сили“ на бизнеса. Тъжната истина е, че субсидиите служат просто за публично обяснение на финансовите потоци, които скрито текат под партийния тезгях.

Партиите трябва да получават финансиране от държавата. Но не в такъв размер. Разумното е преките субсидии да не надхвърлят два лева на глас и субсидирани офиси плюс средства за сътрудници и протоколно обезпечаване на парламентарните групи и депутатите. Останалото стимулира увековечаването на партийни бюрокрации, за които партийната работа и политиката са препитание, а не идея и кауза. Това изкривява политическия процес, затлачва каналите за кадрово обновление и циментира господството на посредствеността, кариеризма и конформизма в политиката. Какви са резултатите от това? Живеем в тях вече доста години.

Коментари

Задължително поле